Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кристин, дъщерята на Лавранс (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Korset, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Сигрид Унсет. Кръстът

Норвежка. Първо издание

ИК „Емас“, София, 2011

ISBN: 978-954-357-218-4

История

  1. — Добавяне

I
Роднинска обич

1.

На втората година откакто Ерлен Никулаусьон и Кристин Лаврансдатер се преместиха да живеят в „Йорун“, стопанката пожела да прекара сама лятото в планинската им хижа.

Още през зимата започна да го обмисля. В областта Шене, където се намираше „Хюсабю“, имаше отколешен обичай стопанката да отсяда сама в планинската хижа, защото някога в района отвлекли момиченце и оттогава майка й искала да прекарва всяко лято в планината. Но в Шене традициите се различаваха доста от общоприетите норми и тамошните жители бяха свикнали чужденците да смятат обичаите им за странни.

В останалата част от Норвегия нравите не допускаха стопанките от големите имения да заминават сами за планинските си къщи. Кристин знаеше, че ако го направи, хората ще започнат да одумват семейството й.

Боже мой, нека говорят, и без това положително сплетничеха.

Аудюн Турбергсьон беше гол като пушка, когато се ожени за Ингебьорг Никулаусьон от „Лопт“. Работеше като иконом при епископа в Хамар. Господарят му замина да освещава новата църква на север и нещастието застигна Ингебьорг. Баща й, Никулаус Сигюршон, отначало прие новината много тежко и се закле в името Божие и във всичките си близки, че няма да се съгласи да даде дъщеря си на коняр. После обаче Ингебьорг роди близнаци и Никулаус, явно притеснен от многото грижи, които се налагаше да полага за потомството на дъщеря си, се съгласи да приеме Аудюн за зет, смееха се хората.

Това се случи две години след сватбата на Кристин и Ерлен. Хората не забравила тази история. Още припомняха, че Аудюн не е тукашен. Дошъл от областта Хаделан и произлизал от порядъчен, но обеднял род. В Сил Аудюн не се ползваше с добро име. Смятаха го за опърничав, дебелокож, злопаметен, но не можеха да отрекат колко е работлив и вещ в законите. Аудюн Турбергсьон успя някак да си спечели хорското уважение и се превърна в човек, в чието лице никой не желаеше да си създава враг.

Кристин се замисли за широкото, смугло лице на селянина, за гъстата му къдрава рижа коса и брада, за проницателните му малки сини очи. Стопанката откриваше известна прилика между него и някои мъже от прислугата в „Хюсабю“ — ратаи и гребци на Ерлен.

От гърдите й се изтръгна въздишка. За мъж като Аудюн сигурно не представлява сериозна трудност да свикне да се разпорежда спокойно с наследствената земя на съпругата си, защото той никога не бе притежавал друга…

През зимата и пролетта Кристин непрестанно обясняваше на Фрида Стюкоршдатер — нейната най-лична слугиня от „Хюсабю“ — какви са обичаите в долината през лятото. Не спираше да й напомня как са свикнали да работят косачите и какво се приготвя за жътвата. Надяваше се Фрида да е запомнила всичко от миналата година, защото държеше в имението да се запази традицията, останала от Рагнфрид Иваршдатер.

Стопанката не смееше открито да признае намерението си да прекара лятото в планинската хижа. Отговаряше за реда в „Йорун“ от две зими и едно лято и много добре осъзнаваше, че заминаването й за пасищата е равносилно на бягство.

Кристин виждаше колко трудно Ерлен се приспособява към сегашното си положение. Още от съвсем малък той беше свикнал с мисълта, че е роден да се разпорежда и да заповядва на останалите. Малкото пъти, когато приемаше и изпълняваше чужди нареждания, не го правеше съзнателно.

Невъзможно е да се чувства добре. Сигурно се преструва. Самата тя… Бащиното й имение се намираше в най-ниската част на затулената долина. Равните поля, лъкатушещата като лъскава змия река през елховата гора, стопанствата в обработваемите земи в подножието на планината, надвисналите над тях стръмни скали, сивите клисури във височините, свличащите се сипеи, пълзящите по полегатите склонове гори от борове и широколистни дървета — не, за нея това вече не беше най-хубавият и спокоен дом на света. Вероятно и Ерлен смята, че тук е грозно, задушно и неприветливо.

Но по нищо не личеше Ерлен да се чувства зле…

В деня, когато пуснаха животните от кошарите, докато вечеряха, Кристин най-после успя да сподели с Ерлен решението си. Той тъкмо ровеше из паницата с риба, за да си намери тлъста хапка. От изненада зяпна съпругата си и съвсем забрави да си извади пръстите от гозбата. Кристин се оправда с епидемията от възпалено гърло, която плъпна из долината и покосяваше малки деца. Мюнан бил много болнав и щяла да го заведе заедно с Лавранс в планината, та да не се заразят.

Ерлен се съгласи. Най-добре да вземела и Ивар и Скюле.

Близнаците скочиха от пейката и не млъкнаха до края на вечерята. Искали да отидат с баща си в планината, където станала онази случка с овцата. Преди три години овчарите от Сил хванали и убили крадец на домашни животни до каменната му къща между Глиганските върхове. Крадецът бил поставен извън закона заради престъпления в областта Йостердалене. Веднага щом хората станаха от трапезата, Ивар и Скюле донесоха всичките си оръжия и започнаха да си играят с тях.

Малко по-късно Кристин тръгна на юг с дъщерите на Симон Андресьон, с Гауте и Лавранс. Арнерд Симонсдатер остана в „Йорун“ почти цяла зима. Девойката вече навърши петнайсет години и на Коледа, когато Ерлен, Кристин и децата им гостуваха във „Формо“, Симон изрази желание дъщеря му да усвои повече знания и умения за къщната работа, отколкото има възможност у дома. Похвали Арнерд: по трудолюбие се мерела със слугините в имението. Кристин предложи да вземе девойката в „Йорун“ и да я научи на каквото може. Симон явно много обичаше детето си и се безпокоеше за бъдещето й, а на Арнерд сигурно щеше да й се наложи да свикне с по-беден живот от живота във „Формо“. След смъртта на тъста и тъщата си Симон Андресьон се превърна в най-богатия стопанин в околността. Управляваше имуществото си изключително благоразумно. Грижеше се за реда и работата във „Формо“ с желание и трудолюбие. Домакинството беше поверил в ръцете на опитните слугини, а когато забележеше прояви на прекомерно прахосничество и груба немарливост, привикваше провинилите се слугини и ги мъмреше, но не обсъждаше действията си с Рамборг. Нито искаше, нито очакваше от съпругата си да поеме повече отговорност за домакинството. Като че ли все още я смяташе за дете, но винаги се отнасяше мило към нея и се стараеше да й угажда. И нея, и децата обсипваше с подаръци с повод и без повод.

Кристин обикна Арнерд, след като я опозна. Девойката не блестеше с красота, но притежаваше остър ум, мекота, добро сърце, сръчни ръце и проявяваше усърдие в домакинската работа. Докато Арнерд следваше Кристин из къщата и вечер двете седяха рамо до рамо в тъкачницата, стопанката често си мечтаеше едно от децата й да се бе родило момиче. Дъщерите повече се вслушват в съветите на майките си…

Тази вечер Кристин наблюдаваше Гауте и Арнерд, докато вървяха пред нея, и отново я осени мисълта за дъщеря. Юлвхил тичаше наляво-надясно, а крехката ледена покривка на локвите се трошеше под краката й. Момичето си представяше, че е някакво животно, и дори бе обърнала червеното си палто наопаки, та да се вижда бялата му подплата от заешка кожа.

В падината сенките се сгъстяваха и над голите, кафяви поля падаше сумрак. И въпреки това пролетният въздух сякаш беше напоен със светлина. Воднистата зеленина на небосвода преминаваше в синя нощна тъмнина, а първите звезди вече блещукаха с влажна белота. Но над черния ръб на планината отвъд долината все още дремеше светла лента, а в отражението й блестеше сипеят на стръмната отвесна скала, под която минаваха. Най-горе, където преспите покриваха планинския гребен, снегът блещукаше, а ледените висулки, които раждаха шумящите, бликащи потоци по сипея, хвърляха светли отблясъци. Шум на течаща вода изпълваше въздуха над околността. Най-долу клокочеше придошлата река. А от дърветата, храсталаците и горите се разнасяха птичи песни.

Юлвхил се спря, взе камък и го запрати по посока на птиците. Но кака й не й позволи да го направи пак. Известно време малката вървя кротко, ала отново се отскубна и се втурна надолу по склона. Гауте я извика.

Стигнаха до мястото, където пътят навлизаше в борова гора. От гъстите дървета се чу звукът на стоманен лък. В гората още имаше сняг и се разнасяше хладен и свеж мирис. Намериха Ерлен и близнаците на малка поляна.

Ивар се бе прицелил в катерица, ала стрелата заседнала на високо в дървото. Малкият искаше да я свали. Хвърляше камъни, а те се удряха със звън в могъщия ствол на дървото.

— Почакай, ще се опитам да ти помогна. Ще я сваля с друга стрела — успокои го бащата.

Ерлен отметна връхната си дреха на раменете, сложи стрела в лъка и се прицели доста небрежно в мамещата светлина между дърветата. Отпусна тетивата, стрелата изсвистя във въздуха и се заби в ствола на бора точно до стрелата на момчето. Ерлен направи втори опит. Едната от двете забити стрели започна да се смъква надолу от клон на клон. Ерлен успя да събори и перата на другата, но върхът й остана в дървото.

Скюле се втурна по снега да вдигне двете стрели. Ивар остана вторачен във върха на бора:

— Татко, моята е още горе! Забита е до половина. Много силен изстрел направих, татко!

После момчето започна да разказва на Гауте защо не е улучило катерицата.

— Ще се връщаш ли, Кристин? Аз поемам към къщи. Утре рано сутринта двамата с Нокве тръгваме за лов на фазани…

— Не, ще изпратя момичетата до „Формо“. Имам да питам нещо Рамборг — побърза да отговори Кристин.

— Може ли Ивар и Скюле да придружат мама до сваковото имение, а аз да дойда с теб, татко? — попита Гауте.

На сбогуване Ерлен вдигна на ръце Юлвхил Симонсдатер. Малката беше толкова красива, с румени и пращящи от здраве бузи, а под бялата й кожена шапка се подаваха кестеняви къдрици. Ерлен не се стърпя и я целуна, преди да я пусне на земята. После двамата с Гауте тръгнаха към „Йорун“.

Сега Ерлен не пътуваше както преди и имаше свободно време, затова постоянно се занимаваше с момчетата. Юлвхил хвана леля си за ръка и повървя с нея, но после пак започна да тича. Втурна се между Ивар и Скюле. Да, детето беше очарователно, ала палаво и буйно. Ако имаха дъщеря, Ерлен щеше да я взема навсякъде със себе си и да си играят…

Когато влязоха в стаята във „Формо“, намериха Симон сам с малкия си син. Стопанинът седеше на почетното място по средата на продълговатата маса, а Андрес, коленичил на външната пейка, си играеше с няколко стари болта. Мъчеше се да ги нареди изправени върху плота. Щом го зърна, Юлвхил забрави дори да поздрави баща си. Качи се на пейката при брат си, хвана го за тила и започна да удря главата му в масата. Това били нейните болтове, баща й ги дал на нея, не на Андрес, пищеше тя.

Симон стана да разтърве хлапетата и по невнимание бутна с лакът малка глинена паница. Тя падна на пода и се строши.

Арнерд събра парчетата под масата. Симон ги взе и ги огледа силно притеснен:

— Колко ли ще се ядоса майка ти!

Андрес Гюдмюнсьон донесъл тази красиво украсена с цветя паница от лъскава бяла глина от франция. Завещал я на Хелга, а тя я подарила на Рамборг. Жените смятали съда за рядка скъпоценност. Симон чу гласа на съпругата си в преддверието и инстинктивно скри парчетата над гърба си.

Рамборг влезе, поздрави сестра си и племенниците си, помогна на Юлвхил да си съблече палтото, а малката изтича при баща си и се притисна към него.

— Много си хубава днес, дъще. Пременена си със сребърния си колан в делничен ден — похвали я Симон, но не можеше да прегърне детето, защото ръцете му бяха заети.

— Ходих при леля Кристин в „Йорун“, затова мама ме натъкми така — отвърна Юлвхил.

— Да, майка ти се грижи винаги да си спретната и красива. Каквато си ми нагиздена, може направо да те поставим в ковчежето в църквата — пошегува се бащата.

Рамборг не се занимаваше с домакинска работа. Само шиеше дрехи за дъщеря си и Юлвхил винаги беше облечена много гиздаво.

— Защо стоиш с ръце на гърба? — попита мъжа си Рамборг.

— Не знаех какво ще кажеш за това — колебливо показа той счупената паница.

— Това не е причина да се държиш нелепо — пое парчетата тя.

Кристин изпита неприязнено усещане. Симон наистина изглеждаше глуповато, докато криеше ръце зад гърба си като гузен хлапак, но язвителната забележка на Рамборг й се стори напълно неуместна.

— Очаквах да се разгневиш, задето строших паницата.

— Ти постоянно се преструваш, че се страхуваш да не ме ядосаш с нещо; и то все с дреболии — отвърна Рамборг, а гласът й се разтрепери от напиращите сълзи.

— Не се преструвам. Наистина се притеснявам да не те разгневя. И не става дума само за дреболии…

— Не съм убедена — задавено възрази стопанката. — Ти никога не обсъждаш с мен важни въпроси, Симон…

Рамборг им обърна гръб и тръгна към вратата. Симон я проследи с поглед. После седна, а Андрес протегна ръце да го вземе на коленете си. Бащата го вдигна и подпря брадичка на темето му, но изобщо не слушаше какво бъбри малкият.

Не след дълго Кристин подхвана предпазливо:

— Рамборг вече не е толкова млада, Симон. Най-голямото ви дете навърши седем години…

— Какво искаш да кажеш? — сопна се той с ненужна според Кристин острота.

— Нищо лошо. Просто ми се струва, че сестра ми негодува, задето не й гласуваш повече доверие. Защо не й позволиш да участва в управлението на имението редом с теб?

— Моята съпруга има властта да се разпорежда в дома си, както пожелае — кипна Симон. — Никога не съм настоявал тя да работи повече, отколкото иска, но не съм й забранявал да взема решения във „Формо“. Ако си на друго мнение, значи нямаш представа как живеем…

— Не се обиждай — помоли Кристин. — Просто понякога имам чувството, че не гледаш на Рамборг като на зряла жена. Не забравяй, Симон…

— Не! Ти недей да забравяш — скочи от мястото си той и пусна детето, — че двамата с Рамборг живеем в разбирателство, каквото с теб не успяхме да постигнем.

Стопанката донесе бира за гостите. Симон се приближи към нея и сложи ръка на рамото й:

— Рамборг, чуй само какви ги говори сестра ти. Въобразява си, че не си доволна от живота си с мен — засмя се той.

— Как така? — вдигна глава съпругата му, а в големите й тъмни очи проблесна странен пламък. — Омъжих се за моя избраник, както и ти, Кристин. Аз съм доволна от живота си, не зная за теб — засмя се тя.

Кристин пламна от възмущение. Отказа да поеме купата с бира:

— Стана късно. Време е да се прибираме — и тя се огледа за синовете си.

— О, стига де, Кристин! — Симон взе купата от ръцете на жена си и пи за здравето на гостенката. — Не се сърди. Не бива да се засягаме толкова бързо от думите на най-близките си хора. Постой да си отдъхнеш. Моля те да забравиш, ако съм ти казал нещо нередно. Толкова съм изморен — той се протегна и прозина.

Поинтересува се докъде да стигнали в „Йорун“ с полската работа. Тук, във „Формо“ вече разорали всички ниви на север от двора.

От благоприличие Кристин постоя още малко и реши да си тръгва. Симон взе връхната си дреха и брадвата, но тя не пожела да я изпращат. Нали големите й синове я придружавали. Симон обаче настоя и дори Рамборг, която никога не изявяваше желание да върви с тях, излезе да ги изпрати до пътя.

Из тъмата блестяха ярки звезди. Приятен пролетен аромат на наторени ниви изпълваше мразовитата нощ. В обгръщащия ги мрак ясно се чуваше звукът на течаща вода.

Симон и Кристин се отправиха на север, а трите момчета подтичваха напред. Тя усещаше желанието на зет си да й каже нещо, но не възнамеряваше да го предразполага, защото още му беше ядосана. Обичаше Симон, ала никак не й допадаше, че той не си мери приказките с оправданието „нали сме роднини“. Именно защото Симон неизменно ги подкрепяше — нея и Ерлен — по време на неволите им, й ставаше още по-трудно да му прости гневните и груби изблици. Спомни си как още през зима, когато пристигнаха в „Йорун“, Рамборг изпрати да я доведат във „Формо“, защото Симон лежал с подути сливици и бил много зле. От време на време му се случвало да го събори тази стара болежка. Кристин веднага отиде в имението, но зет й нито позволи да опипа врата му, нито дори да го види. Беше силно раздразнителен и Рамборг отчаяно помоли сестра си за прошка, задето я е извикала. Той не се държал по-различно и с нея първия път, когато се разболял след сватбата им, и тя пожелала да се погрижи за него. Получел ли оток на врата, имал навика да се крие в старата къща — колибата на Семюн, както я наричаха — и отказвал да приеме когото и да било, освен един отвратителен, мръсен и пълен с въшки старец на име Гюнстайн, който слугувал в „Дюфрин“ още преди да се роди Симон. След като пристъпите му преминаха, Симон се постара да се сдобри с балдъзата си. Обясни, че не понасял хората да го виждат в такова състояние, защото му се струвало срамота възрастен мъж да боледува от подут врат. В отговор Кристин доста сприхаво отбеляза, че не вижда нито позорно или осъдително в страданието му.

Симон я изпрати чак до моста. Пътьом размениха само няколко думи за времето и полската работа. Повториха вече казаните неща. Симон й пожела лека нощ, но внезапно се сети:

— Кристин, да знаеш с какво съм обидил Гауте, та ми се сърди?

— Нима ти е сърдит? — изненада се тя.

— Да, не си ли забелязала? Гледа да не се срещаме, а когато няма как да ме избегне, едва отронва някоя дума, ако го заговоря.

— Не ми е направило впечатление — поклати глава Кристин. — Може просто да си се пошегувал, а той да е приел думите ти на сериозно, нали е дете.

По гласа й личеше, че се усмихва. Симон също се засмя:

— Не се сещам за такова нещо.

После отново се сбогува и пое към „Формо“.

В „Йорун“ цареше пълна тишина. В тъмната стая огънят вече беше заровен в пепелта. Бьоргюлф, още буден в леглото, обясни, че баща му и братята му излезли преди доста време.

В съпружеското легло спеше Мюнан. Майката си легна при него и го прегърна.

Не й беше никак лесно да напомня на Ерлен онова, за което той не се досещаше сам: не бива да води големите си синове из гората при положение, че в имението има толкова много работа за вършене.

Кристин не очакваше Ерлен да оре с ралото. Той нямаше изобщо да издържи да се труди на полето. А и на Юлв никак не би му харесало стопанинът да се намесва в селскостопанската работа. Ала синовете на Кристин нямаше да имат възможността да растат като рицарски чеда: да ги учат как да използват оръжие, да пасат животни, да се глезят с конете си, да играят на настолни игри със свещеник, който се мъчи да им налее в главите малко знания по латински, правопис, песни и струнни инструменти. Стопанката не държеше много слуги именно защото искаше да научи синовете си от малки на селски труд. Налагаше се да свикнат с тази мисъл, понеже не се очертаваха големи изгледи да станат рицари.

Единствено Гауте проявяваше усет към тези неща. Беше работлив, но все още малък — едва на тринайсет — и нямаше нищо чудно в желанието му да се присъедини към баща си и братята си, когато Ерлен предложеше да тръгнат из гората.

Кристин не знаеше как да повдигне този въпрос пред Ерлен, защото спазваше твърдото си намерение съпругът й никога да не чуе и една дума, която би сметнал за упрек или оплакване от поведението му, предизвикало нерадостната съдба на семейството им. Кристин не искаше да напомня на съпруга си, че синовете му са принудени да свикнат със селската работа. Само Юлв би се наел да поговори с Ерлен, помисли си тя.

 

 

Когато слугите тръгнаха да водят добитъка в планината, Кристин замина с тях. Не пожела да заведе близнаците в хижата. Вече почти единайсетгодишни, двете момчета бяха най-буйните и непослушни от децата им. Майката, трудно намираше правилния подход към тях, защото Ивар и Скюле бяха задружни във всичко. Кристин успяваше да контролира Ивар, мек и послушен по характер в отсъствието на брат му, но появеше ли се сприхавият, непокорен Скюле, Ивар започваше да му подражава и се включваше във всичките му приумици.