Лиза Макман
Бдение (28)

19 октомври 2005

Джейни лежи будна в леглото, с поглед, забит в тавана. Спори със себе си. Знае, че не трябва да го прави. Но няма какво да губи.

Чувствайки се като пълна откачалка, се облича и се измъква от вкъщи. Тича безшумно през дворовете, избягвайки къщите с кучета.

Прокрадва се до дома на Кабъл и се шмугва в храстите под прозореца на спалнята му. Обляга се на стената и чака. Суичърът й се закача за тухлите. Студено е. Слага си ръкавиците.

Задните й части изтръпват.

Краката също.

Става й ужасно скучно.

Измъква се, докато е още тъмно, чувствайки се като престъпник.

Престъпник, който си тръгва с празни ръце.

Събира си учебниците от масичката за кафе. Бележката е още там, където я е оставила Кари. Колебае се, но накрая я отваря.

Наистина трябва да говорим, Джейни. Умолявам те.

Кейб.

Това е всичко.

Джейни чака да бие звънецът и влиза в училище. Стига до кабинета по английски точно преди господин Пърсел да затвори вратата.

— Предполагам, чувствате се по-добре, госпожице Ханаган — произнася напевно той.

Джейни счита въпроса за риторичен и го подминава.

Усеща погледа на Кабъл върху себе си.

Няма да се обърне.

Това е истинско мъчение.

Всеки проклет час, всеки проклет ден.

Мъчение.

Той се отказва.

Джейни чака с ужас часа за самоподготовка. Но той се отказва. Сяда в другия край на библиотеката, сваля очилата и отпуска глава върху масата.

Тя забелязва със задоволство, че наистина изглежда окаяно. Точно както беше казала Кари, която сега се тръшва на стола до нея.

Дори и Кабъл да сънува, Джейни не усеща. Решава да подпре глава и да се опита да дремне. Но е засмукана в поредния сън за пропадане. Този път е нейният собствен.

Сега Джейни знае какво още изпуска. Изръмжава лекичко, когато усеща, че Кари я бута с лакът.

Става.

Още два часа до края на деня.

Изтощена е. А трябва да работи цяла смяна довечера.

Очевидно нещата стават по-зле, преди да се оправят.

Ако изобщо някога се оправят.

Джейни се съмнява.

Госпожица Стюбин е в кома.

Персоналът е в стаята й през цялата вечер.

Джейни кръжи наоколо в напрегнато очакване.

Госпожица Стюбин умира. Пред очите на Джейни.

Джейни плаче. Не е съвсем сигурна защо. Досега не е плакала за никого от обитателите на дома. Просто у тази жена има нещо специално.

От друга страна, се радва, че госпожица Стюбин все пак успя да прави любов с онзи мил войник, макар и само в един черно-бял сън.

Старшата сестра изпраща Джейни вкъщи малко по-рано. Казва, че още не й изглежда напълно здрава. Джейни е изтръпнала. И изтощена. Будна е от два сутринта.

Сбогува се с госпожица Стюбин. Докосва студената й сбръчкана ръка и лекичко я стисва.

Джейни кара бавно със свалени прозорци и ръка върху ръчната спирачка. Минава по „Уейвърли“. Покрай Кабъл.

Нищо.

Вкъщи веднага се мушва в леглото.

Няма бележки, няма обаждания, няма посещения. Не че се е надявала на нещо, разбира се. Гадно копеле.