Лиза Макман
Бдение (39)

10 декември 2005

Уикендът е гаден. Кабъл пак ухажва Шей. Джейни работи в старческия дом в петък през нощта, а в събота и неделя е първа смяна.

Кари се обажда на Джейни. Джейни се притеснява, че голямата акция може да се проведе точно този уикенд и наистина не желае Кари да се забърква. Пита я дали не иска да учат заедно за изпитите. Кари неохотно се съгласява да дойде в събота вечерта у Джейни.

Кари се появява около шест следобед и вече е пияна. Джейни все пак я кара да изсипе всичките си учебници и записки.

— Ти ще ходиш ли в колеж или не? — пита я остро.

— Ами, сигурно — казва Кари. — Предполагам. Освен ако Стю не иска да се оженим.

— А той иска ли?

— Май да. Някой ден.

— А ти? — пита Джейни след миг.

— Ами да, защо не. Ще се махна от нашите.

— Вашите не са толкова лоши, наистина. Или са?

Кари прави гримаса.

— Да ги беше видяла преди.

— Преди какво?

— Преди да се преместим до вас.

Джейни се колебае. Опитва се да прецени дали това е правилният момент да попита.

— Кари.

— Какво?

— Кой е Карсън?

Кари зяпва.

— Какво каза?

— Попитах кой е Карсън?

Лицето на Кари става тревожно.

— Ти откъде знаеш за него?

— Не знам. Иначе нямаше да питам.

Джейни се движи по ръба. Без никаква видимост.

Кари, очевидно притеснена, крачи нервно из кухнята.

— Но как така се сети да ме питаш за него?

— Веднъж спомена името му — казва Джейни внимателно, — насън. Просто съм любопитна.

Кари си сипва малко водка. Сяда. И се разплаква.

О, по дяволите, мисли си Джейни.

И тогава Кари си казва всичко.

— Карсън… беше на четири.

Стомахът на Джейни се свива.

— Той се удави. Бяхме на палатка край едно езеро… и той… — Кари се разсейва и отпива от водката. — Той беше малкото ми братче. Аз бях на десет. Помагах на мама и татко да разтоварим нещата.

Джейни затваря очи, те парят.

— О, боже, Кари.

— Той се запиля някъде към езерото, но ние не забелязахме. И падна от пристана. Опитахме се… опитахме се да… — Кари закрива лицето си с шепи. Поема дълбоко въздух разтреперана. — Преместихме се тук година по-късно. — Гласът й се успокоява. — За да започнем отначало. Не говорим за него.

Джейни слага ръка на раменете й и я прегръща. Не знае какво да каже.

— Толкова съжалявам.

Кари кимва и прошепва през плач:

— Трябваше да си отварям повече очите.

— О, скъпа — тихичко казва Джейни. И я държи в прегръдката си, докато приятелката й сама не се отдръпва леко.

— Всичко е наред — подсмърча тя.

Джейни се чувства напълно безпомощна, взема ролка тоалетна хартия от банята.

— Нямам кърпички… Кари, защо не си ми казала?

Кари болезнено мачка ръце. Издухва носа си.

— Не знам. Надявах се, че ще отшуми. Бях толкова уморена… уморена да съм тъжна. Не можех да понеса още мълчаливи, съжалителни погледи.

— А Стю знае ли?

Кари клати глава.

— Сигурно трябва да му кажа.

Остават дълго безмълвни.

— Предполагам — промърморва Джейни след известно време, — че лошите неща не изчезват. И никой няма вина.

Кари трескаво поема въздух и после бавно го изпуска.

— Ами да. Ще видим. — Усмихва се през сълзи. — Благодаря, Джейнърс. Ти си наистина добра приятелка. — Замълчава, после добавя меко: — Само остани нормална, окей. Един съчувствен поглед и се махам, кълна се в бога.

Джейни се ухилва.

— Дадено, хлапе.