Дончо Цончев
Прогнозата (6) (откъс)

VI.

Родителите на Сара се оказаха прекрасни, кротки стари хора, които живееха добре и щастливо от зелената продукция на своите четиринадесет квадрата обработватваема площ. Тук се отглеждаха миниатюрни семенца за подправки и за нуждите на фармацевтиката. Посрещнаха Крис по най-старомодния начин на този свят и го поканиха дори да пренощува у тях. Сара го представи като човек, който я е спасил от банда разбойници.

— Имайте го за мой брат — каза тя. — Или за годеник, както искате.

— Имаме го за наш син, Сара — каза старецът. — Той е от нашата кръв и има чисти очи. Бива го за наш син, нали, Сузи?

Сузи беше майката на Сара. Тя се усмихна и кимна с приятното си лице. Каза:

— Бъди наш син, Крис. И бог да те пази от злото.

Вечерта Крис разказа на старците за войните, в които е участвувал.

— Убитите от теб гледат отнякъде, моето момче — каза старецът.

— Моля? — не разбра Крис.

— Те са някъде — поясни старецът. — Само телата им са вече никъде. Тъй както и картините на убийството им са някъде, и всичко, което човек прави. Те не се изтриват, разбира се. Нищо на се изтрива.

— Кое не се изтрива? — отново на разбра Крис.

— Нищо не се изтрива. Всичко, което е извършено тук, на земята, остава. Всеки произнесен звук също така остава.

— Къде?

— Някъде. Горе. Не знам. Но знам, че остава. Оглежда се, не разбираш ли? Както се оглежда човешкото лице във водата на кладенеца. Искам да кажа, че не е трябвало да убиваш толкова много хора. Човек дори не трябва да убива нито един човек през живота си.

Крис отвори уста.

— Зная, зная, че това е почти невъзможно вече — прекъсна го старецът. — Но аз ти казвам какво е желателно. Не е хубаво да остават картините на злото, защото те станаха много, ще натежат на небето и то ще се срути върху главите ни.

Никой не беше говорил така на Крис. Такива неща той бе откривал в старите книги, които страстно обичаше като по-млад.

— То вече се е сринало небето върху главите ни — каза Сара. — Ако ме питате мене.

— Не те питаме тебе, Сара — кротко каза баща й. — И още нищо не се е сринало. Аз говоря за истинското сриване на небето върху главите ни. Много станаха картините и звуците на злото…

Говориха и други неща, но в съзнанието но Крис дълбоко се запечатаха думите на стареца за звуците и картините на злото, които никога не се изтриват.

— И къде ще отлетиш сега, Крис? — попита старецът, когато двамата сами късно пиеха кафетата си. — Ако ти се говори за тази неща, разбира се.

— Има едно място, където имам приятели, татко — каза Крис, след което мълча дълго — в момента се сети с внезапна тръпка, че той не бе произнасял думата „татко“ никога. — Но наистина засега на ми се говори за тези неща.

— Хубаво е, че казваш „засега“, Крис. В това има надежда. А надеждата в доброто, както самото добро, размиват картините на злото.

— Не зная кое е добро. Добро ли е например, ако правиш зло на злия?

— Голямо добро е — каза старецът.

— Тогава и убийството на злия е добро.

— Много голямо добро.

— Сигурен ли си в това, татко?

— Сигурен съм, че ми е много, много приятно, като ми казваш „татко“. Но онези хора, които си убивал във войните, не са били всичките зли, нали знаеш това?

— Знам го.

— Ти си ги убивал за пари, разбира се.

— Както всички — сви рамене Крис.

— Знам, военен си бил. Не е грях хората да имат деца. А вашите войни са все за това. Все да избивате по-изостаналите народи, които въпреки всичко раждат свободно децата си, без да ви плащат страхотните данъци за това. Не е грях, че хората раждат децата си. Грях е, че вие ги избивате заради това.

— Знам — каза Крис. — Бях военен.

— Все едно, минало е вече. Добре си направил, че си се отказал макар и с цената на седем години затвор. Много добре си направил, Крис. И ако можеш да не го повтаряш…

— Тъкмо това искам да опитам. Да живея някак без да убивам хора.

— Трудно е, знам — въздъхна старецът. — Но ти си способен и млад. Добре ще направиш ако опиташ.

Говориха още дълго, докато Крис почти заспа на стола.

— Не ми се сърди, че те задържах толкова много — каза старецът. — Зная, че те чака дълъг път, но…

— Мога да си говоря с теб цели седмици, татко — каза Крис и отиде да си легне.

Той беше заспал, когато Сара се вмъкна тихо при него.

— Какво има? — попита Крис стреснато.

— Как така какво? Нали нещо говорихме.

— Говорихме сума работи.

Сара се мушна в леглото до него. Беше й весело и смешно.

— Вярно е, че говорихме сума работи — каза тя, — но някои от тях не стават само с говорене, драги. Ти май ми обеща нещо, доколкото си спомням.

— Какво съм ти обещал? Сега ли ти дойде наум, когато аз заспивам.

— Недей така да заспиваш, моля ти се. Нали каза, че ще направим пак всичко онова, което правихме в моята голяма, богаташка вила. Чуваш ли, стига си дремел.

Крис изпъшка.

— Добре — рече. — Но нека да не те бия сега. Може, нали? Много ми се спи и хич не ми е до шамари, честна дума.

— Тогава поне ме ощипи. Ама ячко, така.

— Сара — тихо каза Крис, докато тя го галеше. — Искаш ли да отложим цялата тази гимнастика за друг път, а?

— Защо бе, човек? Не си ли спомняш колко беше хубаво? На теб и сега ти е хубаво, аз нали усещам.

— Хубаво ми е всичко, което е свързано с теб, Сара. Ти просто си хубава, цялата. Но сега ме остави да се наспя. Моля ти се. Нали се разбираме?

— Добре. Разбираме се. Но ми оставаш длъжен, да знаеш.

— Съгласен. Ще имам да давам. Хайде сега върви да се наспиш и ти.

Сара неохотно се измъкна от леглото му, целуна го и си тръгна на пръсти към стаята. На вратата се спря, обърна се и много изненадана попита:

— Абе ти… не мислиш ли, че мога да дойда с теб?

— Къде?

— Където отиваш. На мене ми е все едно.

— Ти искаше да платиш данъка си за раждането и да останеш при родителите си законно. При Сузи и при Енох. Какви са тия нови идеи сега?

— Не знам. Така си го помислих. Още не съм внесла парите, знаеш. Може и…

Тя млъкна и въздъхна дълбоко, както се беше опряла в рамката на вратата.

— Какво може? Докога ще ме държиш така?

— Ами като видях старците, като че ли ми стига. Като че ли мога да не давам състоянието си за идиотската такса. Аз си обичам родителите, те мен ме обичат. Да кажем, че… например съм се оженила за теб, а? Омъжила, искам да кажа. Просто така, Крис, давам ти го за пример само.

— Стига глупости, Сара!

— Не бе, нали ти казах, че просто така например.

— Е?

— Ами защо да давам толкова ужасно много пари за таксата? Не е ли глупаво, а? Я помисли малко.

— Мислил съм много. Всичко съм измислил, каквото има за мислене. Лягай си и ме остави да се наспя.

— И после?

Крис изпъшка и се обърна в леглото с рязко движение.

— После си отивам, нали се разбрахме.

— Кога?

— Ей сега, след малко. Само да дремна. И вече ще те наругая, да знаеш!

— Значи…

— Значи — чао! Казах ти сто пъти.

— Добре. Сутринта пак ще си поговорим малко, нали?

— Благодаря, но няма да можем. Аз излитам. Поздрави Сузи и Енох. Това са велики хора, да знаеш. Аз му казах два пъти „татко“. Кажи им, че ги обичам, направо. Това е истина. Хайде, изчезвай!

Босите стъпки на Сара утихнаха, след малко Крис заспа и — поне такова чувство имаше — след минутка собственият му глас каза от часовника на ръката му, като я дърпаше: „Хайде Крис, дойде моментът. Ставай и… ти знаеш как.“

Крис стана. Съмваше се. Облече се, тури в уста три хапчета — храна за цял ден — и се запъти към самолета. Не се обърна назад. Едва когато двигателите заработиха и той натисна лоста, хвърли едно око към къщата на Енох.

Стори му се, че едното ъгълче на пердето е вдигнато и очите на Сара го гледат оттам. Измърмори нещо неопределено и след минути самолетът се беше издигнал високо.

 

 

С едно зареждане Крис прекоси океана и с още едно — големия див континент, на територията на който се простираше страната Бражентина. Насочи се по голямата река, която търсеше — нагоре по течението. Не след дълго откри платото и забеляза дълбоките, тесни, отвесни каньони. Пусна информационен облак и включи приемателите.

Един от тях влезе в действие и от него се чу тихият ясен глас на Жак:

— Калвин, ти си, нали?

— Не, Жак — каза Крис. — Аз съм Крис.

— Къде е Калвин, Крис?

— Ще ти обясня…

— Няма ли го вече Калвин? Отговаряй, Крис. Недей да мълчиш, когато те питам за това.

— Няма го, Жак. Ще ти разкажа.

Гласът в приемателя се загуби.

— Ей, Жак. Ще ти обясня всичко. Обади се, Жак. Свършвам горивото и трябва да кацна. Чуваш ли ме, Жак?

Никой не се обаждаше. Крис погледна измервателя на горивото и отново поиска кацане. Отново никой не му се обади. Той разгледа местността подробно — едно високо плато с отвесни стени, самото плато като неимоверна чаша, в която се синееше езеро. Картината приличаше на шадраван, какъвто Крис някъде бе виждал в детството си и сега не можеше да си спомни точно къде. Липсваше само водоскокът в средата и увеличението на шадравана бе около едно към милион.

— Виждаш ли дъгата южно от езерото? — попита Жак в приемателя.

— Да, Жак, виждам я. Тъкмо се безпокоя, че…

— Кацай. Това е пистата. Аз съм наблизо.

Крис се приземи с голямо облекчение и докато излизаше от самолета си, видя как Жак лети към него. Приличаше много на юношите, които се забавляваха в парка със своите крила, но двигателят беше твърде различен. С две думи Жак приличаше на огромна оса — по звук и по острота на летенето.

Той кацна до Крис, подаде му ръка и се загледа в очите му.

— Как стана?

Крис сви рамене. Попита:

— Нямаш ли тук телевизори?

— Повреди се антената. И не искам нищо да следя от вашия свят. Не ми трябва нищо. Ако ми трябваше, щях да се върна там. Вече имам с какво да живея и там. Кажи за брат ми и да на говорим повече.

— Беше с автоамфиподводницата. На излизане от езерото отгоре го ликвидираха. Бях близо, видях с очите си всичко. После го гледах и в новините. Това е, Жак…

Те помълчаха малко, после Жак каза:

— Сядай тук.

Той разгъна малко столче в скута си — подобно на някогашните туристически и въдичарски столчета.

— А самолетът?

— Да си стои, където е. Крокодилите не излизат до пистата, пък и не ядат нито титан, нито алуминий. А диваците не могат да пилотират.

Крис седна в столчето и се върза с двата колана, които Жак му преметна през раменете. „Осата“ забръмча и двамата се понесоха във въздуха с шеметна скорост.

Кацнаха в лагера под езерото. Каньонът беше тесен, с отвесни скалисти стени от два километра височина. Имаше три туземски колиби, които вътре се оказаха съвършени, модерни жилища.

— Тази беше за брат ми — каза Жак. — Настанявай се в нея.

— А другата?

— Другата беше за теб. Ще търсим трети човек при това положение. А ти от днес си за мен Калвин. Ясно?

Крис кимна.

— Трябва ли трети човек?

— Задължително. И то бял човек. И…

— Какво направи с другите?

— Очистих ги всичките. — Жак сви рамене. — След като се разбрахме с Калвин, че ще дойдете двамата… уморен ли си много?

— Не, никак — каза Крис.

— Ами ако искаш да ти покажа основната работа.

Жак извади още един малък летателен апарат, Крис го монтира на гърба си. Пое мълчаливо от Жак странната малка пушчица и все тъй мълчаливо го последва във въздуха.

След десетина минути, когато двамата летяха бавно и ниско над реката сред джунглата. Жак се прицели със своята пушчица към един от големите крокодили, мъкнещи се панически към водата. Той се преметна по гръб и остана на мястото си.

— Тия са наплашени — каза Жак в слушалката на Крис. — Виж как се стряскат от звука на летателните ни апарати. Повечето са вече наплашени. Но има райони, в които работата не е точно така. Искаш ли да опиташ?

Крис се прицели със своята пушчица в друг голям крокодил, който бе на метър от водата. Той моментално се обърна по гръб и остана така.

— Браво, Крис! — каза Жак в слушалката. — Точно така си представях нещата, още когато Калвин ми каза за теб. Давай сега след мен.

„Осата“ на Жак бръмна злобно и рязко, със страшна скорост се извиси над реката.

Крис направи маневрата не по-лошо от него и двамата се понесоха над непрогледната джунгла.