Лиза Макман
Бдение (7)

25 юни 2004

След като е работила единайсет вечери поред без почивка и кошмарът на господин Рийд за Втората световна война я връхлита в седем от тях, Джейни се стоварва на дивана и се събува. По броя на празните бутилки върху осеяната с кръгли петна масичка заключава, че майка й е вече в стаята си и обратното броене е започнало.

Влиза Кари.

— Ще ме приемеш ли тази вечер? — Очите й са зачервени.

Джейни тихичко въздъхва. Спи й се.

— Разбира се. На дивана добре ли е?

— Да. Благодаря.

Джейни се успокоява. Кари ще си легне на дивана и всичко ще е наред.

Кари подсмърча силно.

— Е, какво има? — пита Джейни, като се старае да изрази с гласа си толкова съпричастност, колкото й позволява умората. Повече не може.

— Баща ми пак вдига скандали. Едно момче ме покани на среща, а той не ме пуска.

Джейни се ококорва:

— И кое е това момче?

— Стю. От гаража.

— Онзи възрастният.

Кари се наежва:

— Само на двайсет и две е.

— Но ти си на шестнайсет! А и той изглежда по-стар.

— Не и отблизо. Сладък е. Има готин задник.

— Да не би да танцува състезателни танци?

Кари прихва. Джейни само леко се усмихва.

— Е, има ли някакъв алкохол у вас? — пита невинно Кари.

Сега вече Джейни се разсмива с глас:

— Обиждаш ме. Какво предпочиташ? Бира? — Оглежда бутилките на масата. — Ликьор, уиски, коктейл с водка.

— Имаш ли от онова евтиното вино, дето го пият пияниците от „Шелби парк“?

— На твоите услуги. — Джейни се смъква от дивана и отива за чисти чаши. Кухнята прилича на кочина. През последните две седмици тя почти не е влизала тук. Намира в мивката две лепнещи, различни по големина чаши, измива ги и претърсва запасите от евтино вино на майка си.

— Ето го. „Бунс Фарм“, нали? — Отвърта капачката и без да чака отговор, налива двете чаши догоре, после връща бутилката в хладилника.

Кари се разхожда по каналите. Поема чашата от Джейни.

— Благодаря.

Джейни отпива от сладникавото вино и прави гримаса.

— И какво за Стю? — Май че имаше такава кънтри песен.

— Ще изляза с него.

— Баща ти ще те убие, ако разбере.

— Голяма работа. Нищо ново под слънцето.

Двете се настаняват на скърцащия диван, изтягат крака върху масичката, като за по-голямо удобство ловко избутват бутилките в другия й край.

Телевизорът бръмчи. Момичетата си пийват и постепенно се замайват. Джейни става, тършува из стаята си и се връща с чипс.

— Ама че простотия. Държиш си чипса в спалнята.

— Запаси за спешни случаи. За вечери като тази.

След като майка ми не си прави труда да купи истинска храна от магазина, където непрекъснато ходи за пиене, казва си Джейни наум.

— Да, да — разбиращо клати глава Кари.

 

Джейни е заспала на дивана. Не сънува. Тя никога не сънува.

 

Събудена принудително, Джейни е в съня на Кари. Онзи край реката. Отново. Там е за трети път след нощта, в която трите спаха заедно на рождения ден на Кари.

Лишена от зрение за мястото, в което физически се намира, Джейни неуверено се надига. Ако успее слепешком да стигне до стаята си и да затвори вратата, преди да започне да изтръпва, би могла да се отдалечи достатъчно, за да прекъсне връзката. Напипва с ходила бутилките по пода и ги заобикаля. Подпирайки се на стената, тръгва по коридора, докато двете се лутат из гората в съня на Кари. Джейни протяга ръце към рамките на вратите — първо е спалнята на майка й (тихо, не тропай), после банята и накрая нейната стая. Влиза, бързо се обръща и затваря вратата точно когато с Кари наближават реката.

 

 

Връзката се разпада.

Джейни си отдъхва. Оглежда се, мигайки в тъмното, докато зрението й бавно се възвръща, пропълзява и леглото и заспива.

 

 

Когато се събужда, вижда Кари и майка си в кухнята. В хола няма бутилки. Кари подсушава камарата от съдове, които преди задръстваха мивката, а майката на Джейни си приготвя сутрешната напитка — водка с лед и портокалов сок. На печката има тиган, покрит с картонена чиния. В друга чиния до тигана се мъдрят две препечени филии с масло, две рохки яйца и малка купчинка хрупкав бекон. Майката на Джейни отмъква едно парче бекон, грабва питието си и изчезва в стаята си, без да обели дума.

— Благодаря ти, Кари, нямаше нужда. Смятах да почистя днес.

Кари е в добро настроение:

— Това е най-малкото, което можех да направя. Добре ли спа? Кога си легна?

Джейни надниква замислено в тигана и открива там картофки със златистокафява коричка с лук:

— Ами… късно. Беше вече почти сутринта и бях страшно изморена.

— Работиш прекалено много.

— Е, да. За колежа. Някой ден. А ти как спа?

— Доста добре… — бави се, сякаш иска да каже още нещо, но се отказва.

Джейни си хапва. Прегладняла е.

— Сънува ли хубави сънища?

Кари поглежда към Джейни, взема още една чиния, забърсва я с кърпата.

— Не съвсем.

Джейни се връща към закуската си, но стомахът я свива. Чака, докато мълчанието става неудобно.

— Искаш ли да поговорим за това?

Кари дълго мълчи. Накрая казва:

— Не. По-скоро не.