Лиза Макман
Бдение (18)

2 август 2005

Джейни излиза от старческия дом и шофира пет километра до вкъщи. Навън е страшна жега и тя се кара на Етел, че няма климатик. Сваля прозорците — приятно й е да чувства топлия вятър в лицето си.

Спира на знак стоп на „Уейвърли Роуд“, недалеч от дома, после се изнася към кръстовището.

Джейни вече не вижда пътя, скача на педала на спирачката и блъска скоростния лост на неутрална. Успява да напипа аварийната спирачка, преди да се парализира. Този път е наистина страшно.

Не, това не е спирачката, а ръчката за отваряне на предния капак!

Джейни не знае, че е отворила капака.

Изтръпнала е. Кракът й се свлича от педала на спирачката.

Колата излиза от пътя.

Бавно.

Колата подминава на косъм нечия пощенска кутия.

Колата се забива в плитка канавка в предния двор на малка порутена къща.

Джейни изохква и отваря очи. Главата й се намира върху волана. Устната й е сцепена и кърви. Етел определено не е там, където трябва. Постепенно започва да вижда по-ясно, оглежда се през прозорците и веднага щом усеща, че може да се движи, се измъква през вратата. Обикаля колата и установява, че няма повреди и не е заседнала. Внимателно затваря капака, качва се и се изтегля бавно на задна.

Стига до алеята пред вкъщи, отдъхва си с облекчение и се заема да запамети с ръка точното място на ръчната спирачка. Ключовете се люшкат на таблото. Божичко, казва си тя.

Следващия път ще е подготвена.

Може би трябваше да си купи автоматик.

Моли се на господ това да не се случи на магистрала.

Джейни лежи будна в леглото. Изплашена.

Някъде в ума си чува режещия звук от точене на ножове. Колкото повече се опитва да не мисли чий е сънят, толкова повече се връща към него. Вече никога няма да може да минава по тази улица.

Пита се дали някой ден и тя ще свърши самотна като приятелката си, госпожица Стюбин от старческия дом.

Или мъртва в катастрофа заради гадното проклятие със сънищата.

Кари влиза с пощата у Джейни и я заварва по тениска и боксерки. Времето е горещо и задушно.

— Програмите ни пристигнаха — обявява тя. — Дванайсети клас, миличка! Най-после!

Възбудени, отварят заедно програмите си. Слагат ги една до друга на масичката за кафе и ги сравняват.

Израженията на лицата им преминават от оживление към разочарование и от разочарование пак към оживление.

— Значи, първия час по английски и петия в библиотеката сме заедно. Не е толкова зле — отдъхва си Джейни.

— И обядът ни е по едно и също време — радва се Кари. — Чакай да проверя какви часове има Мелинда. Веднага се връщам. — Кари става и тръгва към изхода.

— Можеш да й се обадиш и оттук, нали знаеш? — Джейни я гледа раздразнено.

— Ами да, обаче…

Джейни чака обяснение. И изведнъж й просветва.

— Аха — казва. — Схванах. Ще види моя номер. Божичко, Кари.

Кари забива поглед в обувките си и се изнизва навън.

Джейни поглежда във фризера дали има сладолед. Яде от кутията. Чувства се гадно.