Лиза Макман
Бдение (26)

17 октомври 2005

Джейни грабва раницата и тръгва към вратата. Бясна. И наранена. Мисли си, че знае защо той не дойде.

На стъклото на Етел, под чистачката, има бележка. Плажна е от росата.

Съжалявам, пише.

Кейб.

Е, да, но не толкова колкото аз, казва си тя наум.

Минава покрай него с колата на път за училище.

Той вдига поглед.

Тя дава газ, той остава да диша прахта й.

Той закъснява за първия час.

Тя не говори с него.

Той седи на стъпалото пред прага й.

Джейни паркира след работа.

Излиза от колата, стъпките й хрущят по камъчетата, изправя се пред него.

— Слушам — казва тя.

— Съжалявам — казва Кабъл.

Тя стои и потропва с крак. Търси думите. И когато те идват, ги изстрелва:

— Ясно, уплаши се. Аз съм лунатичка. Досие Х. Знаех си, че така ще стане.

Той се изправя.

— Не.

— Всичко е наред, наистина — казва тя. Изтичва нагоре по стълбите покрай него и бърка за ключовете и тъмното. — Сега знаеш защо не исках да казвам на никого. — Ключовете дрънчат в ръцете й, тя ругае под носа си. — Най-малко на теб.

Изпуска ключовете.

— По дяволите — подсмърча тя, вдига ги отново и намира правилния.

— А ако кажеш на някого — гласът й се извисява, докато се опитва да отвори вратата, — ще разбереш какво наистина означава безобразен фал! Гаден… задник такъв!

Трясва вратата.

Телефонът звъни.

— Задник — процежда Джейни. Вдига слушалката.

— Ще ме оставиш ли да ти обясня?

— Не. — Затваря. Изчаква.

Сипва си чаша мляко. Изпива го. Изругава.

Загася лампата в кухнята и си ляга.

Прокълната е. Никога няма да има гадже. Камо ли пък да се ожени. По дяволите, никога няма да може да спи с някого.

Тя е откачалка. Не е честно.

Леглото се тресе от хълцания.