Лиза Макман
Бдение (36)

5 декември 2005

Кабъл паркира новата си кола до тази на Джейни, на улицата пред училище.

Не е чисто нова. Но е нова за него.

Затова пък е беемве.

Хората в южната част на Фийлдридж не карат беемвета. Е, може би някоя трошка 1976 година — да. Но със сигурност не и модел 2000. Джейни зяпва, после стисва устни. Поклаща глава и тръгва към входа.

Неочаквано Кабъл изниква зад нея:

— На шест години е, Джейни. Хайде, стига.

Джейни върви с бърза крачка, веждите й са застинали в почуда, а Кабъл подтичва след нея.

Изгубва го, когато той се подхлъзва и пада върху заледения тротоар.

 

 

Джейни намира Кари пред вратата на кабинета по английски и я пита:

— Каква е последната клюка за гангстерското возило на паркинга?

— Не знам. Сигурно е фрашкан с пачки. Не мога да повярвам, че още не са го изритали от училище.

— Той всъщност бил ли е арестуван?

— Не. Татенцето на Шей се е оправил с ченгетата. Кабъл обиколи всички купони този уикенд с нея.

— И сега кара това.

— Да. Стю казва, че върви по седемнайсет хилядарки на старо.

Кръвта на Джейни кипи.

— Това е просто… просто… — Гневът бучи в ушите й и тя не намира правилната дума. В очите на Кари блясва дяволито пламъче.

— Невъзможно? — чува се глас зад Джейни.

Дишането й се учестява, докато очите на Кари се разширяват. Мамка му, казва си тя, обръща се и вижда Кабъл.

— Извинете ме — казва любезно той и се промъква между двете, за да влезе в стаята. Джейни успява да подуши парфюма му. Усеща, че й прималява под лъжичката.

Очите на Кари блестят.

— Оп-па — хили се тя.

Джейни гледа с досада и се смее неохотно.

 

 

Дни наред Джейни влиза в сънищата на другите в библиотеката, но не успява да им помогне да ги променят. Има нещо, което продължава да не разбира.

По-скоро две неща.

Първо, как госпожица Стюбин накара господин Маквикър да я помоли за помощ? И второ, какво му казваше, за да го накара да промени съня си?

Грешка. Три. Три неща.

Как, по дяволите, е възможно госпожица Стюбин да вижда в сънищата, след като е сляпа? И как е възможно да е там изобщо, след като е мъртва? Добре, станаха четири. Джейни подозира, че въпросите сигурно са много повече.

 

 

Толкова е отчайващо.

Тя знае, че трябва да положи още повече усилия.

А междувременно отслабва. С голяма бързина.

И бездруго си беше достатъчно слаба.

Сега бузите й изглеждат хлътнали като на майка й. И има тъмни кръгове под очите от честите нощни будувания, когато работи над сънищата си.

Намира сникърси на най-странни места.

(Знае, че са от него.)

(Пита се дали не са натъпкани с трева.)

През последните няколко седмици Кабъл седи на обичайното си място. Но не спи.

Чете.

На Джейни й се иска той да заспи, но в същото време се страхува от онова, което може да види.

 

 

Изпитите наближават. Тя отваря учебника по математика и учи. Час по час поглежда към Кабъл, седнал с гръб към нея. Според Кари пак е прекарал целия уикенд по купони. С Шей. И с много дрога. Джейни въздиша. Обръща гръб на задаващото се огорчение и отново се концентрира върху математиката. Тя няма да стане част от това.

 

 

Главата на Кабъл клюмва и после пак се изправя. Той леко я разтърсва и поглежда през рамо към Джейни. Тя свежда очи надолу. Кабъл се отпуска на стола и подпира брадичка върху ръката си. Косата му меко пада върху раменете. Отгръща учебника и Джейни неохотно се наслаждава на профила му.

Главата му отново клюмва.

Учебникът се изхлузва и тупва на масата, без да го събуди.

Джейни усеща енергията му.

Концентрира се и бавно навлиза в съня. Още една положителна стъпка — започва да контролира скоростта на влизанията и излизанията. Много по-лесно е от…

 

 

 

Примигва.

Изправя гръб на стола.

Поглежда го.

Той още спи на масата.

Тя разтрива очи и се пита:

Как, по дяволите, го направи той?

А сега?

Какво?

 

 

Кабъл се разполага на стола срещу Джейни, от другата страна на масата. Очите му са влажни от съня, закачливи.

— Е?

— Какво „е“? — промърморва тя.

— Проработи, нали?

Джейни прави опит за усмивка. Несполучлив.

— Как, по дяволите, го постигна? — настоява тя за обяснение.

Лицето му става сериозно.

— Беше единственият начин, който можах да измисля, за да говоря с теб.

— Добре, това го разбирам. Но как го направи?

Той се колебае. Поглежда часовника си. Вдига рамене.

— Май няма да имам време за приказки точно сега. Кога би искала да излезеш с мен, за да го обсъдим?

На устните му играе усмивка.

Хванал я е натясно.

И го знае.

Джейни се подсмихва кисело, победена.

— Ама че си копеле.

— Кога? — настоява той. — Обещавам с цялото си сърце, че ще ти бъда домашен елф до края на живота си, ако не успея да дойда навреме на уговореното място. — Навежда се напред и повтаря: — Обещавам. — После показва с два пръста знака на победата.

Звънецът бие.

Стават.

Тя не отговаря.

Кабъл заобикаля масата и нежно я притиска до стената. Устните му потъват в нейните.

Той има вкус на мента.

Тя не може да спре пеперудите в стомаха си.

Той се отдръпва и докосва бузата, косата й.

— Кога? — шепне Кабъл настойчиво.

Тя се прокашля и примигва. После казва:

— С-с-след училище става.

 

 

Грабват чантите си и тичат. Докато се промъкват през вратата на кабинета по политически науки, той мушва протеинова вафла в ръката й.

Тя сяда на чина си и я оглежда. Повдига вежда към него от другия край на стаята.

— Протеини — чете по устните му. Той имитира с жестове движенията на щангист.

Тя се разсмива на глас.

Отваря я.

Скришом си отхапва, докато учителят не гледа.

Не е толкова вкусна, колкото сникърса.

Но става.

 

 

По физическо играят бадминтон.

— Наблюдавам те — изръмжава той, докато сменят полетата. — Да не си посмяла да се изнижеш без мен.

Тя му се усмихва кокетно.

 

 

След часовете Джейни излиза от съблекалнята, оглежда се и тръгва към паркинга. Той чака между двете коли. От косата му се стичат капки вода, по краищата й висят миниатюрни ледени късчета.

— Аха! — казва Кабъл заплашително, като я вижда, сякаш току-що е провалил плановете й за бягство.

Тя поглежда въпросително.

— Накъде, сънчо?

Кабъл се колебае.

Стиска челюсти в размисъл.

— У нас — казва накрая. — Ти водиш.

Тя замръзва. Стомахът й се свива в спазъм.

— Онзи, дето… — преглъща шумно.

Той примижава срещу бледата слънчева светлина и прочита въпроса в гласа й.

— Не се тревожи, Джейни. Той е мъртъв.