Лиза Макман
Бдение (23)

14 октомври 2005

Джейни се среща с Кари под черното небе на алеята пред къщата й. Разменят само сънени усмивки вместо поздрав и Джейни се качва на седалката до шофьора в трейсъра на приятелката си. Пътуват до училище в безмълвния мрак. Джейни се радва, че не й се налага да шофира в този ранен час.

Близо до училище подминават Кабъл Стръмхелър. Той върви пеша. Кари намалява и спира, сваля стъклото и го пита дали иска да го закарат, но той махва с ръка и отвръща с кисела усмивка:

— Почти съм стигнал.

Малко по-нататък автобусът на „Грейхаунд“^[1] лъщи под светлините на училищния паркинг.

Джейни поглежда Кабъл. Той улавя погледа й и свежда очи към земята. Тя се чувства отвратително.

 

 

След последния им напрегнат разговор, когато едва не се скараха, Кабъл и Джейни изобщо не си говорят.

Но Джейни се вижда с него в сънищата му в библиотеката и те се целуват.

Тя е с него и когато той се превръща в разярен маниак. Лунатик с белези по лицето и ножове на пръстите, който намушква, разчленява и обезглавява един мъж на средна възраст, отново, и отново, и отново. Успокоението от това, че не убива никого другиго, не е голямо.

Не убива поне засега.

Поне не нея.

И всеки път, когато той сънува, звънецът бие, преди Джейни да разбере как да му помогне. Но да му помогне за какво? Да му помогне как?

Няма представа. Няма власт. Защо всички тези хора я молят за помощ? Тя не може да направи нищо.

Просто.

Не може.

Да направи.

Нищо.

Едно е сигурно, напоследък определено не успява да свърши кой знае какво в часовете за самоподготовка.

 

 

Закъсняващите, поспаливите и непукистите или вече са пристигнали, или са зачеркнати от списъка на учителите. Кари се настанява с Мелинда по-напред.

Джейни сяда на последния ред отдясно, до прозореца. Възможно най-далеч от всички. Набутва сака в отделението над главата си. С радост забелязва, че тоалетната е в предната част на автобуса. Обръща малкото телевизорче над главата си така, че синята светлина да не я заслепява, и пуска облегалката назад. Няма много място, защото е в дъното на автобуса.

Преди да потеглят, Джейни се унася в дрямка.

 

 

 

И изведнъж сънят прекъсва.

Джейни се изправя стресната и примигва. От тъмнината на предната седалка изниква лице и се надвесва над нея.

— Какво, по дяволите, ти става? — казва Кайл.

— Извинявай! — изхриптява Джейни. Сърцето й препуска. Сънищата с удавници са най-гадни. Е, почти.

Чува шепот в ухото си, докато все още се опитва да възвърне зрението си.

— Добре ли си, Ханаган? — Кабъл я обгръща с ръка през рамото. Звучи притеснено. — Трепериш. Да не би да получи пристъп? Искаш ли да кажа да спрат автобуса?

Джейни го поглежда.

— О, здравей! — Гласът й е дрезгав. — Не знаех, че си тук. Аз… — Затваря очи. Опитва се да мисли. Размахва пръст във въздуха, за да покаже, че й трябва минутка. Но вече усеща следващият сън да се задава. Няма много време. И трябва да го подготви. Няма избор.

— Кабъл. Не се шокирай, ако… когато това се случи отново, окей? НЕДЕЙ да спираш автобуса. НЕДЕЙ да казваш на никого, за бога. Каквото и да става. — Стиска облегалките с ръце и се бори да задържи зрението си ясно. — Можеш ли да ми се довериш и просто да го оставиш да се случи?

Болката от опитите й да се концентрира, е непоносима. Тя се свива, главата й ще се пръсне.

— Ох, мамка му! — изплаква шепнешком. — Толкова глупаво, толкова глупаво беше да идвам на това пътуване. Моля те, Кабъл. Помогни ми. Не позволявай… някой… ох… да ме… види.

Кабъл я гледа в изумление.

— Добре — казва. — Добре. Господи.

Но с Джейни вече няма връзка.

 

 

Сънищата се нахвърлят върху нея от всички страни без почивка. Сетивата й са претоварени. Това е нейният физически, умствен и емоционален тричасов кошмар.

 

 

Джейни отваря очи. Някой говори по микрофон.

Когато мъглата се разсейва и може да вижда отново, забелязва, че Кабъл е вперил поглед в нея, вцепенен. Очите му са безумни, косата му е разрошена. Лицето му е бяло. Обгърнал е раменете й.

По-скоро ги е сграбчил.

Плаче й се. Затваря очи и не мърда. Не може да мърда. Сълзите потичат. Кабъл нежно бърше бузите й с пръсти.

От това й се доплаква още повече.

 

 

Автобусът спира на паркинг на „Макдоналдс“. Всички слизат един по един. Всички, освен Джейни и Кабъл.

— Иди да хапнеш нещо — прошепва тя уморено. Гласът й още не се е възвърнал.

— Не.

— Сериозно. Аз ще се оправя сега, след като всички… си тръгнаха.

— Джейни.

— Тогава ще идеш ли да ми вземеш на мен един сандвич? — Още диша тежко. — Трябва да ям. Нещо. Каквото и да е. Има пари в десния джоб на якето ми. — Усилието да вдигне ръка е твърде голямо.

Кабъл я гледа. Погледът му е изтощен. Замъглен. Сваля очилата си и се почесва по носа, после разтърква очи. Въздъхва дълбоко.

— Сигурна ли си, че си добре? Ще се върна след пет минути, даже по-малко. — Страхува се да я остави.

Тя се усмихва уморено.

— Ще се оправя. Моля те. Но не мисля, че ще мога да се изправя на крака, ако не хапна нещо. Това беше много по-зле, отколкото очаквах.

Той се колебае и накрая издърпва ръката си иззад раменете й.

— Веднага се връщам.

Изхвърча навън. Тя го гледа през прозореца. Той тича през празната алея на Макдрайв, застава на гишето и почуква по микрофона. Джейни се усмихва. Ама че е нахален.

Връща се с торба, пълна със сандвичи, няколко кексчета, кафе, портокалов сок, мляко и шоколадов шейк.

— Не бях сигурен какво искаш — казва той.

Джейни прави усилие и се изправя. Надига сока и гълта жадно, докато свърши. Прави същото и с млякото.

— А бира можеш ли да пиеш така?

Тя се усмихва, благодарна, че не я разпитва за странното й поведение.

— Не съм пробвала.

— Мъдро.

— А ти? — Тя отхапва от сандвича.

— Аз не пия всъщност.

— Нито дори малко понякога?

— Ами, не.

Поглежда го.

— Мислех, че си купонджия. Наркотици?

Кабъл забавя отговора си за част от секундата.

— Nada^[2].

— Брей! Но по едно време изглеждаше много пропаднал.

Той мълчи. Усмихва се любезно.

— Благодаря. — После кимва към сандвича й.

— Извинявай — казва Джейни.

Той зяпа предната седалка, тя дъвче. Подава му сандвич, той го разопакова и бавно започва да се храни. Седят в мълчание.

Джейни се оригва шумно.

Кабъл я поглежда. Смее се.

— Боже, Ханаган, трябва да участваш в състезания.

Пият от шейка и двамата.

 

 

Останалите ученици се качват на автобуса по двойки и тройки. Някои остават отвън за по цигара.

 

 

Автобусът потегля отново.

— И сега какво? — пита Кабъл. В очите му се чете загриженост. Разресва косата си с пръсти, тя бухва и пада обратно.

— Ако пак се случи, просто не се паникьосвай — Джейни свива безпомощно рамене. — Не знам какво да ти кажа. Обещавам да ти обясня, когато мога. Къде сме, между другото?

— Наближаваме.

Тя претърсва джоба си и открива десетдоларова банкнота и му я подава.

— За закуската.

Той клати глава и отблъсва ръката й.

— Считай го за първа среща, става ли?

Тя дълго го гледа. Стомахът й се свива.

— Става — прошепва накрая.

Той прокарва пръсти по бузата й.

— Изглеждаш изтощена. Можеш ли да поспиш?

— Докато някой друг не заспи, предполагам, че да.

Погледът му отново става тревожен.

— Какво означава това, Джейни?

Прегръща я през раменете. Тя обляга глава на гърдите му, без да отговаря. След минути вече спи като бебе. Той поема дланта й със свободната си ръка и преплита пръсти с нейните. Поглежда я и подпира буза върху косата й. Скоро също заспива.

 

 

 

 

Джейни чака цяла вечност да се изчисти погледът й. Да се върнат усещанията й. Изправя се на седалката като обезумяла. Пресяга се към него.

Кабъл се е прегънал на две, стиска глава в ръцете си.

Трепери.

Обръща се към нея бесен. Гласът му е груб:

— Какво, по дяволите, не е наред с теб!

Джейни не знае какво да каже.

Седалките се тресат от гнева му.

 

 

Кабъл не продумва до пристигането им в Стратфорд. Накрая проронва сухо:

— Късмет!

После слиза от автобуса и се отправя към стаята си.

Джейни го изпраща с поглед.

Затваря очи, после пак ги отваря и тръгва след мажоретките в противоположна посока.

Вътре в стаята групичката се държи така, сякаш е невидима.

На Джейни това й харесва.

 

Учениците се събират във фоайето. „Камелот“ започва след половин час. Джейни се качва в автобуса изтощена и сяда отново на последната седалка.

Кабъл не се появява.

 

 

Пиесата започва. Джейни се извинява и става от първия ред, за да отиде на близкия почти празен балкон. Там спи дълбоко през следващите три часа, събужда се на последната сцена. Промъква се обратно на първия ред и се връща с другите в автобуса.

 

 

Отбиват се в „Пица Хът“. Разполагат с един час да хапнат нещо преди вечерната постановка.

Джейни си взима меню за вкъщи, яде в автобуса и заспива. Проспива цялата пиеса на задната седалка. Никой не дава признаци да е забелязал, че е останала вътре.

 

 

Автобусът се връща обратно до хотела, пълен с изморени хлапета. Джейни рухва на леглото. Изтръпнала е, но не от нечий сън. Не и този път. Мисли си за Кабъл. Плаче тихо на възглавницата си в тъмното. Отоплителната система бучи силно. Савана, капитанът на женския футболен отбор, се свлича върху завивките в съседното легло. Не си говорят. Лежат объркани, всяка на ръба на леглото си.