Лиза Макман
Бдение (9)

16 октомври 2004

Кари и Стю чукат на прозореца на стаята на Джейни. Тя го открехва съвсем мъничко. Стю е облечен официално с тънка кожена вратовръзка, а Кари е с черна прилепнала рокля и копринен шал с огромна кичозна орхидея забодена в него.

— Видях, че свети — оправдава се Кари за необичайното посещение. — Ела с нас на бала на миналогодишните абитуриенти. Джен, моля те. Няма да стоим дълго.

Джейни въздъхва:

— Знаеш, че нямам какво да облека.

Кари крие зад гърба си сребриста рокля с презрамки.

— Ето. На бас, че ще ти стане. Взех я от Мелинда. Тя ще припадне, като те види облечена в нея. Имам и обувки. — Кари се подсмихва дяволито.

— Но аз дори не съм си измила косата.

— Изглеждаш добре, Джейни — намесва се Стю. — Хайде. Не ме карай да седя с тълпа кухи петнайсетгодишни момиченца цяла нощ. Съжали се над стария човек.

Джейни глуповато се усмихва. Кари перва Стю през ръката.

Джейни отваря външната врата, взема роклята и десет минути по-късно е пред входа на Кари.

Джейни пие трета чаша пунш, докато Стю и Кари танцуват за хиляден път. Седи на една маса, сама.

Десетокласник, когото Джейни познава само като „Зубъра“, я кани на танц.

Оглежда го набързо.

— Защо не, мамка му — казва си.

Тя е с една глава по-висока от него. Той се гушва в нея и я хваща за задника. Джейни го отблъсква със сумтене, намира Кари, съобщава й, че има превоз до вкъщи и се изнася.

Кари й махва с ръка, блажено потънала в прегръдката на Стю.

Джейни се засилва към задната врата на физкултурния салон, отваря я със замах и гъст облак дим я блъсва в лицето. Ясно, попаднала е на сборището на варварите. Никога нямаше да се сети, че са там.

— Уф! — изпъшква някой от другата страна на летящата врата. Тя продължава напред с едно „извинявай“, предназначено за ударения, който и да е той.

След километър и нещо с токчетата на Кари краката я болят непоносимо. Сваля обувките и тръгва боса по затревените градинки пред къщите, които, преди да ги доближи, са красиви, а после изникват пред нея в цялата си грозота. Тревата е влажна и мокра от росата, а моравите стават все по-занемарени. Краката й премръзват.

Някой безшумно изниква от едната й страна, толкова тихо, че не го забелязва, докато не се изравни с нея. Носи скейтборд под мишница. Появяват се и втори, и трети, пускат дъските на земята, отблъскват се с крак и плавно обикалят наоколо.

— Божичко! — възкликва тя, внезапно обкръжена. — Да изплашите до смърт само момиче през нощта, не ви ли е срам?

Кабъл Стръмхелър вдига рамене. Другите двама продължават напред.

— Дълга разходка — казва Кабъл. — Ти, ъ-ъ — прокашля се, — добре ли си?

— Добре съм — отвръща тя. — А ти?

Не помни някога да го е чувала да си отваря устата.

— Качвай се. — Пуска дъската на земята и дръпва обувките от ръката на Джейни. — Ще си нарежеш стъпалата до кръв. Тук навсякъде има разни стъкла и други боклуци.

Джейни гледа скейта, после него. Носи плетена шапка с дупка.

— Не знам как да пазя равновесие.

Лицето му се разтяга в полуусмивка. Напъхва една дълга черна къдрица под плетената си шапка.

— Просто стой права. Наведи се малко. Балансирай. Аз ще те бутам.

Тя мига невярваща. Стъпва на дъската.

Странно, много странно.

Това не може да е истина.

По пътя мълчат.

Момчетата се придвижват с тях, като ту избързват, ту се връщат назад, докато на ъгъла, при къщата на Джейни, се откъсват и продължават напред. Кабъл я бута до първото стъпало на верандата, така че да се приземи по-лесно. Слага обувките й пред нея, вдига дъската, кимва с глава и настига приятелите си.

— Благодаря, Кабъл — казва Джейни, но той вече е изчезнал. — Това беше мило — добавя тя към тъмнината.

Още дълго време двамата ще се държат сякаш не се познават и сякаш нищо не се е случило.