Лиза Макман
Бдение (38)

6 декември 2005

Чака го на неговата маса в библиотеката.

Кабъл пристига.

— Трябва да работя довечера — прошепва тя.

— А после? — пита той.

— Да. Но ще закъснея.

— Ще оставя отключено — казва той.

Тя сяда на обичайното си място.

Той измисля нов сън, само за нея.

 

 

Някакъв мъж се регистрира на рецепцията в старческия дом. Оглежда се наоколо — идва за пръв път. Тя го разпознава, въпреки че сега е с прошарени коси. По-стар. И с бръчки.

— Аз ще ви заведа — казва Джейни. Води го в стаята на господин Маквикър.

Почуква леко на вратата. Отваря.

Старият Джони Маквикър се обръща с лице към тях.

Вижда сина си.

След почти двадесет години раздяла.

Старецът се изправя бавно от стола.

Хваща проходилката.

Подносът с вечерята и лъжицата му издрънчават на пода. Но той не забелязва. Втренчил поглед в сина си.

Избърборва много бързо:

— Сгреших, Едуард. Ти беше прав. Съжалявам. Обичам те, синко.

Едуард замръзва на място.

Сваля шапка. Бавно почесва глава.

И започва да мачка шапката в ръцете си.

 

 

Джейни затваря вратата и се връща на рецепцията.

 

 

Тя паркира пред къщи и тича през дворовете към неговия дом.

— Бях страхотна — хвали се още от вратата. — Да ме беше видял с нощните гърнета.

Той я е чакал. И сега я прегръща. Вдига я на ръце. Тя се смее.

— Можеш ли да останеш?

— Ако обещаеш, че ще се прибера сутринта. Преди училище.

— Всичко, което поискаш — казва той.

Джейни приключва с домашните, натиква ги в раницата си и го търси. Кабъл е заспал. Без тениска. Тя пропълзява в леглото и тихо съзерцава корема и гърдите му. Той диша дълбоко. Тя се сгушва до него.

Поне засега.

Той знае, че може да се наложи тя да си тръгне.

Да се отдалечи от сънищата му, за да може да поспи.

Но когато той сънува съня с огъня и я среща зад бараката, целува я и плаче, молейки за помощ, тя го хваща за ръка и го взема със себе си, за да може той да се види отстрани.

Показва му как да промени съня си.

Сънят е твой, напомня му тя.

И го учи как да превърне мъжа на стълбите, онзи с кутията с газ и цигарата, в мъжа на стълбите с празни ръце и наведена глава. Който казва:

— Съжалявам.

Когато и двамата се будят, слънцето грее през прозореца.

Часът е 11:21. Сряда.

 

 

Те надават викове и се смеят, дълго и шумно. Защото помежду им няма и един родител, на когото да му пука.

Вместо това се излягат на гигантския стол с формата на чувал в компютърната стая, говорят си и слушат музика.

Играят на истина и предизвикателство.

Но винаги е истина.

И за двамата.

 

 

Джейни: Защо ми каза, че искаш да се видим онази събота след Стратфорд, а после не се появи?

Кабъл: Знаех, че трябва да отида на едно парти и щях да си тръгна по-рано. Не знаех, че ще правим фалшиво задържане. Стоях в ареста цяла нощ, само за да изглежда по-истинско. Бях съсипан. Капитанът ме пусна чак в шест сутринта. Тогава оставих бележката на стъклото на Етел.

Джейни: Продавал ли си някога наркотици?

Кабъл: Да. Трева. В девети и десети клас. Бях… доста зле с главата тогава.

Джейни: Как спря?

Кабъл: Хванаха ме и Капитана ми предложи по-добра сделка.

Джейни: И оттогава си къртица?

Кабъл: Донякъде. Повечето къртици са млади ченгета, внедрени в училищата, за да хващат учениците. Но Капитана имаше друга идея. Нея не я интересуват учениците, тя търси доставчика. Който по случайност е бащата на Шей. Затова сметна, че това е добра възможност — още повече че Уилдър старши започна да продава кока по купоните. И намеква, че разполага със златна мина някъде. Трябва да го накарам да го каже на запис.

Джейни: Значи си двоен агент?

Кабъл: Може и така да се каже. Звучи секси.

Джейни: Ти си секси. Хей, Кабъл?

Кабъл: Да?

Джейни: Наистина ли повтаряше девети клас?

Кабъл: Не. (прави пауза) Бях в болница през по-голямата част от годината.

Джейни: (тишина) И така посегна към наркотиците.

Кабъл: Да… помагаха ми за болката. Но после се вкарах в няколко, ами… ситуации. И Капитана влезе в живота ми в точния момент — преди гимназията, преди да се забъркам в твърде големи неприятности. Може да звучи странно, но тя беше онази майка — нещо като старшината от казармата, но без простотиите — от която отчаяно се нуждаех. Бях в готическия период от живота си и бях решил, че заради белезите никога няма да имам момичето на мечтите си. Да не говорим за прическата. (пауза)

Но тогава то ме фрасна с дръжката на вратата в стомаха. А когато едно момиче направи нещо такова на момче, значи го харесва.

Джейни: (смее се).

Кабъл: И това ме накара да се почувствам по-добре. Защото не й пукаше какво ще си помислят хората, ако говори с мен. Преди промяната. (пауза)

Джейни: (усмихва се) А защо беше тази промяна? На вида ти, де.

Кабъл: Заповед на Капитана. Заради полицейската операция. И колата не е моя, между другото. Всичко е част от имиджа. Предполагам, ще трябва да я върна след време. (пауза) Хей, Джейни.

Джейни: Да?

Кабъл: Какво ще правиш след гимназията?

Джейни: (въздиша) Още не зная нищо със сигурност. Две години ми остават, а едва съм събрала пари за един семестър в Мичиганския университет… Боже, това си е чиста лудост и предполагам, че ако не спечеля свястна стипендия, ме чака общински колеж.

Кабъл: Значи оставаш наоколо?

Джейни: Да… Аз… ами, трябва да съм достатъчно близо, за да държа под око майка си, нали знаеш? И… мисля, че с малкия ми „проблем“ ще ми се наложи да живея вкъщи. Или никога няма да мога да спя.

Кабъл: Джейни.

Джейни: Да?

Кабъл: Аз отивам там. В Мичиганския.

Джейни: НЕ. Не може да бъде.

Кабъл: Криминално право. За да си запазя работата тук.

Джейни: Откъде знаеш? Да не би вече да си получил известие, че си приет? И как можеш да си го позволиш?

Кабъл: Ами… Джейни?

Джейни: Да, Кабъл?

Кабъл: Имам още една лъжа да ти призная.

Джейни: О, боже мили. Сега пък какво?

Кабъл: Всъщност си знам резултатите.

Джейни: И?

Кабъл: И имам пълна стипендия.

 

Кабъл е жестоко избутан от стола-чувал. Нанесен му е побой. И му е повторено многократно, че е гадно копеле.

На Джейни й се казва, че сигурно и тя ще получи стипендия, с нейните оценки. Освен ако не започне да бяга от училище заради разни наркодилъри.

 

 

И после следва малко целуване.