Лиза Макман
Бдение (14)

22 юни 2005

Докторът предлага:

— Ще трябва да направим някои изследвания. Трябва ни компютърна томография.

— Не, благодаря — казва Джейни. Тя е учтива, но твърда.

Докторът се обръща към майката на Джейни:

— Госпожо Ханаган?

Майката на Джейни свива рамене. Гледа през прозореца. Пръстите й треперят, играе си с ципа на дамската си чанта.

Докторът шумно въздъхва, раздразнен.

— Госпожо — започва пак. — Представете си, че получи припадък, докато шофира. Или пресича улицата. Моля ви, помислете.

Госпожа Ханаган затваря очи.

Джейни се прокашля:

— Може ли да тръгваме?

Докторът дълго се взира в нея. После в майка й, която зяпа в скута си. И отново се обръща към Джейни.

— Разбира се — казва меко той, — но ще ми обещаеш нещо. Не само заради твоята безопасност, но и заради всички на пътя — моля те, не шофирай.

Много й се иска да му каже, че това не може да се случи, докато кара, просто за да спре да се тревожи.

— Добре. Обещавам. Ние и без това нямаме кола.

Госпожа Ханаган става. Джейни и докторът също.

— Ще се обадиш в кабинета ми, ако пак стане нещо, нали? — Протяга ръка към Джейни и двамата се сбогуват.

— Да, ще се обадя — лъже тя.

Двете Ханаган се връщат в чакалнята.

Джейни отпраща майка си на автобусната спирка:

— Идвам след теб.

Майка й тръгва към изхода. Джейни плаща. Сметката е 120 долара, които тя е извадила от парите, скрити за колежа. Кой знае колко щеше да струва компютърната томография. Но тя няма да похарчи нито цент повече само за да чуе, че е луда.

Същото мнение може да получи и без пари.

Джейни чака майка си да попита за какво беше всичко това. Със същия успех може да се надява да пораснат цветя на луната. Просто майката на Джейни не се интересува от нищо свързано с дъщеря й. Тя всъщност никога не се е интересувала.

И това е отвратително тъжно.

Така мисли Джейни.

Но пък понякога е удобно.