Моника Пец
Седем дни сами (11)

11

— Отговорът не беше „не“ — четеше Ева.

Току-що бе пристигнал есемес от Кики, която ги осведомяваше за интервюто си.

— „Да“-то звучи иначе — отбеляза Юдит.

— Щеше ми се да имам оптимизма на Кики — рече Естел. — Като я слушаш, имаш чувството, че е на крачка от спечелването на лотарията.

Те вече бяха приключили с последното си хранене. Каролине отклони колата по тесен, стръмен горски път, в посока към седловината. С всеки метър губеше по малко от увереността си.

— Отдавна трябваше да сме там.

— „Ако мислите, че сте объркали пътя, има поне още петстотин метра.“ Така пишеше в упътването — успокояваше ги Ева.

Светлината на късния следобед проникваше през дърветата на тънки струйки, които като небесни прожектори падаха върху покрит с мъх камък, заплашително скално образувание или група гъби. Единствено дънерът на едно скоро отрязано дърво отстрани на пътя показваше, че в тази пустош живеят и хора от плът и кръв. Лицето на Естел все повече се издължаваше. Тук нямаше и следа от изискан туризъм. Нямаше дори улични фенери, нито будка, от която да си купиш пощенски картички покрай франконските наденици, сладолед и напитки. Както при Хензел и Гретел, пътят им навлизаше все по-надълбоко в гората. Студеният, влажен въздух проникна в колата. До едно обелено дърво имаше наклонен дървен кръст с пластмасови рози за повишаване на вниманието.

— Аз отдавна мисля, че сме объркали пътя — отбеляза Каролине.

— Паркинг — извика Ева.

Пред една полуразрушена стена бяха спрели няколко коли. Отзад се издигаше, вкопана в скалите, внушителната сграда на замъка.

— Още можем да размислим — рече колебливо Ева.

— Физическото предизвикателство дава на екскурзията ни точната подправка — каза възторжено Юдит и първа изскочи от колата.

Пътечка зад паркинга прекосяваше някогашните гробове на замъка. Отдясно имаше поляна, отляво — широка зеленчукова градина с оранжерия. Посред тиквичките и патладжаните към тях се спуснаха две притеснени индийски патици с високо проточени шии, играещи ролята на нещо средно между посрещачи и караул. Тяхното потресено, развълнувано бъбрене извести на обитателите на замъка за новопристигналите.

Една порта със зловеща спускаща се решетка беше единственият вход към крепостта. Острите дървени греди и дебелите синджири, които я държаха на мястото й, бяха знак за готовност за отбрана и преживян сепаратизъм. Не приличаше на сърдечно посрещане на чужди гости. Приятелките неволно се сетиха за килиите за изтезаване, за влажните тъмници и душите на мъртвите, които се събуждат посред нощ. На внушителната сграда, в която бе портата, имаше желязна плоча с гравиран надпис.

— Тук пише за някакви палми и изкуствен сняг — предположи Естел.

— Palma non sine pulvere — прочете Ева.

— Без усилие няма победа — преведе Каролине.

— Мислех, че постенето е пасивно — пошегува се Естел.

Юдит беше по-запозната:

— Нали не искаш да изгубиш мускулите си, а само да изхвърлиш мазнините.

Стръмната неудобна пътека в замъка беше нещо като тренировка. От зъбците, портите и куличките на замъка се звереха с базедовите си изцъклени очи разкривени каменни муцуни. Те се плезеха подигравателно на посетителите, които се препъваха по неравната земя.

— И на мен ми е приятно — поздрави Естел голия каменен задник, който се дупеше насреща й.

— Това са химери. Сложени са тук, за да пропъждат злите сили — обясни експертът-по-всичко-Каролине.

Вероятно беше научила наизуст пътеводителя на замъка. След стръмното изкачване пред тях се разкри гледката на малък вътрешен двор с ограда и кладенец, ограден от три страни от крепостта. Септемврийското слънце хвърляше сянката на зъберите върху каменния под. Сградите, строени през различните столетия, говореха за превратностите в миналото на замъка. Никъде нямаше и следа от живот. Чуваше се само стържещият звук от влаченето на четирите куфара, които подскачаха по каменния паваж.

— Ще видя дали мога да намеря някого — реши Ева на бърза ръка и каза на приятелките си да я изчакат при седящата около кладенеца група.

Искаше й се на първата й среща с Леонард Фалк да няма свидетели. От голямата порта заваляха възбудени гласове. Или това бяха нейни вътрешни предупреждения?

— Наистина ли си сигурна?

— Кой знае какво те очаква, когато стигнеш там?

— Може да са агресивни. Не се приближавай. Може да е опасно.

— Откажи се. Нямаш никаква представа какво те очаква.

Ева влезе предпазливо в коридора. Стараеше се да не вдига шум. Портата водеше към едно стопанско помещение в замъка. Дъсчена преграда отделяше преддверието от склада с уреди. През летвите Ева видя сцена, каквато си спомняше от мафиотските филми, които толкова се харесваха на най-голямото й дете. Давид щеше да е очарован. В полумрака сновяха двама мъже с тиксо около една приклекнала фигура. Те овързваха човека, сякаш за да го превърнат в ръчен пакет, който да метнат в старата мелница под прикритието на тъмнината.

„Майка ти е ексцентрична и уморяваща. Сигурно обаче има основателна причина да мълчи досега“, беше казал Фридо. Защо не послуша мъжа си? Къде се беше навряла? Какво мислеха да правят тези хора? Твърде наивно бе от нейна страна да се впусне в „търсене на баща си“. Кой й даваше гаранция, че ще бъде щастлива, ако се запознае с него? Сигурно е била мимолетна афера, безсмислена любов, отлетяла още на разсъмване? Ами ако сексът не е бил доброволен? Онзи, който увива хора в тиксо, очевидно е способен на всичко. Още преди да избяга, някой зад нея сложи ръка на рамото й. Ева се вцепени. Дъхът й спря. Беше твърде късно.

— Вие сигурно сте от кьолнската група — каза гласът зад гърба й.

Ева се обърна внимателно. Подготви се да види дулото на пистолет само за да установи, че е гледала твърде много мафиотски филми.

— Леонард Фалк — представи се мъжът и й подаде дружелюбно ръка. — Добре дошли в замъка Ахенкирх.

Изобщо не приличаше на мафиот. Нито пък на потенциален баща. Ева беше подготвена за много неща. За немощен стар човек, за дядо с треперещ глас и не съвсем с всичкия си, за беловлас старец, най-обичащ да разказва за Втората световна война. Този мъж определено не се вписваше в представата, която си беше съставила за своя родител. Беше спортен тип, приличаше на отшелник. Съвременен монах с къса коса. Наместо расо той бе облечен със сива плетена жилетка, сива риза и дънки. Краката му бяха обути без чорапи в мокасини. В ръката си държеше непохватно една газова маска от последната война. Ева гледаше втренчено този човек, сякаш стоеше лично пред призрака на замъка.

— Вие ли сте Леонард Фалк? — изтърси направо тя.

— Рицари с броня, алебарда и глава под мишница се появяват при нас само нощем. През деня ще трябва да се задоволите с мен.

Младежкият вид на Фалк я обърка. Колко годишен беше той? Приблизително колкото Естел? По-възрастен?

— Дадох на приятелките ви ключовете за стаите. Предполагам, че ще искате да се освежите преди началото на програмата. Освен ако нямате повече опит с гнезда на оси от нашия готвач. Ще бъдем благодарни за всякакви съвети.

Увитата жертва на убийците се изправи. Луничавият мъж с големите уши изглеждаше доста жизнен. Той бе пъхнат в един бял гащеризон, чиито отвори бяха грижливо залепени с тиксо. Спортната му фигура го караше да прилича по-скоро на съкрушител на змейове, отколкото на пчелар, Фалк му подаде газовата маска.

— В тези случаи викаме пожарната — изграчи Ева.

— Те сега издигат празничната палатка — обясни Фалк. — Докато изтрезнеят, осите ще изядат гостите ни.

Готвачът си сложи маската.

— Как изглеждам? — прозвуча глухо изпод нея той.

— Като пришълец на обиколка около Земята — прецени го Фалк. — Само една твоя стъпка, и с народа на осите е свършено.