Серия
Каменска (18)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Я умер вчера, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 10 гласа)
Сканиране
Internet (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Александра Маринина. Аз умрях вчера

Руска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2006

Редактор: Красимир Димовски

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 978-954-260-359-7


Към българските читатели

Много ми е приятно, че книгите ми се превеждат в България и моите любими герои вече ще говорят и на български език. Искрено се надявам, че за вас ще бъде интересно да прочетете не само как и защо се извършват престъпления в Русия, но и за това как живеят сега хората в нашата страна, за какво мислят, мечтаят, на какво се надяват и от какво се страхуват. Моите романи са за любовта, за ревността, за омразата, за отмъщението, за дружбата и предателството, за честта и безчестието, т.е. за това, което е близко и разбираемо за всеки човек, независимо в коя страна живее и на какъв език говори. Надявам се, че прочитът на моите книги ще ви достави поне малко удоволствие. И предварително ви благодаря, че ще ги прочетете. Желая ви успехи, щастие и благополучие!

С уважение и любов:

Александра Маринина

1.

Аз умрях вчера. Едва завчера бях жив, бях, какъвто съм бил цял живот. А от вчерашния ден съм мъртъв. И един дявол знае как ще съществувам сега. А и дали ще съществувам?

До вчерашния ден всичко беше що-годе разбираемо, макар да не бих казал, че беше много приятно. Аз бях водещ в една телевизионна програма, работех в приятна, добре сформирана компания от съмишленици, печелех повече от прилични пари. Бях женен за жена, която някога обичах страстно, после започнах да я обичам нежно, а сетне осъзнах, че съм привързан към нея толкова силно, че дали я обичам или не, дали изпитвам страст или не — това вече няма никакво значение. Бяхме живели заедно дванайсет години и бях искрено уверен, че ще живея с нея до сетния си ден. Имах близки и не толкова близки приятели, имах многобройни познати. С една дума — всичко, което е нужно по принцип на един нормален мъж с нормални потребности, включително не много скъп, но хубав автомобил, и удобен, достатъчно просторен за двама души апартамент.

Вярно, в службата не всичко беше гладко и просто, особено напоследък. Намериха се хора, на които не се нравеше как правим предаването си, та се опитваха да ни оказват натиск. Той ставаше все по-силен, а преди една седмица се случи трагедия: нашият директор Витя Андреев и кореспондентката Оксана Бондаренко загинаха. Взривила се колата, с която пътували заедно.

Разбира се, нас, служителите от програмата, дълго и мъчително ни разпитваха, като по сто пъти ни задаваха едни и същи въпроси. Всички говорехме на милиционерите едно и също, защото не бихме могли да кажем нищо друго. Но тогава аз бях още жив. Е, тревожех се, страдах, но бях жив.

А вчера престанах да живея. Защото се случи нещо, от което разбрах: остава ми да живея съвсем малко, но най-важното — изобщо не се знае, дори приблизително, колко точно. Дали ще са два часа или два дни, или пък ще изкарам цял месец. Всичко може да свърши всеки момент. И жена ми има непосредствено отношение към това.

От гибелта на Оксана мина една седмица, през това време бяха излъчени на запис всички предавания, които тя бе успяла да подготви. Ние все още нямаме друг кореспондент и от днес ще трябва да работя на живо. Жив мъртвец на живо… Весело. Да се надяваме, че никой няма да забележи.

 

 

Настя Каменская така и не можеше да свикне с радостното чувство, което я обземаше всеки път, щом влезете в кабинета на началника. „Вярно е казал народът — мислеше си тя, усмихвайки се вътрешно, — не ценим каквото имаме, а загубим ли го — плачем. Почти десет години влизах тук, виждах Житената питка и смятах, че това си е в реда на нещата и не е възможно да бъде другояче. А после Житената питка напусна, дойде нов началник и животът ми се превърна в безкрайно мъчение. Но ето че Житената питка се върна, той пак е тук, с нас, с мен — и едва сега разбрах какво щастие е да имаш добър началник.“

Никак не й се искаше да се занимава с убийството на телевизионните работници. Тя добре разбираше, че телевизия означава или взривоопасна информация, или пари, или и двете заедно. Нещо повече — ако става дума за информация, то тази информация обикновено е пак за пари. За нечии пари, които някой си е присвоил, откраднал, прехвърлил в сметка в швейцарска банка или просто ги е взел във вид на спретнато банално подкупче. Само от думата пари на Настя й се гадеше.

Програмата „Лице без грим“ не беше нито информационна, нито скандално-разобличителна, нейната кореспондентка — Оксана Бондаренко — не бе ходила по „горещи точки“ и не бе вземала провокативни интервюта от току-що излезли от заседание депутати в Държавната дума. В такива моменти те все още бяха разгорещени и гневни от дебатите и поради това зле контролираха изказванията си, та впоследствие бе много удобно да се раздуха малко симпатично скандалче, което разрушаваше имиджа на политика и разваляше отношенията му с околните. Програмата като цяло беше много спокойна и доброжелателна: след убийството на кореспондентката и директора, Настя специално изгледа няколко предавания, за да получи представа за нея. Гостите на програмата изглеждаха сериозни и достойни хора, а водещият не се опитваше да ги обсади със заплетени въпроси. Дори обратното — сякаш се стараеше да даде възможност на поканения да се изяви откъм най-приятната си страна, да демонстрира нестандартност и дълбочина в разсъжденията си, да изрази неочаквани и любопитни гледища. Едва ли можеше да става дума за опасна информация, а оттам — и за пари. А Настя патологично мразеше престъпления, свързани с пари. Дори в университета икономиката беше предметът, който никак не й се учеше. Много повече я интересуваха отмъщението, ревността, завистта — с една дума човешките, а не финансовите страсти. Но за съжаление в криминалния отдел личните вкусове и пристрастия никога не се смятаха за достатъчно основание, което трябва да се взема предвид при разпределянето на задачите.

Е, нямаше как, трябваше да се заеме с телевизията. По молба на Настя, Миша домъкна от къщи камара списания „ТВ парк“, които майка му най-редовно купуваше. В това списание имаше цяла страница, посветена на рейтинга на телевизионните предавания, и Настя се надяваше да открие тук поне някаква отправна точка за разсъжденията си. Намери такава точка. Оказа се, че програмата „Лице без грим“ никога не е попадала в десетката на най-гледаните.

— Интересно, откъде имат пари? — замислено попита Настя и погледна Доценко. — Щом една програма не е твърде популярна, значи тарифите за реклама по време на излъчването й не са високи. А и рекламодателите нямат интерес към нея. По принцип подобни предавания би трябвало да просъществуват максимум три-четири месеца и после да бъдат закрити, а ето че „Лице без грим“ се излъчва вече над две години.

— Вероятно ги подпомагат от бюджета — предположи Михаил.

— От къде на къде? Бих го разбрала, ако бяха проводници на идеите на правителството или открито подкрепяха президента. Но така… Хубаво, солидно предаване, направено много професионално, не дразни зрителя, но в него няма… хъс. Няма я онази искрица, заради която човек да тича вкъщи след работа, та непременно да го гледа. А и часът на излъчване не е от най-изгодните — от седемнайсет и четирийсет до осемнайсет, когато работещите хора още не са се прибрали.

— Може би убийството е извършено по някакви лични причини?

— Не би било зле да е така — въздъхна Настя. — Именно личните мотиви са ми любимите. Във всеки случай мога да ги разбера и разплета. А с парите е пълна скука и главоболие. Миша, хайде да делим!

— Честно или по братски? — засмя се черноокият капитан. — Ако ще е честно, вие ще получите парите, а аз — любовта, защото сте по-възрастна и по-опитна. А аз още не съм дорасъл до парите.

— А, не, приятелю — пресече го Настя, — ще делим по джентълменски. Дамата трябва да се занимава с емоциите, а мъжът — с парите. Това е закон на социума, в който ние с вас сме имали късмета да се родим. И да не сте посмели да намеквате за преклонната ми възраст, не съм много по-голяма от вас. Освен това, Мишенка, упоритото ви нежелание да ми говорите на „ти“ не може да заблуди никого, изобщо не се надявайте.

Това беше истина — никой, включително самият Михаил, не можеше да даде обяснение на този факт. С изключение на началството, Настя беше единствената от служителите в отдела по тежки насилствени престъпления, на която Доценко говореше на „ви“ и към която се обръщаше по малкото й и бащино име, като по този начин принуждаваше и нея да бъде изключително вежлива. А иначе разликата във възрастта им не беше чак толкова голяма и званието на Каменская беше само с едно ниво по-високо…

Към края на работния ден на бюрото на Настя звънна вътрешният телефон.

— Скучаеш ли? — чу тя в слушалката присмехулния глас на Игор Лесников, колегата й, който днес беше в състава на дежурната оперативна група.

— Без тебе — винаги! — бързо му го върна Настя. — Чакам да ме развеселиш с нещо.

— Добре, тогава чуй въпроса ми: какво може да се открадне от психоаналитик?

— От кого? — изненада се тя.

— От психоаналитик — търпеливо повтори Игор.

— От какъв психоаналитик?

— Е, има ли значение… От всякакъв. От един абстрактен психоаналитик.

— Частна практика ли има?

— Аха.

— Тогава — пари. Хонорарите за техните консултации са високи. А откъде идва този въпрос?

— От местопрестъпление. Току-що се върнахме. Тесногръдо разсъждаваш, Настася. Не са взети ценности. Но фактът на проникване с взлом е налице.

— А какво казва потърпевшият?

— Нищо, не бил открил липси.

— Смяташ, че лъже ли?

— Разбира се, че лъже. Знае какво са му взели, но крие. Та искам да ми кажеш какво може да е представлявало интерес за престъпника. Нещо такова, за което човек не може да си признае пред добрите чичковци от милицията.

— Ще помисля — обеща Настя. — А какво друго интересно се е случило през отчетния период в подведомствения ни град?

— Все аз да ти разказвам! — измърмори Игор. — Ще черпиш ли поне една чашка?

— Не си нормален ти, Игорьок. Съвременният мъж обикновено иска да му налеят водна чаша.

— Имах предвид кафе. На дежурство съм. Е, ще го приготвиш ли или да помоля на друго място?

— Добре де, ела. Сега ще кипна водата.

За кафенце и цигарка при Настя се стичаха колеги отвсякъде. Първо, тя почти винаги си беше в кабинета, което за един оперативен работник по принцип не е нормално. Второ, Настя винаги имаше хубаво кафе, защото въпреки смешната си милиционерска заплата, купуваше само от скъпото и висококачественото, като си отказваше много други неща — например обяд, а понякога и нов чорапогащник. Трето, от нея винаги можеше да си изпросиш цигара, като между другото се оплачеш от житейските си неволи, да излееш раздразнението си от несправедливия началник и с олекнало сърце да хукнеш по задачите си. Настя, която по характер не беше особено общителна и обичаше самотата, понякога се дразнеше от това, но разбираше, че дори коренно да промени ситуацията, резултатът може да бъде само един: ще се сдобие с много врагове и скрити „доброжелатели“. Човек не биваше да отблъсква хората, дори много да му се иска.

Игор се появи почти мигновено, според разбиранията на Настя. На нея разстоянието от дежурната част до кабинета й отнемаше тройно повече време. Всеки път щом видеше Лесников, Настя се чудеше защо най-обиграните женкари винаги се оказват мъже, които нямат привлекателна външност, докато красавци като Игор са такива примерни и любящи съпрузи, че е невъзможно да ги накараш да кръшнат. По Игор тайно въздишаха много момичета, които работеха на „Петровка“, но нито една от тях не можеше да се похвали и с най-дребен знак на внимание от негова страна. Лесников не бе особено приветлив — обикновено немногословен, със сериозна, а понякога и мрачна физиономия, не се сближаваше и не завързваше приятелства с никого. За личния му живот колегите знаеха само, че има втори брак и обожава малката си дъщеричка. Но той се владееше превъзходно и ако трябваше да се поддържа разговор, Лесников с лекота се превръщаше в обаятелен и симпатичен събеседник, когото не ти се обръща езикът да излъжеш. Позвъняването му показваше, че обирът у психоаналитика силно го е заинтересувал с нещо, иначе той нямаше да задава на Настя никакви въпроси. Кабинетът на един психоаналитик не е Третяковската галерия, нито Елмазният фонд, така че с престъплението щяха да се занимават момчетата от района. В краен случай, ако се окажеше, че са откраднати скъпоценни метали и камъни или антиквариат, щяха да се намесят колегите от отдела за борба с обирите, но далеч не и „мокрият“ отдел. На Настя й се струваше, че Лесников не е любопитен — чуждите тайни слабо го интересуваха, така че нямаше основание да предполага, че го води чисто дежурен интерес. Значи в този обир е имало нещо по-особено.

— Не усуквай, Игорьок — каза тя, след като му наля пълна чашка силно кафе. — Какво толкова те впечатли?

— Абе обир като обир — неопределено отговори той. — Но потърпевшият не ми хареса. Някак прекалено уплашен е. А пък отрича да е изчезнало нещо.

— Може би преувеличаваш? Всеки човек ще се стресне, като види, че са влизали в жилището му. Дори нищо да не е взето, пак ще се разтревожи. Ами ако утре дойдат отново? Изобщо интересът към противозаконните отнемания не ти е много присъщ. Но все пак криеш нещо.

— Не бе… — Игор вяло сви рамене. — Днес се поуморих. Обикновено по това време още съм бодър и весел като младеж, а сега имам чувството, че дежуря трето денонощие поред. Как са твоите телевизионни страсти? Има ли проблясъци?

— Слаба работа. Събрах данни за потърпевшите — кога, къде и с кого са контактували през последните десет дни преди гибелта си. Та сега седя, ровя се, опитвам се да съставя точната хронология на събитията. Между другото ти гледал ли си някога това предаване?

— Кое?

— „Лице без грим“.

— Не, не ми се е случвало.

Настя погледна часовника.

— Искаш ли да го видиш? Почва след три минути. Специално изкрънках малък телевизор от Житената питка, за да добия представа за програмата, защото я излъчват точно по времето, когато съм още на работа.

— Добре — кимна Лесников, — докато не са ме изпратили някъде.

Но той сякаш извика дявола: Настя тъкмо извади от шкафа и включи вехтия черно-бял „Шилялис“, когато от дежурната част се обади подполковник Кудин.

— Настася, изгони Лесников, знам, че е дошъл при теб. Да тича, чака го пресен труп.

Игор гаврътна останалото кафе и се надигна с въздишка, а Настя се загледа в поредното предаване „Лице без грим“.

Още от първата минута се напрегна. Нещо не беше в ред. И водещият сякаш беше друг човек, и гостът на програмата не изглеждаше добре. Какво има? Нима гибелта на приятелите и колеги дотолкова е извадила от релси Александър Уланов, та той не успява да се владее пред камерата? Не, не е това. След трагедията в ефир бяха излъчени пет предавания и всеки път Настя виждаше на екрана спокоен, доброжелателен, умен човек, в чието поведение нямаше и следа от язвителност и демонстративно остроумие.

Този път гост на програмата беше слабо известен кино продуцент. Заглавията на филмите, които бе направил, нищо не говореха на Настя. Продуцентът мънкаше нещо и понякога изтърсваше откровени глупости, а Уланов никак не му помагаше, дори някак отчуждено наблюдаваше несръчните опити на кинодееца да остроумничи. Впрочем трябва да се признае: не му и пречеше. Изглеждаше, сякаш водещият отсъства като личност, а пред камерата го замества една бездушна машина, която задава първия хрумнал й въпрос и равнодушно чака събеседникът криво-ляво да се измъкне с някакъв отговор.

На масата пред водещия и госта имаше големи чаши с рекламен надпис „Билайн“. Продуцентът вдигна чашата до устата си, трескаво отпи, задави се и започна дълго и мъчително да кашля. Камерата деликатно се отдръпна, а на целия екран излезе лицето на Уланов, който с хладно любопитство наблюдаваше своя кашлящ събеседник. Внезапно Настя проумя: това е предаване на живо. На запис тази проточила се и абсолютно неинформативна сцена непременно щеше да бъде изрязана. А как бе при предишните предавания?

Всичко е ясно — те винаги са били на запис. Сега, след гибелта на директора и кореспондентката, са се принудили да променят схемата. Всичко, което са успели да заснемат и монтират преди, вече е минало, а през последната седмица не са могли да направят нови записи. Заедно с хората във взривената кола са изгорели бележници със записки и касети… Била е изгубена цялата подготвителна работа, която е трябвало да залегне в основата на бъдещите предавания. И сега Уланов е принуден да работи на живо, докато не подготвят нови материали.

Но все пак, въпреки стресовата ситуация, той се държи странно… Да, мъчно му е, вероятно страда, но това би трябвало да проличи само в реакциите и поведението му, а не и в майсторството и в общия дух на програмата. Майсторлъка, както се казва, не можеш да го пропиеш. Очевидно никой не е променял концепцията на програмата. Защо тогава той изобщо не помага на госта да изглежда що-годе прилично?

Предаването свърши, на екрана се замяркаха шарените картинки на рекламния блок. Настя порови в листчетата си, намери телефона на студиото, изчака няколко минути и решително набра номера.

— Обажда се Каменская — представи се тя, когато чу в слушалката гласа на Уланов. — Трябва отново да си поговорим. Кога ви е удобно да се видим?

— Непременно днес ли?

— Желателно е. Но може и утре, ако сега сте много зает.

— Добре, нека бъде днес. Настоявате ли да дойда при вас, на „Петровка“?

— Ни най-малко. Можем да се срещнем на неутрална територия, някъде по средата между центъра и Останкино.

— Ами протоколът? — позасмя се Уланов и Настя долови нещо злобничко в този смях. — На коляно ли ще си записвате?

— Ние не пишем протоколи, с това обикновено се занимава следователят. С вас просто ще си поговорим, ще опитаме да намерим отговорите на интересуващите ме въпроси.

— Но аз вече неведнъж отговарях на най-различни въпроси и разказах всичко, което знам. Няма да ви съобщя нищо ново. Мина цяла седмица, а вие още задавате въпроси, вместо да търсите престъпниците. Това да не е нов стил на работа?

— Александър Юриевич, само си губим времето с тези пререкания — меко каза Настя. — Когато се срещнем, ще ви обясня какъв е стилът ми на работа. Е, кога и къде?

Уланов определи часа и мястото. Настя не долови ентусиазъм в гласа му, но би било справедливо да се каже, че в него нямаше и недоволство. Уморен човек, с изцедени емоции… Тя искаше да разбере това резултат от преживения стрес ли бе или нещо друго. Нека Мишенка Доценко търси финансови мотиви за престъплението, а тя, Настя Каменская, ще се занимава с емоциите. На нея това й е по-интересно.

 

 

— Мисля, че предложената от вас комбинация е излишно сложна. Нима не можеше да се измисли нещо по-просто?

— Разбира се, че можеше. Но целият смисъл се състои в сложността на комбинацията. Той не бива да разбира какво става.

— Бога ми, говорите банални истини! Естествено, че не бива да разбира.

— Не ме доизслушахте. Когато човек усеща недостиг на информация, за да си изгради цялостна картина, той започва да разсъждава, да измисля собствени версии за ставащото. Сложната комбинация, която разработихме, не дава възможност да се изгради поне що-годе логична версия. Той ще се тормози, ще си блъска главата, няма да измисли нищо стройно и последователно и ще започне да се съмнява в собствената си способност да разсъждава правилно. А то ще провокира лутания и признаци на стрес в ежедневното му поведение. Това трябва да изиграе ролята на корозия, на ръжда, която разяжда метала.

— Ами ако все пак успее да стигне до обяснение, което му се вижда достатъчно обосновано? Наблюденията ни показаха, че той далеч не е глупав и притежава известно въображение.

— Именно — въображение. Ако той създаде собствена версия за ставащото, тя неизбежно ще се окаже абсолютно налудничава. Мания за преследване, идея за материализирано абсолютно зло, сили на мрака, пришълци — какво ли не още… Нека измисля! От всяко положение това ще се отрази по един или друг начин на поведението му и ще започне да руши връзките му с околните. Те ще възприемат всяка негова постъпка като действие на луд човек и реакцията им ще бъде съответна. Повярвайте ми: много внимателно анализирахме живота му и съставихме психологически портрет на обекта. Вие неведнъж сте имали възможност да се убедите в изключително високата квалификация на нашите психолози.

— Ами добре, нека смятаме, че за момента уталожихте съмненията ми. Но ви моля да не забравяте, че това е най-крупната операция за всичките години на нашето съществуване. Става дума за много пари и ако не успеем да ги получим, ще бъда принуден да заключа, че именно вие сте провалили операцията. Не забравяйте това.

— Няма да го забравя…

 

 

Не че изпитвах страстно желание да се срещна с Каменская, но в това имаше някои позитивни моменти. Първо, в нейно присъствие едва ли ще ме убият, разбира се, ако то не се случеше по-рано и аз изобщо успеех да стигна до мястото на срещата. Така че поне по време на разговора с тази странна дамичка ще мога да не се напрягам, да се отпусна и както казват в казармата — „да си сваля колана“. А, второ, това неминуемо ще отложи часа, когато трябва да се прибера вкъщи, пак в случай че прибирането ми е съдено да се състои. Вкъщи естествено съм в безопасност, Вика няма да ме убие лично и няма да ми сипе отрова в чая, тя е наела специален човек за целта и сега чака той да изпълни договора им. Но въпреки това да остана насаме с нея се превръща в мъчение за мен. Ала защо, боже, за какво… Господи, та аз толкова я обичах, с нищо не съм я наскърбил, нищо не съм й отнел. Но и не искам да знам защо. Щом е решила така, значи го смята за правилно. И аз нямам ни най-малко желание да изяснявам отношенията си с нея. От ръцете й съм готов да приема всичко, дори смъртта.

Определих да се срещнем на площад „Колхозний“, близо до метрото. Ако завали, ще поседим в колата, а ако времето не се развали, може да пием кафе в откритото заведение. Интересно — колко ли ще закъснее? Още не се е родила жена, която умее да се явява навреме дори на делови срещи.

Но Каменская, за мое учудване, не закъсня. Нещо повече — когато спрях на площада, тя вече стоеше на уговореното място, макар че до определения час оставаха десетина минути. Именно тези десет минути си ги бях оставил за резерв в случай на задръстване в района на Рижката гара. Не валеше, аз слязох от колата и й предложих да седнем до една достатъчно чиста, макар и леко клатушкаща се маса край улицата.

Преди това бях виждал Каменская три или четири пъти, но кой знае защо, не бях забелязал колко странно се облича тя. Истински скъпи от цялото й облекло бяха само маратонките. Може да се каже, че струваха колкото венчалната халка на ръката й. Всичко останало — дънките, якето, шалчето на врата — беше евтино, в убит тъмен цвят. Впрочем чувал съм, че милиционерите получават малка заплата, с такава как можеш да се облечеш! Сигурно цяла година е пестила за тези маратонки.

— Александър Юриевич, какво е станало с вашето предаване? — попита тя.

— Нищо — свих рамене. — А какво трябваше да стане?

— Гледах го днес на живо. Изобщо не приличаше на онова, което беше по-рано.

— Защото беше на живо — кратко поясних аз. — Винаги изглежда различно от предварително записан и редактиран сюжет.

— И занапред все така ли ще е?

— Не знам. Всичко зависи от това кога ще назначат кореспондент, който да подготвя предаванията ми вместо Оксана.

— Моля да ми обясните, Александър Юриевич — помоли тя. — Искам да разбера защо ви е толкова необходим кореспондент, след като вие можете прекрасно да работите на живо.

Този въпрос не ми хареса. Какво значи мога прекрасно да работя? Днешното предаване беше чудовищно и никак не отговаряше на общата концепция на програмата. Ако беше жив, Витя Андреев, нашият директор, щеше да ми откъсне главата за такава работа. Това, в което превърнах разговора с кинопродуцента, беше връх на непрофесионализма и никакви оправдания на тема стрес и страдания не минават. Ясно съзнавах това, но не смятах за нужно да променям каквото и да било по време на предаването. Защо да се напрягам, след като без Витя и Оксана програмата ще умре най-късно след седмица, а самият аз ще умра може би малко по-рано. Абе какво ти по-рано, мен и така вече ме няма между живите. Нищо, че още се движа и дишам, приемам храна и алкохолни напитки, произнасям думи и създавам впечатление на нормален човек… но мигар може един човек да бъде жив, ако за него не съществува понятието утре и дори след един час?

— Разбирате ли… — Аз бях самата любезност и търпение. — Водещият трябва да знае за събеседника си достатъчно много, за да направи разговора с него интересен за публиката. Ако предаването се излъчваше веднъж седмично, щях да имам достатъчно време, за да опозная човека по-отблизо и предварително да преценя хода на разговора. Но тъй като предаването е ежедневно, аз просто физически не мога в рамките на една седмица да се запозная с петима гости и да подготвя беседите си с тях. Именно затова съществува кореспондентът. Той се среща с бъдещите гости, получава сведения за техния живот, дейности, вкусове, навици, възгледи и проблеми. После, след като е събрал нужните сведения, сядат с режисьора и започват да подготвят предаването. Ходът на разговора се планира предварително, неинтересните теми се отхвърлят, на интересните аспекти се набляга особено силно. И едва на последния етап се включва водещият. Оксана Бондаренко беше уникален кореспондент, успяваше да подготви всички необходими материали. Как го правеше — не знам, но фактът си е факт. Един човек няма да може да я замени, трябва да се търсят, поне трима. А това не е толкова лесно, колкото си мислите. Ето защо, докато работата на новите кореспонденти не влезе в релси, ще се наложи да работя на живо.

Струваше ми се, че съм напълно убедителен, макар Вика винаги да ме бе уверявала, че не ме бива да лъжа. Но нали не можех да разкажа на тази дамичка от „Петровка“ цялата истина за нашата програма!

— Постарах се да възстановя всички контакти и придвижвания на Андреев и Бондаренко през няколкото дни, предшествали тяхната гибел — каза Каменская, — и останаха някои бели петна. Може би сте си спомнили още нещо за колегите си?

— Не, разказах ви всичко, което знаех и можах да си припомня.

— Значи нямате какво да добавите?

— Абсолютно нищо.

— Разбирате ли, нито техните роднини, нито приятелите им можаха дори приблизително да ми пояснят къде може да са се намирали Андреев и Бондаренко през тези периоди от време. Смятали са, че са на работа. Но в тези моменти те не са били в студиото и никой не можа да ми каже по какви задачи е тръгнала например Бондаренко.

— Това трябва да е знаел Андреев.

— А него сега няма как да го попитаме — въздъхна тя.

— Няма как — тъпо потвърдих аз. — За съжаление не мога да ви помогна с нищо повече. Виктор имаше собствен бележник, в който си записваше всички сведения за хода на събирането на материалите, там той задължително отбелязваше къде и защо е заминала кореспондентката.

— Толкова отблизо ли са контролирали Оксана? — учуди се Каменская.

— Работата не е в контрола, а в точната осведоменост на Виктор как върви събирането на материали по конкретен сюжет. Трябваше да бъде контролиран шофьорът, в смисъл — точно да се знае за къде е заминал и кога ще се върне. Разговаряхте ли с него?

— Разбира се. Той се отчете най-подробно за интересуващите ни дни и часове. Но точно в тях не е бил нито с Андреев, нито с Бондаренко. Александър Юриевич, принудена съм да направя извода, че колегите ви са имали и друга сфера на интереси, освен работата във вашата програма. Може би бизнес?

— Може би — съгласих се. — Но аз не знам нищо за това.

Разговорът течеше мудно и вяло, Каменская явно за никъде не бързаше, аз пък — още по-малко. За къде да бързам? За гроба? Интересно — каква ли поръчка е направила моята Вика? Може би е наредила да ме ликвидират в рамките на три дни и на гробището вече ми пишат отсъствия?

Постарах се да се огледам незабелязано. Ами ако наемният убиец е някъде наблизо и търпеливо чака да се разделя с криминалната инспекторка? Но наоколо имаше много хора, а аз не знаех как изглеждат наемните убийци. Абе много важно, от всяко положение рано или късно ще ме пипне. Още не е измислена защита срещу килъри, ей го — трепят и големци, та дори и президенти.

— Далече ли живеете? — попитах внезапно.

 

 

— Далече ли живеете? — неочаквано попита Уланов.

— Далече — отговори Настя. — На Шчолковское шосе. Защо?

— Искате ли да ви закарам?

— Искам — честно призна тя. — Но ми е неудобно. Така че хайде да не ви притеснявам.

— Никакви проблеми! — Уланов определено се развесели, дори лицето му сякаш се подмлади. — И без това имам път нататък. По-приятно ще ми е да съм с компания.

Настя го погледна изненадано. Тоя Уланов беше някак странен. Допреди малко седеше оклюман, разговаряше неохотно, едва цедеше думите си, сякаш й правеше услуга, а изведнъж стана любезен — усмихва се, предлага да я закара, за да не пътува сам… Но изобщо не прилича на човек, който скучае без компания. Или по този простичък начин се опитва да приключи разговора? Какво пък, може да му помогне, и без това няма да измъкне от него нищо съществено. Кой знае защо, след като изгледа днешното издание на „Лице без грим“, Настя беше сигурна, че нещо става с Уланов и тя ще успее да го накара да говори. Ала очевидно беше сбъркала — хем си загуби времето, хем напразно обезпокои човека.

— Благодаря — кимна тя, — ще ви бъда признателна.

В колата Уланов отново стана мълчалив и мрачен, от доскорошното му оживление нямаше и следа. Не, той определено не се нуждаеше от никакви спътници и събеседници. Защо тогава я взе в автомобила си?

— Александър Юриевич, никога ли не ви е спохождало усещането, че нещо не е наред с вашата програма? — попита Настя напосоки.

— Не! — рязко отвърна той. — Какво може да не е наред с програмата? Изразете се по-ясно, ако обичате.

— Ще опитам. Загинаха двама ваши служители. Това не е плод на болно въображение, това е неоспорим факт. Взривното устройство е било поставено в колата на Андреев, в неговата лична кола, а не във вашата служебна. С други думи — мишена на престъпниците по всяка вероятност е бил именно Андреев, директорът на програма „Лице без грим“. Допускам, че може да са желаели смъртта му не непременно във връзка с работата му в телевизията, но тогава с вас трябва да признаем, че той се е занимавал и с друга дейност. Макар че незнайно защо и вие, и целият ви екип сте в неведение за това. Или някой знае, но не казва? Което, съгласете се, също е неразбираемо и твърде подозрително. Ако пък злосторниците са планирали да убият не само него, но и Бондаренко, би трябвало да знаят, че директорът и кореспондентката ще пътуват заедно в този момент и с тази кола. И тук правя извода, че някой от най-близкото ви обкръжение в студиото или лично е обработил колата на Андреев, или е дал на заинтересованите лица информация за плановете на Виктор и Оксана. Кой вариант ви харесва повече?

Уланов не отговори веднага и на Настя й се стори, че той мислено повтаря онова, което тя бе казала, сякаш се опитваше да го обмисли и осъзнае.

— Никой не ми харесва — най-сетне проговори телевизионният водещ. — Не виждам защо на някого е притрябвало да убива Виктор и Оксана — нито заедно, нито поотделно. Защо не помислите върху версията, че престъпникът е сбъркал? Колата на Витя беше най-обикновена, жигула седморка, и цветът й беше много разпространен — бял. Може би са заложили взривното устройство по погрешка точно в тази кола?

— Работим върху това. Сега се проверяват всички собственици на коли, намирали се наблизо в онзи момент. Кажете, Александър Юриевич, бяха ли в близки отношения Андреев и Бондаренко?

Уланов мрачно се усмихна.

— Бяха. Е, и какво? Оксана не беше омъжена, Виктор наскоро се бе развел. Кому е пречела тяхната близост?

— О, тук не сте прав! — засмя се Настя. — Печатът в паспорта няма нищо общо с правото на ревност. Всъщност ревността изобщо не е свързана с каквито и да било права. Един законен съпруг може да приема спокойно любовните похождения на съпругата си, ако това му харесва, а изоставен преди много години случаен любовник може чак до смъртта си да вехне от ревност и отчаяние.

— Може — равнодушно се съгласи той. — Вие спортувате ли?

— Аз? — Настя смаяно погледна Уланов. — Не. Откъде ви хрумна?

— Просто виждам какви маратонки имате. Внимателно избрани, скъпи, а не първите, които са ви попаднали. Може ли един съвременен милиционер да си ги позволи?

— Какво говорите, съпругът ми ги донесе от Щатите като подарък. Самата аз никога не бих си купила такива, за мен наистина са скъпи.

Тя не само не би купила подобни маркови маратонки, но не би ги и обула, ако не бяха извънредните обстоятелства. Настя обичаше да носи немного скъпи удобни дрехи, които не се цапат лесно и не ограничават движенията, но краката й бяха нейното слабо място. Привечер, особено когато беше горещо, те отичаха и цял ден, прекаран с изящни обувки с токчета, се превръщаше за нея в мъчение. Така че в името на физическия комфорт й се налагаше, както се казва, да погазва принципите си. Тя категорично отказа да обуе донесените от Алексей маратонки, като се позова на предизвикателно високата им цена, и упорито продължи да ходи със спортните обувки, купени преди почти три години. Беше си ги избрала сама, те бяха достатъчно удобни и най-важното — беше свикнала с тях, а и не биеха на очи. Но за съжаление на всяко нещо му идва краят и любимите обувки не избегнаха тази печална участ. Завчера те буквално се разпаднаха, и то едновременно и някак за секунди. Просто не издържаха поредното цопване в една дълбока локва, образувала се след априлския мокър сняг, примесен с дъжд. Настя потъгува около половин час и с въздишка се принуди да извади от гардероба червено-синята кутия с новите маратонки.

Господин Уланов обаче някак не се стремеше да разсъждава върху възможните причини за убийството на колегите му. Маратонките му се виждаха по-интересна тема. Или по-безопасна? Ако е така, сега със сигурност ще извърти разговора към съпруга на Настя.

— Съпругът ви навярно е бизнесмен? — попита той.

Тя едва сдържа усмивката си.

— Не, учен е. Ходи отвъд океана да чете лекции.

— По политология ли?

— По математика.

— Така ли? Аз пък бях уверен, че в чужбина ценят руските учени само във връзка с политиката или икономиката и ги канят там, за да обясняват защо у нас реформите буксуват и колко трудно се преминава от развит социализъм към недоразвит капитализъм.

Настя престана да се сдържа и избухна в смях. Уланов дори не се усмихна в отговор, лицето му бе все така мрачно и някак разсеяно — беше потънал в собствените си мисли, но с всички сили се стараеше да поддържа разговора, за да не издаде угрижеността си. Но какво толкова ви е притеснило, господин Уланов? Определено не е гибелта на Виктор Андреев и Оксана Бондаренко, инак с удоволствие щяхте да обсъждате случилото се с тях. Е, нека помислим какво ви е разтревожило!

 

 

С всички сили се стараех да не бързам, но все пак стигнахме до блока, където живееше Каменская. За съжаление никой път не е безкраен. Не знам защо си спомних как през зимата в четвърти курс в журналистическия факултет бях тръгнал за изпит, от който панически се страхувах. Беше свил страшен студ, тролеят едва-едва пълзеше по улица „Херцен“, а аз стоях на задната площадка, тъпо разглеждах дантелите от скреж по прозореца и си мечтаех това пътуване да трае вечно. И никога да не ми се наложи да сляза от тролея, да вляза в зданието на университета, да се кача до аудиторията, да тегля билет и да говоря по него. Между другото тогава предчувствието ми не ме измами, получих тройка — първата и единствена тройка за петте ми университетски години. Не ме спаси дори моята претъпкана с отлични оценки студентска книжка.

Вратата хлопна, Каменская влезе във входа си и аз отново останах сам. Дай боже все пак да стигна до вкъщи! Не забелязах никаква кола да ни следи от площад „Колхозний“ до Шчолковское шосе, макар че внимателно оглеждах автомобилите, движещи се след нас. У дома, както вече казах, нищо не ме заплашва. А и пред къщи. Едва ли Вика би се съгласила да ме премахнат близо до мястото, където живее. Впрочем знае ли човек… През всичките прекарани с жена ми години бях наивно уверен, че добре я познавам, но сега съм принуден да се усъмня в това.

Минаха още петдесет минути и аз влязох в апартамента си. В жилището, където изминаха последните шест години, не най-лошите в живота ми. Господи, само преди няколко дни всичко беше толкова хубаво, двамата с Вика ходихме да избираме английски сервиз, планирахме как ще отпразнуваме рождения й ден, мечтаехме през септември да отидем на почивка край Средиземно море. Тъкмо бяхме започнали да се измъкваме от дълбоката нищета, в която прекарахме цялата си младост. Бяхме се ограничавали във всичко — заделяхме всяка копейка, пестяхме за апартамента, търпяхме със стиснати зъби моята откачена майка, която тормозеше Вика, защото искаше да остане пълновластна стопанка на нашата отдавна неремонтирана гарсониерка. Живеехме с мечтата за собствено жилище и отлагахме да си имаме дете, докато най-сетне направихме последния напън — взехме назаем сумата, която не ни достигаше, и си купихме жилище. Колко му се радвахме! Отначало спяхме на пода, ядяхме от една чиния и постепенно купувахме мебели, съдове, кърпи, чаршафи, заделяйки от всяка заплата и от всеки хонорар. Преди две години най-сетне окончателно свихме гнездото си. И с парите ни поолекна, успяхме да се сдобием с кола, започнахме да носим хубави дрехи. Днес със сигурност мога да кажа, че всички мъки свършиха, освободихме се от вечните дългове и най-сетне започвахме да живеем като хората.

Но не щеш ли, оказа се, че това не задоволява Вика. Аз й преча и тя иска да ме няма вече. Защо да не се разведем — много по-лесно и евтино е! Но тя не иска развод. Какво пък, разбирам я. При развода ще трябва да делим имуществото — от апартамента до чашите от английския сервиз. А тя не иска да делим, твърде добре си спомня колко трудно и продължително събирахме покъщнината. Иска всичко. Сигурно всяка вечер с ужас чува как отключвам и влизам. Пак се прибрах, пак не са ме убили. Горката… Навярно се е уморила да чака.

— Саша? — чух гласа й откъм хола. — Колко закъсня…

Тя излезе в антрето по пеньоар, сигурно вече се канеше да си ляга. Приближи до мен, по навик ми подаде бузата си за целувка, а аз — също по навик — се наведох и я целунах. Парфюмът й неприятно ме блъсна в носа. Какъв е този идиотски навик да се парфюмираш след душ! Но, по дяволите, това винаги ми бе харесвало. По-рано и парфюмът й ми харесваше, и това, че леглото ни ухаеше на него.

— Саша, какво се е случило? — разтревожено попита тя. — Телефонът цяла вечер се скъса да звъни, всички питат за днешното предаване.

— Нищо не се е случило — не можах да скрия раздразнението си аз, но думите ми прозвучаха май излишно рязко.

— Ала всички казват, че е било нещо невероятно! Жалко, не можах да го гледам, тогава още бях на път за вкъщи. Поне ти ми обясни като хората какво е станало.

— Нищо особено, не обръщай внимание. Просто днес се наложи да работя на живо и гостът на програмата не беше на ниво. Това е всичко.

Тя ми хвърли кос поглед и обидено се връцна. Уж обидено. Естествено по-рано никога не бях разговарял толкова хладно с нея. И изобщо винаги обсъждахме разпалено и заинтересовано всичко, което бе свързано с моята и с нейната работа. Бяхме близки приятели. Така поне ми се струваше. Аз и днес, въпреки всичко, бих споделил с Вика подробности за интервюто с кинопродуцента, но разбирах, че това не й е нужно. И че обидата й е престорена. Ни най-малко не се е обидила. Сигурно й е абсолютно безразлично какво става в моето студио. Интересува я само едно: кога най-сетне наетият от нея човек ще я отърве от тягостното ми присъствие.

Честно казано, и мен това ме интересува. Вярно, с известна разлика в нюансите, но ме интересува.