Лиза Макман
Бдение (32)

25 ноември 2005

Джейни е работила и вчера, в Деня на благодарността, и днес, за двойно заплащане. Утре е в почивка и вече се притеснява за експеримента, в който ще участва. Страхува се да не се повтори случаят с автобуса за Стратфорд. Да не се забърка пак в поредната голяма каша.

Грабва от задната седалка на колата сака с вещите си за през нощта и влиза в клиниката. Съблича палтото си и се регистрира на рецепцията под друго име. През затъмнените стъкла вижда един ред легла и много апарати навсякъде около тях. На някои от леглата вече има хора.

Това е страшно лоша идея, мисли си тя.

Вратата на стаята за сън се отваря. Отпред застава жена в бяла престилка и преглежда някаква таблица. Изведнъж Джейни се препъва. Закрива очите си с ръце. Лицето й се сгърчва. Пресяга се слепешката за стол, преди тялото й да изтръпне.

Зрението й се прояснява. Жената в бяла престилка я наблюдава.

Джейни отвръща дръзко на погледа й. Оглежда се наоколо за останалите, които стоят и чакат да си чуят името. Всички забиват очи в пода, когато тя се обръща към тях. Знае какво си мислят. Няма как да искат да бъдат в една стая с откачалка като мен.

Джейни стиска зъби.

Писнало й е да плаче.

Няма да прави повече сцени.

Когато отново може да чувства пръстите на ръцете и краката си, се изправя, грабва сакото и сака си и с препъване стига до вратата.

Гласът й прозвучава грубо, когато се обръща към жената на рецепцията:

— Съжалявам, не мога да го направя.

Излиза на паркинга. Въздухът е свеж и тя напълва дробовете си.

Жената в бялата престилка я догонва:

— Госпожице?

Вика през рамо:

— Казах, не мога да го направя.

Сяда зад волана. Оставя бялата престилка да стърчи на паркинга и потегля.

— Трябва да има и друг начин, Етел — казва тя в колата. — Разбираш ме, нали, скъпа.

Етел мърка тъжно.

След инцидента в Клиниката за изследване на съня Джейни паркира в алеята пред дома си. Чуди се дали все пак не трябваше да опита. Но за нищо на света не би искала да знае какво сънува директорът, господин Абернети.

Отврат.

Отврат, отврат, отврат, отврат.

Вече е сигурна, че това не е правилният начин да се оправи. Но кой е правилният начин тогава? Защото е време да го открие.

Време е да спре да плаче, да се стегне и да предприеме нещо. Време е да скъса със самосъжалението.

Преди да е загубила разсъдъка си.

Защото няма как да издържи в колежа, освен ако не се държи като мъжко момиче и не обърне хода на нещата.

Влиза вкъщи и тършува из листовете на нощното си шкафче. Намира я — бележката на госпожица Стюбин. Отново я прочита.

Скъпа Джейни,

Благодаря ти за моите сънища. От един ловец към друг.

Марта Стюбин

П. С. Имаш повече сила, отколкото предполагаш.

Но какво означава?

Все още не разбира.

Не.