Дончо Цончев
Прогнозата (3) (откъс)

III.

— Къде ме водиш?

— Не съм тукашен — каза Крис. — Ти ме водиш. И гледай все пак за първото място, където има истински сандвичи.

— Ти какъв си?

— Евреин. Това ли ме питаш?

Момичето се засмя. „Дамата“ в него започна да се топи — подобно сладолед под езика на стария жълт човек с ямата.

— Питам каква птица си такава. Има нещо, което ме лъжеш. А пък аз усещам, че не си простак и измамаджия. Разбираш ли?

— За простак — не съм. Но за измамаджия — не бързай. Това във всички случаи е много рисковано.

— Започвам да чаткам. Ти ме имаш за глупачка, нали? Хайде признай си. Няма да ти избягам.

Той видя сандвичите зад една голяма витрина и я дръпна за ръката. Тя прихна.

Когато Крис започна да яде, дори не я погледна. За сметка на това тя го зяпаше така, както се зяпат различните изпълнения на обитателите зад решетките на зоологическите градини.

— Бира — каза той с пълна уста. — Непременно и бира. Може, нали?

— Сладур — каза момичето. От уличната дама в момента нямаше и помен.

Крис изпи бирата на един дъх, остана така малко загледан в халбата, и като изръмжа с ориенталска удоволствие, каза:

— Някой път ще гледам да ти се реванширам.

— За какво?

— За всичко, разбира се. — Крис се уригна с възпитание. — Особено за първата глътка от бирата. Помня такива работи, като идиот.

— Ама ти… искаш да кажеш, че…

Той й показа пакетчето евтини цигари.

— Това е всичко, което имам. А в сака имам анцуг, долнище и горнище. И едни маратонки, ама те са употребявани доста, така.

— Кажи ми какъв си наистина. Защо не кажеш? Толкова ли си… страшен?

— Бивш шампион на сто метра с препятствия — това съм аз. На сто и десет, искам да кажа. Всичката ми кръв отиде в стомаха сега и не мога да мисля хубаво. Ще взема да изтърся някоя глупост. Ще ме зарежеш ли, ако от време на време тръсвам по някоя глупост, така?

Момичето го изгледа от главата до петите и каза:

— Напротив, мисля да ти купя малко зелено.

Крис се вторачи в очите й. „Зелено“ значеше листа от марули, лук и лопуш. Това беше безумно скъпо нещо и можеха да си го позволят само милионерите. На свой ред той я попита:

— А ти всъщност каква си?

Без да отговори, момичето му поръча листата в една малка чинийка, плати огромната сума и даде една банкнота на него.

— За какво? — попита той, докато вземаше банкнотата.

— От симпатия, бе. Толкова ли не разбираш? Както всичко досега.

Той завъртя банкнотата, загледа се в образа на нея и рече:

— Здравей, Грант. И ти си бил голяма работа, доколкото съм учил история. — Обърна се към момичето, докато прибираше банкнотата в горното си джобче. — Слушай, как ти е името?

— Сара.

— О…

— Какво?

— Не станахме ли много?

Тя се засмя.

— Точно сме. Искаш ли вече да излезем или си още гладен?

Крис потупа корема си и направи знак с ръце: „Стига вече.“ Добави:

— А сега накъде?

— Как така накъде? — учуди се Сара. — Сега си ти! За какво ме спря на улицата?

— Ти се беше спряла, когато те погледнах.

— Нали ти тръгна към мен!

Крис се покашля.

— Абе, аз тръгнах… Но нали ти ми каза първа „добър ден“? „Хубав ден“ — така каза ти.

— Казах, защото така е възприето, разбира се. Какво ще стане, ако мъжете започнат да се закачат с жените? Къде живееш ти?

— Добре, добре. — Крис махна с ръка. — Всичко е точно. Сега съм аз. Обаче, Сара, да ти кажа самата истина, бях само гладен. Нищо друго не ми е минавало през ума, честна дума.

— Ха така! — момичето се нацупи. — Такъв ли ще излезеш и ти! Поканвам те от улицата, нахранвам те и… офейкваш! Браво на тебе!

Крис сви рамене.

— Нямаше вид на такъв, всеки случай.

— На какъв?

— Ами… всичко това от твоя страна е най-малко непочтено, разбира се!

— Знам, Сара, знам. Но ти толкова ли не можеш да ме разбереш. Просто бях много гладен. И нямам нищо. Как можех, според теб, да постъпя другояче? Освен да се продам на улицата, както и направих.

— Ами продай се докрай тогава. Какво се усукваш?

Крис сви рамене отново с безпомощно изражение на лицето.

— Добре — каза той. — Ето ме, не съм офейкал. Прави, каквото искаш с мен.

— Тръгвай тогава — рече Сара делово и го поведе под ръка.

— Къде ме водиш? — попита Крис след малко.

— Това е моя работа. Не бой се, няма да те изям.

— Аз не се боя, но все пак…

— Слушай, момче! — Сара спря и го обърна към себе си. — Ти за пръв път ли излизаш така?

— Как?

— Ами по улиците, да се предлагаш.

Той наведе очи.

— Наистина ли… за пръв път?

— Да — каза Крис. — Честна дума.

Сара се засмя.

— Сладур — рече тя. — Ама наистина голям си сладур!

Продължиха отново, Сара се развеселяваше буквално с всяка крачка.

— Ако искаш да поседнем в градинката малко и да си побъбрим преди това? — предложи тя.

— Преди кое? — попита Крис.

— Преди да те заведа в боксониерата ми, не се прави на глупав!

— Добре, искам да поседнем малко и да си побъбрим.

Те седнаха на първите канапета под стъклен навес. Вдясно имаше няколко екрана — прожектираха се исторически филми от времето на първите заселници на Луната. Беше жалко да гледаш тромавите, смешни тогавашни кораби и глупавото възбуждение по лицата на пра-прадядовците-смелчаци. Наоколо прелитаха юноши с механични крила, разтраканите двигателчета на гърбовете им дигаха неприятен шум.

— Искаш ли и ние малко да похвърчим? — попита Сара. — Ако не ти се гледат тези глупости по екраните.

— Не, не — бързо каза Крис. — Никак не обичам да хвърча. Бях пилот в девет войни. Пък и ти на колко си години, че да хвърчиш с хлапетиите?

— На двайсет и шест. Искаш ли вече да отиваме?

Крис изпъшка. Запали цигара и стана.

— Добре, хайде — измънка той, разбрал, че няма и няма отърване.

Взеха кола от най-близкия паркинг таксита, за тази цел Сара показа паспорта си пред камерата на компютъра и след секунда на екранчето се появи номерът на автомобила. Самият автомобил беше на пет крачки — той се обади с приятен звук и лявата му предна врата бавно се отвори.

Сара седна зад волана, отвори вратата на Крис и поеха. Тя беше превъзходен шофьор.

Спряха пред нисък, дълъг флигел на голяма, тъмносиня вила и след минути бяха в спалнята на момичето.

— Ето банята — каза Сара — Малко уиски?

— Да — каза Крис, — но наистина съвсем малко.

Когато той излезе от банята, Сара го чакаше облечена в дебело кожено палто, тежки ботуши и зимна шапка. Под всичко това тя носеше пеньоар, рокля, корсет, комбинезон, бикини и четири сутиена в различни цветове.

— Хайде, сега, стегни се малко и започвай да ме събличаш — каза тя. — И си пийни още, не се усуквай.

Крис беше гол. Вдигна си чашата, намигна й, изля я в устата си на един дъх.

— Ти обиждаш ли се лесно? — попита Сара.

— Какво?

— Питам дали си обидчива натура?

— Защо? Не особено.

— Ами исках да ти кажа, че ми приличаш на дивак, като те гледам така. Няма да се разсърдиш сега, нали?

— Защо да се сърдя?

— Ами… да кажеш, че си сърдит и да избягаш. Представяш ли си?

— Няма да избягам, не бой се. И не виждам за какво да се сърдя. Аз наистина съм си малко дивак. Я ела малко насам.

Сара се приближи с широко отворени очи. Крис й пукна два шамара и започна да я съблича.

— О! — каза тя с удоволствие и натисна бутон на кушетката. На стената се появиха двамата в момента — цветно и релефно.

— Трябват ли ти и тия? — попита Крис, докато вече наистина с желание я събличаше.

— Кои?

— Тия, на стената.

— Това сме ние с теб, глупчо.

— Така ли? Не обърнах внимание.

— Искаш ли да усиля звука?

Крис мълчеше. Беше му все едно.

Той наистина си беше един старомоден дивак — в далечната, голяма дълбочина на същността си.