Лиза Макман
Бдение (42)

13 декември 2005

Когато телефонът звънва, Джейни подскача. За един кратък миг решава, че е часовникът, но на четвъртото позвъняване вече се опитва да стигне слушалката.

Надява се да е Кабъл.

Надява се да стои отвън и да чака да я види.

— Ало — казва сънено и кашля.

Чува подсмърчане.

— Джейни-и-и — плаче някой.

— Кой се обажда?

— Джейни-и-и, аз съм.

— Кари? Какво има? Къде си?

— О, мамка му, Джейни — мрънка Кари. — Толкова съм загазила.

— Къде си? Искаш ли да те докарам? Кари, стегни се, момиче. Пияна ли си?

— Нашите ще ме убият.

Джейни въздъхва.

Чака.

Слуша подсмърчането.

— Кари. Къде си?

— В ареста — казва Кари и пак подсмърча.

— Какво? Тук във Фийлдридж? Какво, по дяволите, си направила?

— Не можеш ли просто да дойдеш да ме прибереш?

Джейни въздъхва:

— Колко, Кари?

— Петстотин кинта. Ще ти ги върна. Всеки цент. С лихва. Обещавам, наистина обещавам. — Кари прави пауза. — И Джейни?

— Да?

— Стю също е тук.

Джейни може да усети през слушалката как Кари се подмазва.

Джейни затваря очи и прокарва пръсти през косата си. Въздъхва отново.

— Там съм до трийсет минути. Спри да плачеш.

Кари я засипва с благодарности, Джейни я отрязва и затваря телефона.

Напъхва се набързо в дрехите си и вади скътаните пари, приготвени да влязат във фонда за колежа. Двайсет долара не стигат.

— По дяволите — изругава. Излиза от стаята и се натъква на майка си. Каква изненада.

— Телефонът ли беше? — Майка й е с подпухнали очи.

— Да… — Джейни се колебае за миг. — Трябва да ида да взема Кари. Тя е в ареста. Случайно… случайно да ти се намират двайсет долара, мамо? Утре ще ти ги върна.

Майката на Джейни я поглежда.

— Разбира се — казва. Отива в стаята си и се връща с двайсетачка. — Няма нужда да ми ги връщаш, миличка.

Ако имаше още час да размишлява над този бърз обмен на информация, Джейни щеше да стигне до заключението, че някои неща са по-странни дори от влизането в хорските сънища.

 

 

Джейни се изкачва по стъпалата на главния вход на полицейското управление и вятърът буквално я издухва през портала. Снегът вали яростно навън. Оглежда се и един полицай й махва с ръка да мине през металния детектор и охраната. Разпознава го. Рабиновиц. Усмихва се с ясното съзнание, че той няма представа коя е.

— Оттук, през вратата. Само в брой или с кредитна карта. Без чекове — рецитира той. Очевидно го е повтарял милиони пъти.

Джейни чува гласовете им още преди да е стигнала до тях. Минава покрай опашка от няколко ядосани сънени родители. Има такива, които се държат по-сърцераздирателно отколкото Кари по телефона. Наднича зад ъгъла и вижда решетките на обща килия.

Чуди се дали е това, което си мисли. Краят на акцията. И вижда Мелинда, придружена от едно ченге и баща си, с размазана от сълзите спирала. Изглежда ужасно. Баща й я грабва гневно за ръката и я извежда навън. Джейни забива поглед в земята, докато мине Мелинда. Мъчно й е за нея.

Познава и следващите трима и става свидетел на унижението им. Накрая, на гишето остава само тя. Брои хиляда долара на плота.

— За кого сте? — излайва пазачът.

— Кари Бранд и Стю… ъ-ъ — включва търсачката в паметта си за фамилията му. — Гарднър.

— Документ за самоличност, моля.

Джейни вади книжката си и я подава на пазача, той я разглежда прекалено внимателно.

За пръв път вдига поглед към нея.

— Нямате осемнайсет.

Стомахът на Джейни се свива на топка.

— След месец ще стана — казва тя.

— Съжалявам, хлапе. Трябва да си на осемнайсет.

— Но… По дяволите.

Пазачът й обръща гръб. Тя продължава да стои там. През главата й минават всички неща, които знае, но не може да разкрие. Въздиша и сяда на столовете да помисли. Заравя лице в шепи. Да пробва ли с Рабиновиц, да види дали той ще й помогне? Не… Капитана каза нито дума на никого. Това не изключва другите ченгета.

— Може ли поне да отида при тях, за да знаят, че съм опитала? — моли се Джейни.

Пазачът се обръща.

— Ти още ли си тук? Добре, може. Две минути.

Джейни се усмихва с благодарност, тръгва към килията.

И ги вижда. Едни седят, други лежат на пейките.

Кари и Стю. Свити на кълбо.

Шей Уилдър и брат й. Изглеждат извън кожата си, пияни, надрусани, напушени, все едно.

Господин Уилдър. Изглежда много прецакан.

И Кейб. Който се е излегнал, сякаш там си живее. А Шей, забелязва Джейни доволно, е възможно най-далеч от Кабъл.

 

 

Прехапва устна.

Кари скача към решетките.

— Миличка — прошепва Джейни, — не ми позволяват. Нямам осемнайсет. Обаче мисля по въпроса. Ще измисля нещо, дори да трябва да довлека собствената си майка в районното.

Кари започва да реве:

— О, толкова е ужасно да си заключен тук.

Джейни, чиято способност за съчувствие се изчерпа около минута след иззвъняването на телефона, просто гледа Кари с неприязън.

— Боже, Кари. Млъквай вече. Иначе може и да те зарежа.

— Не! — кънтят пияните гласове на Шей, брат й и Стю. Стю и Кари започват да се карат.

Джейни поглежда скришом към Кабъл, който я наблюдава с тънка усмивчица на лицето. Намигва й, после кимва с още по-невидим жест към господин Уилдър.

Джейни поглежда натам.

Мъжът се свлича от стола.

Пада.

Заспал.

Залива я вълна от адреналин.

— Аз, ъ-ъ, трябва да се връщам при охраната, Кари, но ще те извадя оттук колкото се може по-скоро. Бъди спокойна.

Джейни не рискува да погледне още веднъж към Кейб.

Сяда на столовете най-близо до килията, извън полезрението на пазача отпред. От мястото си вижда само краката на Кабъл, стърчащи от пейката. Кръстосал е глезени. Това й напомня времето преди около две години, когато дънките му бяха твърде къси и той стоеше сам с мазната си коса на спирката.

Чува как Кари спори със Стю, а Шей и брат й крещят да се стегне и да млъкне.

 

Не вижда само как през тези два часа, в които трае сънят, Кабъл крачи нервно и стиска главата си в шепи. Не вижда как я следи с обезумял поглед, докато тя се строполява безпомощна на една страна на земята и удря лицето си в ръба на количката за кафе.

 

 

Главата й ще се пръсне.

Обляна е в ледена пот.

Лицето й се хлъзга в кръв върху студените плочки.

Опитва се да отвори очи, но зрението й още дълго не се възвръща.

Не може да помръдне тялото си.

От разстояние чува как Кабъл изкрещява името й, вика пазача.

Кари пищи.

За Джейни всичко е черно като нощ.

 

 

Тя е на носилка. Концентрира се. Прави усилие да се събуди. Главата й пулсира.

Изнасят я в коридора на управлението.

— Спрете — казва с прегракнал глас.

Прокашля се и повтаря:

— Спрете.

Двама души в бели престилки я гледат изпитателно. Джейни отваря очи. По-точно само едното. Вижда сенки.

— Вече съм добре — съобщава им тя и се опитва да се изправи. — Просто получавам гърчове от време на време, това е. Добре съм. Нали виждате?

Протяга ръце, за да покаже колко е добре.

И вижда кръвта.

Зениците й се разширяват, докато се бори да възвърне напълно зрението си.

Опипва лицето си. Кръвта капе, тече от веждата върху миглите й.

— О, по дяволите — гневи се тя. — Слушайте, нямате ли просто някакви лепенки?

Парамедиците се споглеждат и после се обръщат към нея.

Тя пробва нова тактика:

— Момчета, нямам осигуровка. Не мога да си го позволя. Моля ви.

Единият се колебае.

— Джейни, нали? Слушай, беше в пълен шок на пода. Вкочанена. В безсъзнание. Ударила си главата си на ръба на ръждясала метална количка за кафе.

Джейни продължава да ги уговаря:

— Била съм си ваксина срещу тетанус. Вижте, имам изпит по математика след… малко и бъдещето ми в колежа зависи от това. Заявявам, че отказвам лечение. Сега ме пуснете да си тръгна оттук.

Парамедиците бавно се отдръпват, за да слезе. Тъкмо премята натежалите си безчувствени крака през ръба на носилката, когато капитан Комиски преминава като вятър през охраната.

— Какво, по дяволите, става тук? — пита тя енергично. — Я виж ти, здравейте, госпожице Ханаган. Идвате или си отивате?

Джейни се оглежда, седнала на носилката, и хваща голямо парче марля, опитвайки се да намери източника на кървенето.

— Всеки момент ще сляза от това нещо — мърмори тя.

Поема си дълбоко дъх.

Скача от ръба.

Приземява се идеално като олимпийска шампионка.

Капитан Комиски я наблюдава развеселена. Подава й ръка.

— Хайде, скъпа, ела — казва тя. — Явно си била заета тази вечер.

Махва с ръка на парамедиците да си ходят, почти ги отнася с жеста си, и те изчезват светкавично.

Джейни се усмихва благодарна и притиска марлята към окото си. Суичърът й е напоен с кървави петна.

Чувства се така, сякаш обувките й са от цимент, а главата й е като балон.

— Обадих се по пътя насам, ситуацията ми е ясна, — казва Капитана, когато парамедиците вече ги няма. — Чудя се дали не трябва да поговорим в моя офис?

— Аз… добре. Колко е часът? — Джейни е забравила да си вземе часовника на излизане от вкъщи, а без него е като изгубена.

— Шест и петнайсет или там някъде — казва Капитана. — Струва ми се, че на господин Стръмхелър вече му е достатъчно, не смяташ ли?

На Джейни й е трудно да се концентрира. Знае, че трябва да хапне нещо. Усмихва се колебливо и промърморва.

— Предполагам, че това го решавате вие, сър.

И се сеща.

Кари и Стю.

— Капитане — казва нервно, — дойдох тук преди няколко часа да се опитам да измъкна приятелката си и нейното гадже. Имам парите за гаранцията, но навършвам осемнадесет чак другия месец. Случайно да можете да…

— Разбира се.

Джейни въздъхва, успокоена.

— Благодаря ви.

— Преди да излезем — предупреждава Капитана, — да ти напомня, че не ме познаваш. Нали?

— Да, сър — отговаря тя.

— Добро момиче. Иди да прибереш приятелите си.

 

 

Кари се изнася от килията, сякаш вътре нахлува отровен газ. Стю я следва. Кари вижда Джейни цялата в кръв и едва не припада, но и двамата със Стю така и не узнават драматичните подробности.

— Ще трябва да си ходите пеша, скъпи. Съжалявам — казва Джейни твърдо. — Налага се да попълвам някакви тъпи формуляри, полицейска справка, нещо такова.

Показва с жестове и мимика, че това е последното нещо на света, което й се прави. Клати глава, преструвайки се на вбесена. — Скапани ченгета.

Стю стиска рамото на Джейни.

— Благодаря ти, Джейни. — Гледа я с признателност. — Добър приятел си. И на двама ни.

Джейни се усмихва, а Кари изглежда притеснена.

— Благодаря, Джейнърс — казва.

— Радвам се, че ми се обади, Кари — отговаря Джейни. — Сега изчезвайте.

 

 

Джейни отива в тоалетната, окървавената марля още стои залепена върху бързо подуващата се вежда. Оглежда се в огледалото. Цепнатината е красива по свой начин. Разположена е точно под линията на веждата, между извивката и мястото, където косъмчетата се сгъстяват, права и чиста. Един ден може би ще й се иска да я бяха зашили. Но колкото до белега — той ще бъде на абсолютно секси място.

Обръща суичъра си на обратно, за да скрие невероятното количество кръв, изтекла от рана дълга едва три сантиметра, и измива лицето и ръцете си. Взима цяла шепа кафяви хартиени кърпички, намокря ги и отново притиска веждата. Пие вода от чешмата.

 

 

Излиза от тоалетната и Кабъл е там, придърпва я пред гардеробите. Изглежда изморен. И радостен да я види.

— Покажи ми — моли я той.

Тя сваля хартиените кърпички и открива първата си военна рана.

— Впечатляващо — заявява той и става сериозен. Дълбоките му кафяви очи издават тревогата му. — Когато разбрах, че ще паднеш, аз… Наблюдавах те през повечето време, близо два часа, когато беше възможно, без да изглеждам подозрително. Побърквах се, че не съм до теб.

Джейни вече трепери, главата й става все по-лека и тя се обляга на него.

Той я гали по гърба, отпуска брадичка върху главата й.

— Смяташ ли, че ще си в състояние да говориш с Капитана?

Джейни кимва сгушена в гърдите му.

— Ще ти взема нещо за ядене в момента, в който се махнем оттук.

Тя се усмихва.

— Благодаря, Кейб.

— Среща на задния вход. Помниш ли вратата? Трябва да се разделим.

— Да, добре — промърморва Джейни. Кабъл тръгва с безразличен вид към близкото стълбище и слиза надолу. Джейни се насочва към главния вход и върви половин пресечка през виелицата, за да мине откъм задната страна на сградата. Стига до входа без номер, обляна в студена пот. Почуква леко. Вратата се отваря и тя тръгва след Кабъл по стълбите.

Долу всички говорят едновременно. Кабъл отнася няколко потупвания по гърба и шамарчета зад врата за работата си през нощта.

— Още не сме готови — казва скромно.

Чука на вратата на Капитана и отвътре се чува:

— Влизай.

Кабъл и Джейни отварят.

— Днес са изпитите ви, нали? Имаме ли време за това в момента?

— В десет и половина сутринта, Капитане. Имаме достатъчно време.

Капитанът поглежда отблизо Джейни.

— Боже мили — казва. — Каква синина ще имаш до края на деня. Припадна ли?

— Аз… — Джейни вдига рамене. — Наистина нямам никаква представа.

— Да, мисля, че припадна — намесва се Кабъл. — Ще трябва да я наглеждам цял ден. — После добавя много сериозно: — Сигурно и цяла нощ.

Капитана го замеря с гумичка и го праща за кафе.

— И вземи на горкото момиче нещо за ядене, преди да се е пречупило на две. — Отваря чекмеджето на бюрото си и го претърсва. Вади аптечка за първа помощ и пакетче фъстъци. — Ела тук, ако обичаш — нарежда тя. Джейни се пързаля със стола до нейната страна на бюрото. — Господи — мърмори пак Капитана и разнася на око антибиотик върху раната. Отваря пакет лепенки и чисто и бързо запечатва цепнатината. — Така е по-добре — казва. — Ако майка ти и/или баща ти имат въпроси за това какво се е случило, да ми се обадят. Ще проявя разбиране, ако решат да ни съдят. — Избутва пакета с фъстъци през бюрото към Джейни. — Яж.

— Да, сър — казва с признателност Джейни, докато отваря фъстъците. — Никой няма да ви се обади.

Кабъл се връща с три кафета, малка чаша мляко и торба, пълна с кексчета и понички. С рутинен жест оставя млякото и кексчетата пред Джейни, после сипва три сметанки и три захарчета в кафето й.

Тя изпива млякото с трепереща ръка и усеща как леденостуденото удоволствие се разлива в тялото й.

— Чудесно — казва и си поема дълбоко дъх.

— Е — започва Капитана. — Имаш ли какво да ми докладваш, Кабъл?

— Да, сър. Пристигнахме на партито в деветнайсет и десет, марихуаната вече беше в обращение, а в двайсет и три и половина се появи и кокаинът на стъклото. Петима малолетни и няколко възрастни смъркаха. Господин Уилдър ме дръпна настрана да обсъдим партньорството. Беше доволен от развоя на нещата. Беше полуадекватен и надрусан, но ми каза, че има материал, който е готов, цитирам: „да пусне на пазара“. Явно това е било достатъчно за Бейкър и Коб, макар че съм бесен, защото всъщност не можахме да научим истинското местонахождение на стоката. Пристигнаха за три минути и разгониха всички, прибраха само тези, които бяха достатъчно глупави да започнат да правят драми. И разбира се, господин Уилдър и децата му. Госпожа Уилдър не присъстваше. И не смятам, че изобщо е замесена. — Поглежда настрани към Джейни и вдига рамене извинително. — Кари беше наистина напушена и направи невероятна сцена. Извинявай за това.

Джейни се усмихва.

— Може пък преживяването да й налее малко ум в главата — казва тя.

— До два сутринта вече бяхме в малкия ми дом далеч от дома, както го наричам — продължава Кабъл. — Джейни пристигна, за да се опита да плати гаранцията на Кари и гаджето й Стю, и точно тогава извадихме късмет, че господин Уилдър беше толкова зле, та да заспи насред цялата врява. Джейни се включи веднага.

Обляга се на стола, приключил с доклада си.

Капитанът кима.

— Добра работа, Кейб, както винаги. — Обръща се към Джейни: — Джейни. Едно пояснение. Не сме те наели, не сме искали помощ от теб за това разследване. Не си длъжна да споделяш какво се е случило, преди да си размажеш лицето на нашата прекрасна за-нищо-не-ставаща количка за кафе, която ще изхвърля в контейнера още щом приключа с тази среща. Но ако искаш и ако смяташ, че имаш да добавиш някаква важна информация, ще те изслушам с удоволствие. — Надрасква нещо на едно листче и го слага в джоба си, после продължава: — Явно на Кабъл му е доста неприятно, че не знаем точното място на дрогата, а и аз също бих искала да разполагам с тези сведения, за да опитаме да му издействаме максимална присъда. Та случайно да си видяла нещо между редовете? — Тя се усмихва леко. — Не бързай, скъпа, имаш достатъчно време.

Джейни вече мисли по-ясно и прехвърля в ума си кошмара на господин Уилдър. За момент затваря очи, клати глава, неразбиращо. После вдига поглед.

— Може да прозвучи глупаво, но семейство Уилдър притежават ли яхта?

— Да, — казва Кабъл. — Прибрана е някъде за зимата. Защо?

Джейни запазва мълчание. Не се доверява достатъчно на интуицията си, за да го изрече, макар да знае, че няма какво да губи. После казва колебливо:

— Оранжеви спасителни жилетки.

Капитанът се навежда напред заинтригувана и гласът й е по-малко суров от обикновено.

— Не се страхувай да сгрешиш, Джейни. Следата си е следа. Повечето се оказват грешни, но няма престъпление, разрешено без тях.

Джейни кимва.

— Ще ви спестя безкрайния сън, освен ако наистина не искате да го чуете целия. Но основната част, която беше най-натрапчива и се повтаряше непрекъснато, беше тази:

На яхта сме, в океана е слънчево и красиво. Нещо, което прилича на прекрасен тропически остров, се вижда в далечината и господин Уилдър се е насочил към него. Госпожа Уилдър се пече в предната част на палубата. И после изведнъж става облачно и ветровито, започва буря, блъска лодката много силно като ураган и вятърът…

Спира, затваря очи и е там. В транс.

— Господин Уилдър обезумява, защото всеки път, когато се приближи до брега, огромна вълна ни избутва по-надалеч. Като в един филм с Том Ханкс, в който той е изхвърлен на някакъв остров с любимата си топка за волейбол.

Кейб се смее:

— Мисля, че се казваше „Корабокрушенецът“, Ханаган.

— Да. Все едно. Междувременно, госпожа Уилдър още си седи на палубата и чете, без да забелязва бурята. Странно, нали. Мъжът й я вика да влезе в кабината и да извади спасителните жилетки, но тя не го чува. И тогава яхтата започва да се върти, разбива се в рифа и изхвърчаме във водата. Яхтата е на трески и всичко от кабината е пръснато наоколо и вълните го люлеят.

Госпожа Уилдър се мята и гълта вода, а господин Уилдър плува наоколо и събира някакви предмети. Вижда как жена му се бори и награбва много спасителни жилетки. Поне петнайсетина се носят насам-натам и той успява да хване може би осем или девет от тях. Насочва се към нея… — Джейни затваря очи и преглъща. Гласът й трепери. — И тръгва да я спасява…

Кабъл хапе устни.

Капитанът й предлага да си почине.

Тя махва с ръка, опитва се да не губи концентрация и продължава.

— Плува към нея със спасителните жилетки. Но вместо да я спаси, казва: „Дано да изгниеш в ада, стара кучко.“ И я подминава, и продължава към брега, с всичките тези спасителни жилетки. — Джейни си поема въздух. — Сякаш са най-важното нещо в живота му. И… — Спира. Продължава с променен глас: — И жилетките вече не плават, а се влачат по водата. Потъват. Дърпат го. Надолу. Но той не ги изпуска.

Джейни отваря очи и поглежда тържествуващо Капитана.

— Мисля, че пакетите, които търсите, може да са зашити в жилетките, сър.

Капитанът вече набира телефона, за да се опита да издейства заповед за обиск на яхтата.

Кабъл стои с отворена уста.

Главата на Джейни бумти.

— Имате ли някакъв аспирин? — пита тя шепнешком.

 

 

Джейни и Кабъл сядат на местата си за изпита по математика.

 

 

Джейни е изтощена, солени сълзи тихо се стичат по бузите й. Затваря празна синята тетрадка, изправя се, предава я и излиза от класната стая, докато всички я проследяват с поглед. Кабъл надрасква още един-два отговора, изчаква няколко минути и също предава работата си. Първо я търси на паркинга и след като вижда как снегът засипва бавно колата й, въздъхва успокоен, че не кара в тази буря. Връща се обратно в училище и претърсва стаите.

Намира я най-накрая припаднала на обичайната маса в библиотеката.

Вдига я.

Води я в спешния център.

По пътя звъни на Капитана. Информира я за случилото се, като отбелязва, че моментът не е подходящ Джейни да се мотае из сънищата на случайни пациенти.

 

 

Когато пристигат в спешното, веднага ги завеждат в самостоятелна стая. Кабъл се усмихва широко и промърморва:

— Харесвам тази работа.

 

 

Джейни е обезводнена. Това е всичко. Правят й интравенозно вливане и Кабъл я води вкъщи. Тя спи дълго. Той също, на дивана.

Тя вини за всичко това соленото море.