Лиза Макман
Бдение (34)

Намират се в мазето на някаква къща. Вътре е сравнително светло и не е много студено. Из въздуха се носят сиви листа и се трупат пред приземния прозорец. Джейни скоро осъзнава, че вижда всичко в черно и бяло.

Господин Маквикър е може би с двайсетина години по-млад. Стои в долния край на стълбището с някакъв младеж, когото нарича Едуард.

Крещят си.

Злобни неща.

Господин Маквикър изглежда потресен, а Едуард изкачва стремително стълбите и изхвърча от къщата, затръшвайки вратата.

Възрастният мъж се опитва да го последва, но движенията му са забавени. Опитва се да каже нещо, но от устата му не излиза звук. С всяко следващо стъпало потъва все по-дълбоко под тежестта на собствените си крака.

Поглежда Джейни. Лицето му е напукано и прорязано от бръчки, набраздено от сълзи. После отмества поглед някъде зад гърба й.

Тя се обръща.

Там в дъното е госпожица Стюбин, стои и наблюдава. Чака. Чака нещо. Усмихва се окуражително на господин Маквикър.

Лицето му е изпито от мъка.

От очите му отново потичат сълзи.

Потъва още по-дълбоко в стълбите и вече изобщо не може да помръдне.

Госпожица Стюбин стои търпеливо и го наблюдава състрадателно. Затваря очи и сбърчва чело. Неподвижна като мъртвец.

— Помогни ми — извиква той накрая така силно, сякаш някой раздира дробовете му.

Госпожица Стюбин се приближава до господин Маквикър.

Подава му ръка.

Помага му да се измъкне от стълбището, което магически се възстановява. Но вместо да го поведе на горе, връща го обратно в началната точка на съня.

Госпожица Стюбин поглежда Джейни и й кимва, после се обръща към стария човек и му казва нещо, което тя не може да чуе.

Стоят там. Джейни ги наблюдава няколко мига. И сънят започва отначало.

Господин Маквикър и Едуард си крещят.

Злобни неща.

Господин Маквикър изглежда потресен и Едуард тръгва към стълбите.

Госпожица Стюбин отново казва нещо на господин Маквикър. Сцената прекъсва.

Господин Маквикър дръпва Едуард за ръкава.

— Стой — казва той. — Моля те. Имам нещо да ти казвам.

Едуард бавно се обръща.

— Сине — казва старият мъж. — Ти си прав. Грешката е моя. И ужасно съжалявам.

Устните на Едуард потрепват.

Той разтваря обятия и се приближава към баща си.

Господин Маквикър прегръща младия мъж.

— Обичам те — казва.

Госпожица Стюбин му прошепва нещо за трети път, той кимва и се усмихва. Обгърнал сина си през раменете, се изкачва заедно с него нагоре по стълбите.

Госпожица Стюбин се усмихва на Джейни и изчезва. Джейни остава за момент в мазето. Изненадана е, че не се чувства принудена да последва стареца. Оглежда се и вижда яркозелена трева и цъфтящи петунии през прозореца, а стените на мазето са станали нежно жълти.

Странно.

Джейни затваря очи, концентрира се и лесно успява да се измъкне от съня.