Лиза Макман
Бдение (24)

15 октомври 2005

 

 

До сутринта Джейни мрази Шей до мозъка на костите си. И има ужасни тъмни кръгове под очите.

 

 

Шей, Мелинда и Савана слизат за закуска. Тя започва в 10:00.

— Ще се видим в автобуса — казва Джейни, въпреки че умира от глад. Другите момичета не си правят труда да й отговорят. Тя извръща поглед с досада.

Взима душ, увива косата си с кърпа и се мята обратно в леглото. Настройва алармата за обяд. Автобусът ще се върне в един часа за багажа и за учениците, които са предпочели да не гледат третата пиеса.

 

 

 

Алармата спира да звъни и Джейни надава вик. Кърпата се е свлякла и разрошената коса закрива лицето й. Не вижда нищо.

Някой чука силно на вратата.

Той е.

Държи хартиен плик с храна.

Изглежда унил.

Влиза в стаята, затваря вратата, заключва, хваща ръката й и я прегръща. Съкрушен е.

— Не разбирам. Просто не разбирам. Защо ми го причини?

Тя също се чувства съкрушена.

— Мога да обясня — казва. Заравя лице в ризата му и плаче. — Само ме прибери у дома.

Отпускат се на леглото и просто си лежат тихичко.

Само това.

Докато става време да се връщат вкъщи.

 

 

Джейни и Кабъл пак са на задните седалки. Кари и Мелинда са пред тях. От другата страна на пътеката Савана и Кайл се натискат. Джейни си казва, че трябва да започне да прави залози за тези неща.

Пред тях е Шей или поне багажът й. Тя, изглежда, е решила яростно да игнорира Джейни. Опитва се да завърже разговор с Кабъл, като сяда на пътеката до него. Той е студен и не особено заинтригуван.

Това само настървява още повече Шей.

Кари и Мелинда се обръщат една към друга на седалките, за да си говорят. Кабъл участва в разговора, шегува се, Джейни гледа през прозореца. Той пъха ръката си в нейната.

Другите забелязват.

Кари й намига.

Мелинда я поглежда с пламнал поглед.

Шей се намества на пътеката и се обляга на крака на Кабъл, пърхайки с мигли като обезумяла. Направо е плашеща.

В предната част децата жужат и се смеят, пеят, приказват. Будни са и не спират да се движат. Джейни изпада в приятен унес с глава, опряна на прозореца.

 

 

Вече са на паркинга пред гимназия „Фийлдридж“. Кабъл внимателно буди Джейни. Тя се изправя на седалката, чудейки се къде се намира. Той се усмихва и й прошепва:

— Успя да поспиш.

Събира саковете им и слиза с нея от автобуса. Придружава я до колата на Кари.

— Хайде, Кабъл — казва Кари и се подсмихва. — Нека те закарам. Освен ако не искаш Шей да… а, ето я и нея.

Кабъл гледа ужасен. Пъха се на задната седалка в колата на Кари, без да издаде звук:

— Да се махаме оттук. Скапани тъпи мажоретки.

Кари се смее. Излиза от паркинга, продължава по улицата, изпреварвайки останалите, и се обръща към Кабъл:

— Е, къде живееш?

— На „Уейвърли“. На две пресечки източно от вас. Но ще сляза с Джейни и ще се прибера пеша, ако нямаш нищо против. Тя има някакво предубеждение към моята улица.

— Моля!? — извисява глас Кари.

— Нищо. Кейб, млъквай — засмива се Джейни.

Кари отбива в тяхната алея. Навън е хладно. Свежо. Сърпът на луната хвърля оранжева светлина върху покрива на Етел, паркирана на алеята на Ханаган. Кари взема багажа си, прозявайки се.

— Ще си лягам. Хайде, до после. — Довлича се до входната врата, отключва, махва им с ръка и влиза, като хлопва след себе мрежата против комари.

Джейни държи сака си и маха на Кари. Поглежда Кабъл. Неловко е да стоят пред къщата й. Тръгват към входа.

— Искаш ли да влезеш за малко? — предлага Джейни, като се опитва да не издава притеснението си.

— Става — съгласява се той. Гласът му звучи успокояващо. — Мисля, че имаме за какво да поговорим. Вашите тук ли са?

— Майка ми сигурно вече е припаднала в стаята си. Само аз и тя сме.

— Супер — отвръща той, но в очите му се чете разбиране.

Влизат. От майка й няма и следа, освен малка празна бутилка от водка на плота в кухнята и мивка, пълна със съдове. Джейни хвърля бутилката в боклука.

— Извинявай за кочината — казва засрамено. — Къщата блестеше, когато я оставих вчера сутринта.

— Забрави. После може да почистим, ако искаш.

Джейни разперва ръце към хола:

— Ами. Това е.

— Спиш тук, а? — Той не се шегува.

— Не, имам си стая. Ела.

Отваря вратата. Вътре няма много мебели и е спретнато.

— Хубаво е — казва Кабъл. Хвърля бърз поглед към леглото, обръща се рязко и двамата се връщат в хола.

— Гладен ли си?

— Червата ми къркорят — признава той.

— Чакай да видя какво имаме. — Джейни претърсва шкафовете и хладилника и се връща с празни ръце. — Лоша работа. Съжалявам — казва накрая и се завърта. — Тук няма нищо.

Тогава осъзнава, че той я е наблюдавал през цялото време.

— Можем да си вземем пица.

— Звучи добре.

— Излиза ли ти се?

Джейни въздъхва и се почесва.

— Не съвсем.

— Добре. Да поръчаме.

Джейни намира номера на „Пицата на Фред“ и поръчва.

— Трийсет минути — обявяват от другата страна.

Кабъл хвърля двайсетдоларова банкнота на масичката за кафе и сяда.

— Кейб.

— Да.

— Какво е това?

— Това са двайсет долара, Ханаган.

Джейни въздъхва.

— Хайде да сме откровени един с друг, става ли?

— Ама разбира се. Все пак цялата ни връзка се основава на това, нали? — Усмихва се язвително и свежда поглед.

Тя се свива от неудобство, докато думите му висят укорително във въздуха.

— Виж, съжалявам — започва тя. — Имам много да обяснявам. Но със сигурност знам, че нямаш повече пари за харчене от мен самата. Тъй че, защо аз не платя?

— Не. Следващ въпрос.

Джейни се настанява до него и поклаща глава. Отказва се да спори.

— Добре.

Сяда по турски и се обръща към него.

— Окей. Как успя да влезеш два пъти в съня?

Той отмества поглед настрани, после пак я поглежда.

— Направо на въпроса, значи.

— Ами, да.

— Добре… Отговорът сигурно е: Нямам. Никаква. Шибана. Представа. И ми кажи кога е мой ред да задавам въпроси. Защото бих искал да знам как, по дяволите, ти влезе в моя сън.

Джейни се изчервява:

— Някои от сънищата ти са доста хубави.

— А, така ли?

Съвсем неочаквано Кабъл се навежда напред и хваща брадичката й. Доближава я и проследява скулите й с палец. Слага устни върху нейните.

Джейни се отдава на целувката. Затваря очи и обгръща рамото му с ръка. Изследват устните си със сладост. Кабъл заравя пръсти в косата й и я придърпва по-близо. Но преди това да прерасне в нещо друго, Джейни се отдръпва. Усеща крайниците си като гумени.

— По дяволите! — заеква тя. — Ти… ти…

Той се усмихва лениво с все още влажни устни.

— Какво?

— Целуваш се по-добре отколкото си представях. Дори в…

Той премигва.

— Не — в гласа му звучи протест. — Не, не, не. Дори не ми казвай, че и там си била.

Тя прехапва устна.

— Да. Ако не беше спал в библиотеката, може би нямаше да знам това.

— Боже! — възкликва той. — Вече нищо лично ли не ми остана? — Обръща се смутен. — Мисля, че трябва да започнеш отначало.

Джейни въздъхва и се отпуска на канапето. Чувства се така, сякаш й предстои да преживее всичко отново.

— Кратката версия ли? Сънищата на хората ме засмукват. Не мога да направя нищо. Не мога да ги спра. Това ме побърква.

Той я гледа продължително.

— Окей, но как? Това е просто странно.

— Не знам.

— От скоро ли е?

— Не. Първия път, който си спомням, бях на осем.

— Значи в онзи сън, моя, когато стоях зад теб и се гледах как… — Държи се за главата и разтрива слепоочията си. — Добре, значи така виждаш сънищата? Както аз наблюдавах моя, докато го сънувах.

— Много е особено, нали — казва Джейни меко. — Знам, че всичко е наистина много идиотско. Съжалявам.

 

 

На вратата се чука. На Джейни й олеква. Скача. Грабва двайсетачката и отива да отвори.

Оставя пицата и двулитрова бутилка пепси на масичката и отива в кухнята за бира, чаши, салфетки и картонени чинии.

Налива пепси на Кабъл и отваря бирата. Отпива глътка, докато той си взема парче пица.

— Сега, кажи какво друго си виждала в сънищата ми, преди да ме хване параноята?

— Окей — започва тя плахо. — Стоим зад бараката, обора или каквото там е. Това задният ти двор ли е?

Той кима, дъвчейки.

— До вчера те бях виждала само в образа на онова чудовище — Джейни свива несигурно рамене, — онова и кухнята. Което хвърли стола. Това беше чисто съвпадение, дори не предполагах, че ти си онзи, който сънува. Не и в началото. Просто карах покрай твоята къща.

Кабъл затваря очи, потръпва и оставя пицата си в чинията.

— Значи, ти си била — казва той след малко. — Знаех си, че съм виждал колата ти преди. Смятах те за… някой друг. — Замълчава, потънал в мисли. — Дворът. О, боже, твоето суеверие… По дяволите!

Той изпъва гръб, ръцете му застиват във въздуха, затваря очи. Връща се мислено назад. Свързва нещата. После се обръща към нея, гледайки я изпитателно.

— Можеше да се разбиеш тогава.

— Изобщо не съм разбрала, че някой ме е видял.

— Фаровете. Фаровете на колата ти. Това ме събуди. Светеха в прозореца ми… Господи, Джейни.

— Прозорецът на стаята ти трябва да е бил отворен. Иначе нямаше да се случи. Нямах представа, че е твоята къща.

Той се отпуска и поклаща леко глава, опитвайки се да подреди пъзела.

— Добре. Давай към хубавата част, преди съвсем да съм си изгубил апетита.

— Там зад бараката… Ти идваш при мен. Докосваш лицето ми. Целуваш ме. И аз те целувам.

Кабъл мълчи.

— Това е — казва Джейни.

Той внимателно я поглежда.

— Само това?

— Да. Кълна се. Но целувката си беше хубава.

Кабъл кима, потънал в размисъл.

— Проклетият звънец винаги бие в този момент, нали.

Тя се усмихва.

— Да.

Мълчи, чуди се дали да не му каже за онази част от съня, в която я моли за помощ, но той вече е на друга тема.

— Значи, когато те намерих на масата в библиотеката преди няколко седмици и ти едва смогна да се изправиш… Ти не спеше тогава, нали?

— Не.

— Зле ли беше?

— Много зле.

Той сваля очилата и притиска главата си с ръце. Разтрива очи.

— Боже мой. Помня онзи сън. — Навежда глава. Джейни чака да продължи. — Значи затова като те питах дали си сънувала кошмар, ми отговори така уклончиво.

— Просто исках да разбера дали си разбрал, че съм била там и съм гледала. Дори когато говорят с мен в сънищата си, хората после не си спомнят нищо. Поне не го споменават.

— Не се сещам да съм те виждал там или да съм говорил с теб, освен когато всъщност те сънувам — размишлява Кабъл. После изведнъж казва: — Джейни, ами ако не искам да го виждаш?

Джейни си взима парче пица.

— Много се старая, опитвам се да се измъквам от сънищата. Не желая да съм воайор, наистина, но не зависи от мен. Почти невъзможно е. Поне засега. Но все пак напредвам. Бавно. — Прави пауза. — Ако не искаш да виждам нищо, предполагам, че не трябва да спиш близо до мен.

Кабъл я поглежда с усмивка.

— Да, но съм известен с това, че спя в училище.

— Би могъл да си смениш програмата. Или аз моята. Ще направя каквото искаш.

Поглежда недоядената пица и оставя чинията. Чувства се отвратително.

— Каквото искам? — пита той.

— Да.

— Опасявам се, че не си видяла този сън докрай.

Тя го поглежда. Той среща очите й и Джейни усеща как я залива топлина.

— Може би предпочитам да го изпитам наяве — казва смутено.

Той отпива от пепсито си.

— Преди да се отнесем съвсем… Разкажи ми какво се случва с теб.

Тя мълчи. Избягва погледа му.

— Господи! — продължава той. — Сега схванах защо изперка така, когато се престорих, че не съм аз. Ти трябва да си пълна развалина, Ханаган. — Гали ръката й и тя се обляга на рамото му. Целува я по главата. — Нямаш представа колко ми беше гадно заради това, което направих.

— Няма нищо — казва тя и добавя: — И извинявай за оня ужасен фал в баскетболния мач.

— Всичко е наред. Имах протектор на слабините.

Той върти кичур от косата й на пръста си.

— И кога спиш? Имам предвид нормално?

Джейни се усмихва уморено.

— Обикновено спя нормално, когато съм сама в стаята си. На тринайсет помолих майка си да ми направи услугата да припада в спалнята, не тук. Затворената врата някак блокира всичко.

— Но какво точно се случва?

Тя затваря очи.

— Най-напред преставам да виждам. Всичко около мен става черно. Затворена съм като в капан. Ако е някой лош сън, започвам да треперя и първо пръстите ми изтръпват, после стъпалата и колкото по-тежък е кошмарът, толкова по-силно се парализирам.

— Джейни — казва той нежно и я поглежда.

— Да.

Той гали косата й.

— Тогава в автобуса си помислих, че умираш. Тресеш се, гърчиш се, очите ти се обръщат под клепачите. Бях готов да открадна най-близкия телефон, да натикам портфейл в устата ти, за да не си счупиш зъбите и да се обадя на 911.

Джейни мълчи дълго.

— Не е толкова лошо, колкото изглежда.

— Лъжеш.

Тя го поглежда. После признава:

— Да, наистина е зле.

— Кой друг знае? Майка ти?

Тя гледа недоядената пица. Поклаща глава.

— Никой. Нито дори тя.

— Не си ли била на лекар за това?

— Не. Не за помощ.

Той разперва ръце.

— Но защо? — Гледа я изненадан. И тогава изведнъж разбира защо. — Извинявай.

Тя не отговаря. Мисли. Мисли усилено.

— Знаеш ли, никой освен теб не е бил там с мен. — Гласът й е мек, отнесен. Хвърля му кос поглед. — Ето тази част не разбирам. Как успя?

— Не знам. Изведнъж се оказа, че имам две гледни точки: една на наблюдател и една на участник. Като виртуална реалност, картина в картината или нещо такова.

— И не ми казвай, че щеше да повярваш и на думичка от всичко това, ако не го беше преживял с мен.

Кабъл кимва сериозно.

— Права си, Ханаган.

 

 

22:21 е, когато Кабъл й казва лека нощ на вратата. Обляга се на рамката и Джейни го целува лекичко по устните.

Скача от стъпалото на тревата и тръгва към вкъщи, но при алеята за паркиране се обръща.

— Хей, мога ли да те видя утре вечер? Някъде към девет-десет?

Тя кимва усмихната.

— Ще бъда тук. Просто влез, и Кари така прави. Не ми пречи.