Лиза Макман
Бдение (30)

23 октомври 2005

Оставя Кари да лежи и тича през дворовете, докато стигне дърветата пред къщата на Кабъл. Вътре свети и тя изчаква скрита под клоните. След малко на неговата алея паркира кола. Остава там пет минути, може би повече. От нея слиза Кабъл и се прибира вкъщи. Когато всички лампи изгасват, тя се премества в храстите под прозореца му, като стъпва внимателно върху сухите листа, които не са спирали да падат през последните няколко дни.

Късметът е на нейна страна — прозорецът се открехва около сантиметър. Долавя звуците отвътре и сърцето й ще се пръсне, докато го слуша как въздиша и шумоли в тъмното. Леглото изскърцва под тежестта на тялото му, после се чува потупване на възглавницата — приготвя се за сън.

Чуди се с какво спи облечен. Повече от изкушена е да погледне.

Но ще почака.

Трябва да чака.

И чака.

 

 

Той не хърка.

 

 

Както е заспала в храстите, Джейни е рязко изтръгната от съня си. Болезнено. Тялото й се парализира почти моментално и тя е засмукана в съзнанието му. В страховете му. В неговия сън.

Всичко трае два часа.

Познатите сцени в безкрайна въртележка.

 

 

Отваря очи.

Лежи по корем, с лице върху камъните и листата.

Няма сили да се помръдне.

Но се налага.

Слънцето изгрява.

 

 

Добира се до вкъщи. Не обръща внимание на лаещите кучета.

 

 

Довлича се до вратата, влиза вътре, затваря и пада на килима до Кари, която все още лежи на дивана. Спи.

 

 

О, Боже. Тя е в гората. Отново, отново, отново. Безумно е изморена.

 

 

Кари бута Джейни с лакът.

— Трябва да си тръгвам.

Джейни изсумтява. Цялото тяло я боли.

Кари затваря внимателно вратата, Джейни остава да спи.

Килимът я дращи по лицето.

 

 

Чува се леко почукване и шум, сякаш някой влиза през вратата. Джейни, просната на пода, мисли, че сънува.

Той проверява дали е жива. После сяда на дивана и чака.

Майката на Джейни минава.

След малко се връща обратно с чиния, покрита с фолио, в едната ръка и стъклена бутилка в другата.

 

 

Джейни се обръща на другата страна. Издава нечленоразделни звуци. Свива се на топка и притиска корема си.

— О, боже — скимти тя със затворени очи. Главата я боли. Мускулите й крещят всеки път щом се помръдне. Тя е слаба и празна. Замаяна. Изтощена.

Но той е там, вдига я. Носи я до леглото. Завива я. Затваря вратата. Сяда на пода, до нея.

 

 

Отива в кухнята. Прави студен пилешки сандвич. Сипва мляко. Портокалов сок. Слага ги на поднос. Занася подноса в нейната стая. Чака.

 

 

Докато накрая го обзема страх, че тя спи твърде дълго. Тогава я буди.

Джейни бавно се изправя с мърморене.

Пие сока и млякото.

Яде сандвича.

Не поглежда Кабъл.

Не му говори.

 

 

— Защо продължаваш да идваш тук? — пита тя с отпаднал глас. Тонът й е груб.

Кабъл премисля думите си.

— Защото съм загрижен за теб.

Тя се усмихва тъжно.

— Да, бе. Вярно.

Поглежда я безпомощно.

— Джейни, аз…

Пронизва го с поглед.

— Ти? Какво ти? Продаваш наркотици? Чукаш Шей Уилдър? Има ли още?

Той стисва главата си с ръце и казва глухо:

— Не вярвай на всичко, което чуеш.

Джейни изръмжава.

— Да не би да отричаш?

— Не спя с Шей Уилдър — казва той и потръпва.

— О, така ли. Значи само го сънуваш, че го правиш. — Обръща се към стената.

Кабъл гледа тила й. Болезнено дълго.

— Не си го направила… — произнася той накрая. Тя не отговаря.

Той се изправя.

— Боже мой, Джейни! — Думите излизат от устата му, сякаш ги плюе.

Стои изправен, обвиняващ.

— Може би е време да си вървиш — казва Джейни. Той тръгва към вратата, отваря и се обръща.

— Сънищата не са спомени, Джейни. Те са надежди или страхове. Знаци за напрежение в реалния живот. Очаквах, че ти ще го знаеш най-добре от всички.

Излиза.