Лиза Макман
Бдение (37)

Още е 5 декември 2005

Джейни навлиза неуверено в алеята на Кабъл. Той паркира зад нея, изскача от колата, измъква раницата си и много внимателно затваря вратата. Чува се меко солидно изщракване.

— Обожавам този звук — казва той меланхолично. — Както и да е. След мен.

 

 

Отваря паянтовата врата на гаража. Тя скърца и скрипти. Светва лампата и хваща Джейни за ръката. Гаражът е подреден. Мирише приятно, на сено и бензин. Отстрани, до вратата, която води към къщата, е закачен скейтбордът му. Тя се усмихва и плъзва ръка по него.

— Помниш ли? — казва. — Беше много мило. Не бях планирала да ходя пеша до вкъщи онази вечер.

— Как бих могъл да забравя? Нали тогава заби дръжката на вратата на салона в стомаха ми.

— Ти ли беше?

Кабъл се усмихва снизходително.

— Разбира се.

Влизат.

Къщата е малка. Чиста. Овехтяла.

Стряска се, когато вижда кухнята. Била е там и преди, в съня му. Масата. Столовете.

— Господи! — прошепва тя. Вдига глава към тавана. Вентилаторът. Обръща се и поглежда към мястото, където би трябвало да е входната врата. Оттам обикновено влиза мъжът на средна възраст. Всичко й е познато. Пуска раницата на пода, стисва очи и покрива лице с длани.

Той докосва раменете й.

Обгръща я с ръце.

Гали косата й.

Шепне в ухото й:

— Няма го. Това е само сън. Никога не се е случвало. Никога.

Думите му я успокояват. Тя вдишва дъха му. Ръцете й се спускат от лицето й и намират раменете, гърдите му. Докосва ги едва, пита се има ли белези под ризата си. Случил ли се е наистина онзи сън. Тогава той целува врата й и тя се поддава, обръща глава, за да намери устните му със своите, проследява челюстта му с върховете на пръстите си и го целува с устрем. Езиците им се вплитат трескаво, те се притискат един в друг, с треперещи тела, като две изплашени изгубени жадни деца, жадни да бъдат докосвани, да бъдат прегръщани от някой, който и да е; всеки, който изглежда достатъчно познат, достатъчно безопасен, достатъчно силен да ги спаси. Дишат тежко. Шумно. Напрегнати до скъсване.

И после леко се отпускат.

Спират. Остават в покой.

Преди единият от тях, или и двамата, да избухнат в ридания.

Преди да направят следващата грешка, която после ще трябва да поправят.

 

 

За миг остават така, събират мислите си.

После Кабъл намира пръстите й, вплита ги в своите и я повежда към хола.

 

 

На масичката за кафе има купчина книги.

Кабъл поглежда към Джейни.

— Ето как — казва той и посочва книгите в очакване на нейната реакция. — Но ти си ги прочела вече, нали?

— Да — отвръща тя. Коленичи до масичката и разглежда заглавията.

— Упражнявах се — продължава Кабъл. — Надявах се.

Сънувах, добавя тя наум, после казва:

— Разкажи ми.

 

 

Сяда до нея с две чаши пепси и се извинява:

— Нямам нищо по-силно. Но това не е важно сега. Четох за съзнателните сънища и се научих да сънувам каквото си искам.

Тя се усмихва.

— Да. Аз също.

— Това е добре. — Той говори така сякаш е на бизнес среща. — Ами Клиниката за изследване на съня?

— Уф. Страхотна идея, но не съвсем, така излезе. Още с влизането нечий сън ме засмука веднага след като сестрата отвори вратата на стаята, където щяхме да спим. Трябваше да се махна. — Замълчава за малко. — Беше сънят на господин Абернети. Просто не ми се искаше да знам какво сънува този селяндур.

Кабъл се задавя с пепсито.

— Добро решение. — Става сериозен за миг, умислен. Но после махва с ръка и прогонва мислите си. — Да. Много добро решение.

— Какво?

— Нищо. Значи, първо се опитах да сънувам, че ти казвам определени неща. Но не се получаваше. Прекалено много… — спира за миг и я стрелва косо с поглед: — Прекалено много говорех. Повече отколкото исках. Не можех да го контролирам. — Намества се. — И сметнах, че съм се провалил. Но тогава ми хрумна да напиша думите на лист. Упражнявах се няколко пъти и последните няколко нощи се получи.

— Но не си сънувал мен. Поне не до последния момент.

— Точно така. Защото по-лесно управлявам съня, когато съм сам, а знаех, че ако или когато сънувам близо до теб, ти със сигурност ще участваш.

Джейни затваря очи и си го представя.

— Умно — промърморва тя. Отваря очи. — Наистина умно, Кейб.

— Да разбирам ли, че си прочела написаното? — пита той и леко се изчервява.

— Да.

— Всичко?

Тя го гледа изпитателно.

— Да.

— И?

Тя бави отговора си.

— Не знам какво да кажа. Много съм объркана.

Той хваща ръката й и се обляга на дивана.

— Имам много за обясняване. Ще ме чуеш ли?

Тя си поема дъх и бавно го изпуска. Всички причини да го мрази нахлуват отново в главата й. Защитните й инстинкти се събуждат. Не иска пак да се качва на познатото влакче на ужасите.

— Ами — проговаря накрая, — не мога да си представя, че бих повярвала дори и на една дума. Лъжеш ме от самото начало, Кейб. За всичко. — Гласът й издава болка.

Поглежда встрани.

Издърпва ръката си от неговата.

Изправя се рязко и почти извиква:

— Къде е банята?

— Мамка му — процежда той. — През кухнята, първата врата вдясно.

Намира банята и хлипа тихо над мивката, после издухва носа си и сяда на ръба на ваната, докато отново се стегне. Разбира, че вече е на влакчето, и то на предната седалка.

Когато се връща в хола, го заварва да разговаря по мобилния си телефон с лакти, подпрени на коленете и лице, заровено в шепите си. Приключва разговора с едно лаконично „До утре“ и затваря капачето на телефона.

— Виж — обръща се е глух глас към нея, но без да я гледа. — Има някои неща, които не мога да ти кажа. Все още не. Може би след известно време. Но ще ти отговоря на всеки въпрос, на който не мога в момента. Ако това не ти хареса, чувствай се свободна да ме мразиш вечно. Няма да те притеснявам.

Тя е смутена.

— Добре — изрича бавно. Решава да започне с лесен въпрос. — С кого разговаря преди малко?

Той затваря очи и изсумтява:

— С Шей.

Джейни стои на вратата на хола като пияна. Яростни сълзи бликват от очите й. Но когато отново проговаря, гласът й е мъртвешки спокоен.

— Боже, Кейб.

Обръща се, взема чантата си и без да поглежда назад, излиза.

Качва се в колата.

Но няма как да излезе от алеята.

Може да блъсне идиотския му автомобил на сводник например.

Не, това не би се отразило добре на Етел.

— По дяволите! — изругава тя и безпомощно отпуска глава на волана. Дори през двора не може да мине, без да нарани Етел заради тъпата канавка.

Чува как входната врата се затръшва. Той тича да премести колата си. Пали и паркира на тревата успоредно на нейната, така че тя да излезе на заден.

Джейни не знае защо стои още там и не си тръгва.

Той доближава страничния прозорец.

Може да си потегли във всеки един момент.

Чука.

Тя се колебае, отваря прозореца на сантиметър.

— Наистина съжалявам, Джейни — казва той.

Крещи той.

И се прибира обратно.

Тя прекарва на алеята пред къщата му, умряла от студ, трийсет и шест минути. Спори със себе си.

Защото си мисли, че също е влюбена. И в момента има два начина, по които може да се държи като влюбена глупачка.

Избира по-трудния.

И чука на вратата му.

 

 

Той отваря. Пак е на телефона. Очите му са зачервени.

— Ще се опитам — казва в слушалката. Стои неподвижен. Изглежда плачевно.

— Да започнем отначало — настоява бясна Джейни с ръце на кръста. — С кого разговаря току-що, Кейб?

Думите й разсичат студения въздух.

— С шефа си.

За миг остава изумена.

— Тоест с дилъра? С твоя доставчик? — Сарказмът й звъни в тъмната къща.

Затваря очи.

— Не.

Тя стои. Несигурна.

Кабъл отваря очи. Сваля очилата си и избърсва лице в ръкава. Гласът му е лишен от всякаква надежда.

— Има ли някаква възможност — започва той с равен тон, — да дойдеш с мен? Шефът ми иска да говори с теб.

Тя примигва. Обзема я нервност.

— Но защо? — пита.

— Не мога да ти кажа. Ще трябва да ми се довериш.

Джейни прави крачка назад. Тези думи й звучат познато. Веднъж и тя го помоли за същото.

Изправена е пред дилема.

— Ще карам след теб — казва тихо.

 

 

Следва колата му до търговската част на Фийлдридж. Кабъл завива и влиза в голям паркинг, който обслужва задните входове на библиотеката, пощата, полицейското управление, бара на Франк, една пекарна и жилищен блок. Паркира. Тя паркира до него.

Той тръгва към редицата сгради и отключва врата без номер.

Джейни го следва.

Слизат надолу по някакви стълби и пред тях се разкрива помещение с дузина бюра, отделени е панели, и един офис с врата.

Пет-шест души вдигат глави, докато двамата минават. Кимват му един след друг. Той им отвръща и леко почуква на вратата на офиса.

На стъклото пише с черни букви: Капитан Фран Комиски.

Вратата се отваря. Жена с бронзова коса ги подканва да влязат. Късата й коса обрамчва кафявото й лице. Носи черна пола, шита по поръчка, сако и снежнобяла блуза.

— Заповядайте — казва тя и посочва към столовете.

Те сядат.

Тя също сяда зад бюрото си, затрупано с книжа, три телефона и два компютъра. Остава загледана в двамата си посетители. Обляга лакти на бюрото, сключва показалци пред лицето и подпира устни с възглавничките на пръстите си. Леки бръчици, издаващи годините, опъват очите й.

Сваля ръце от устните си.

— Е, госпожица Ханаган, нали? Аз съм Фран Комиски. Всички ме наричат Капитана. — Навежда се през бюрото и подава ръка.

Джейни се премества малко напред и я поема.

— Приятно ми е да се запознаем, Капитане — изрича механично. Поглежда Кабъл. Той е забил поглед в скута си.

— И на мен — казва Капитана. — Кейб, изглеждаш дяволски зле. Какво ще кажеш да си изясним нещата?

— Да, сър — отговаря Кабъл.

Джейни го поглежда втренчено, чудейки се дали нарочно я нарича така. Капитана явно няма нищо против.

— Джейни — започва жената със суров глас, — Кейб ми съобщи, че е готов по-скоро да загуби работата си, отколкото вас. Типично за толкова млад човек. Както и да е, тъй като тази новина е от твърде голямо значение за мен, ви поканих тук, за да обсъдим ситуацията. Трябва да знаете, че по-скоро бих загубила левия си крак, отколкото Кейб на този етап от играта.

Джейни преглъща. Чуди се какво, по дяволите, става тук.

Капитанът поглежда към Кабъл.

— Кейб казва, че можете да пазите тайна. Така ли е?

Джейни отвръща стреснато:

— Да, госпожо… сър.

Капитанът се усмихва. Напрежението леко спада.

— Така. Тук сте, защото това скъпо момче ви е лъгало, за което аз го инструктирах, и сега се опасява, че повече няма да повярвате на нито една негова дума. Госпожице Ханаган, смятате ли, че можете да вярвате на мен?

Джейни кимва. Какво друго може да направи?

— Добре. Тук някъде имам списък с неща, които съм си нахвърлила да ви кажа, а после ако възникнат още въпроси, сигурна съм, че Кабъл ще може да ви отговори. И вие ще върнете доверието си към него.

Звучи като заповед.

Капитанът започва да рови в купчината листа и слага очилата си за четене. Телефонът звъни и тя автоматично натиска бутон, с който го прекъсва.

— Ето го. Първо. — Поглежда Кабъл, после връща поглед към списъка. — Кейб няма „отношения“ с Шей Уилдър. — Тя надниква над очилата си. — Това не мога наистина да го докажа, госпожице Ханаган, но съм го виждала с усилие да сдържа храната в стомаха си след вечер, прекарана с нея. Това удовлетворява ли ви?

Джейни кимва. Има чувството, че е в нечий идиотски сън.

— Попитах, удовлетворява ли ви? — гласът на Капитана се извисява.

— Да, сър — отвръща Джейни и се изпъва повече на стола си.

— Добре. Второ, Кейб не е дилър, преносител, връзка, клиент и/или нещо подобно в истинския живот. Само се преструва на такъв за пред другите. — Тя спира, но този път не чака отговор. Обляга се, оставя листа на бюрото и почуква с химикалката по зъбите си и продължава. — Трето, толкова сме близо — разделя палеца си на сантиметър от показалеца — до това да заловим много сериозен дилър в северен Фийлдридж, в квартала на богатите. Ако тази операция се провали, защото вие сте подшушнали и една думица, на когото и да е, повтарям, на когото и да е, ще ви държа лично отговорна за това, госпожице. Освен Кабъл и директорът Абернети, вие сте единствената, която знае. Ясно ли е?

Джейни кимва с широко отворени очи.

— Да, сър.

— Добре. — Капитанът се обръща към Кейб. Лицето й става по-меко. Малко по-меко. — Кабъл, мило момче. С мен ли си или не? Трябва ми ума ти в тая игра. Сега. Или всичко отива по дяволите.

Кабъл поглежда към Джейни и чака. Тя трепва. Той оставя решението на нея. Тя поклаща глава в знак на съгласие.

Той изправя гръб и поглежда Капитана в очите.

— Да, сър. Оставам в играта.

Капитанът кимва и им се усмихва одобрително.

— Добре. Свършихме ли с това?

Джейни се намества неловко на стола.

И хвърля на Кабъл настойчив поглед.

— По дяволите — прошепва тя и забива нокти в страничните облегалки.

 

 

 

 

Тя отново е на стола, но сега Кабъл е зад нея. Току-що е затворил вратата. Отново сяда до нея.

— Благодаря — прошепва тя и прочиства гърлото си. — Това не го очаквах.

Капитанът я следи с присвити очи. Премества поглед от нея към Кабъл и обратно към нея. Кашля. Силно. Чака.

Лицето на Джейни пребледнява.

Очите на Кабъл са широко отворени.

— Имате ли нужда от медицинска помощ, госпожице Ханаган? — пита Капитана.

— Не, сър. Добре съм, благодаря.

— Кейб?

— Тя е добре, сър.

Капитанът потропва с химикалката по бюрото, потънала в размисъл. Накрая произнася бавно:

— Има ли нещо, което вие двамата искате да ми кажете за случилото се преди малко?

Кабъл поглежда Джейни и прошепва:

— От теб зависи.

Тя се колебае.

Поглежда Капитана в очите.

— Не, сър — отвръща. — Просто… там един от служителите ви е заспал на бюрото си и сънува кошмар. Изглежда като банков обир, в който нещата са се развили зле за полицаите. Завързан е в някакъв трезор… сър.

Лицето на Капитана остава непроменено. Вече потупва с химикалката по устните си, но с грешния край. Под носа й се образува диря от сини мастилени точици.

— Кой е полицаят, Джейни? — пита Капитана бавно.

— Н-не… не му знам името. Къса черна коса. Малко над четиридесетте, може би? Беше вързан с въже около глезените и китките и в устата му имаше бяло парче плат. Поне това видях последно. Нещата се променят.

— Рабиновиц — сещат се едновременно Капитана и Кабъл.

— Искаш ли да провериш фактите, Кейб?

— Не се засягайте, сър, но не е нужно. Струва ми се, че ще искате сама да го разпитате.

Капитанът леко накланя глава в размисъл. Прибира косата си назад и нарежда:

— Не мърдайте оттук.

Хвърля им строг, изпитателен поглед, преди да ги остави. Поглед, който казва: „По-добре не се занасяйте с мен.“ После отваря вратата и излиза с широка крачка, а Джейни стисва стола в очакване.

— Тя я остави отворена, Кейб — казва тя и вдишва рязко и дълбоко, докато ослепява.

И отново е в трезора.

 

 

Джейни пак е с Кабъл. Той я държи за ръката.

— Добре ли си, Ханаган?

Излиза за малко и се връща, носейки картонена чаша с вода. Тя жадно я изпива. Трепери съвсем леко, от адреналина най-вече, но се смее.

— Успях. Помогнах му. О, боже, беше страхотно! За пръв път ми се случва с толкова труден сън.

Кабъл се усмихва уморено.

— Ще трябва да ми обясниш по-късно — прекъсва я той, — ако все още ми говориш.

— О, Кабъл, аз…

Капитанът се връща в стаята и затваря вратата.

— Кажете ми какво видяхте, госпожице Ханаган. Ако обичате. Рабиновиц няма нищо против.

Джейни премигва. Не може да повярва, че Капитанът я взима на сериозно. Разказва й всичко, което е видяла в трезора.

 

 

Следва дълга.

Дълга.

Пауза.

 

 

— Боже мили — изрича Капитана накрая. Хвърля очилата на бюрото. — Как го направи? Ти си… ти си…

Колебае се. Продължава, сякаш говори на себе си, със странна нотка в гласа. Може би дори със страхопочитание. — Ти си същинска Марта Стюбин.

 

 

Кабъл и Джейни нагъват мазни бургери и картофки в бара на Франк до полицейското управление. Подпрени на плота, седят на кръгли червени въртящи се столове и гледат как готвачите пържат бургери на два метра от тях. Това е едно от онези старомодни места, където все още можеш да си поръчаш малцов млечен шейк.

Дъвчат машинално. Мислите им се мятат като във водовъртеж.

 

 

Връщат се в дома на Кабъл. Той я развежда из двете стаи, които не е виждала: спалнята му и стаята с компютрите. Има два компютъра, три принтера, радио и полицейски скенер.

— Невероятно — възкликва тя, докато се оглежда наоколо. — Чакай, чакай малко… сам ли живееш?

— Вече да.

— Вече…

— На деветнайсет съм. До девети клас бях една година преди теб. Може да си спомняш.

Джейни си спомня, че той остана да повтаря и дойде в техния клас.

— Било е, преди да те познавам.

— Брат ми се появява от време на време, само за да провери дали не съм се забъркал в неприятности. С жена му живеят на няколко километра оттук. Изнесоха се, слава богу, когато бях на осемнайсет.

— Слава богу?

— Къщата е наистина малка. Стените са тънки. А те са младоженци.

— Аха. Ами родителите ти?

Кабъл се изляга на дивана. Джейни сяда на стол до него.

— Майка ми живее във Флорида. Някъде там. Струва ми се. — Вдига рамене. — Татко ни отгледа, така да се каже. Но мисля, че мен по-скоро брат ми ме отгледа.

Джейни се свива на стола и го наблюдава. Той е далеч. Тя чака.

— Татко беше във Виетнам, в края на войната. Умът му се обърка. — Кабъл я поглежда. — Когато мама си тръгна, той се озлоби. Общо взето, ни смазваше от бой… — Кабъл забива поглед в масата. — Умря. Преди няколко години. Всичко е наред. Преодолял съм го. Край. — Кабъл се изправя и се протяга.

Джейни също става.

— Заведи ме там — моли го тя.

— Какво?

— Покажи ми. Онова място, зад бараката.

Той хапе устни. Колебае се.

— Добре… Всъщност… Не съм бил там от доста време. Беше моето скривалище едно време.

Тя кимва. Взима си палтото. Подхвърля му неговото. Излизат през задната врата.

Заледената трева хрущи под краката им.

Въздухът мирише на сняг.

 

 

Когато наближават, Кабъл забавя крачка.

— Ти продължавай — казва той. Спира пред малка градинка, потънала в зимен сън.

Джейни го поглежда. Бои се.

— Добре — съгласява се накрая. И тръгва през тревата, която става по-висока и скрипти по-силно.

 

 

Джейни влиза в тъмното и изчезва от погледа на Кабъл. Спира зад бараката и се вглежда в съборетината, докато очите й привикват с тъмнината. Вижда мястото, където се обляга в сънищата му и застава там.

Поглежда наляво.

Чака чудовището.

Но вече знае, че чудовището е умряло заедно с баща му.

Примъква се до ъгъла, за да огледа пътеката, по която то обикновено идва.

Вижда всичко много ярко.

Кабъл излиза от къщата. Блъсва вратата.

Мъжът на стълбите крещи. Следва го.

Юмрукът в лицето на Кабъл.

Газта по корема му.

Огънят и крясъците.

Трансформацията.

И чудовището, което тича към нея, с ножове вместо пръсти, и вие.

Тя започва да губи разсъдък в тъмнината.

Поема си дълбоко дъх.

Нуждае се, отчаяно се нуждае да чуе, че е било само сън.

 

 

Той седи на задното стълбище. Безмълвен.

Тя се приближава. Хваща ръката му. Води го вътре.

Къщата е тъмна. Пипнешком търси ключа на лампата и в следващия миг светлината очертава сенките им на стената. Спуска завесите. Взима палтата им и ги мята на столовете в кухнята, докато той стои и я наблюдава.

— Покажи ми — казва тя. Гласът й леко трепери.

— Да ти покажа какво? Струва ми се, че видя всичко. — Смехът му е кух, несигурен. Опитва се да прочете мислите й.

Тя вдига ръка и бавно разкопчава ризата му. Той си поема дъх на пресекулки. Затваря очи за миг. И отново ги отваря.

— Джейни — прошепва.

Ризата му е на пода.

Тя повдига фланелката му. Съвсем малко. Взира се в очите му. В тях има молба. Плъзва пръсти по тялото му. Докосва меката кожа отстрани на кръста му. Усеща как се учестява насеченият му пулс. Прокарва ръце нагоре.

Напипва белезите.

Той си поема накъсано дъх и обръща глава настрани. Сянката на устните му потрепва върху стената. Адамовата му ябълка подскача отдолу.

— О, боже — простенва. Гласът му се пречупва. Трепери.

Тя вдига нагоре фланелката и я съблича през главата му.

 

 

Белезите от изгаряне са зърнисти като натрошени фъстъци. Пръснати по корема и гърдите му.

 

 

Тя ги докосва.

Проследява ги.

Целува ги.

 

 

Той стои. Хлипа. Косата му стърчи от статичното електричество. Миглите му са като скачащи паяци в приглушената светлина. Не може да го понесе.

Навежда се.

Превива се като извадена на светло буболечка.

Защитава се.

Рухва на пода.

— Спри — моли се. — Просто спри.

Тя спира. Подава му блузата.

Той бърше лице в нея.

Облича я отново.

— Искаш ли да си тръгна? — пита тя.

Той поклаща глава.

— Не.

Тялото му се разтърсва от ридания.

Тя сяда до него на пода, обляга се на дивана. Придърпва го към себе си. Той полага глава в скута й и се свива, тя гали косата му. Той стиска крака й, сякаш е плюшено мече.

 

 

Джейни го буди, нежно заровила пръсти в къдриците му. Завежда го до спалнята. Ляга до него в леглото, само за няколко минути. Оставя очилата на нощното шкафче. Прегръща го. Целува го по бузата.

И се прибира вкъщи.