Дончо Цончев
Прогнозата (4) (откъс)

IV.

— Ще ти призная нещо и мисля, че ще ти бъде интересно — каза Сара, докато приготвяше с голямо усърдие вечерята. — Искаш ли?

Крис лежеше по гръб гледаше в тавана с ръце под главата.

— Казвай.

— Аз не съм от жените, които ходят по улицата да дебнат мъже.

Тя се обърна да види ефекта от думите си върху лицето на Крис. Той не помръдна.

— Чу ли?

— Да, защо?

— Ами… какво ще кажеш? Не си ли изненадан? Вярваш ли ми или мислиш, че си говоря така глупости?

— Вярвам ти. Не съм изненадан, защото знаех това.

— Как така?

— Още от първия миг, в който те видях.

— Какво говориш? Та там се разхождаха наистина ловджийки на мъже. Това е място, където те обикновено се разхождат и дебнат такива като тебе.

— Аз също не съм такъв и затова те познах между тях.

— Какъв не си?

— Не съм момче, което се продава по улиците за един сандвич.

Сара се обърна към него и изключи лъчите, които готвеха яденето. Усмихна се сладко.

— Много хубаво щеше да бъде, ако наистина е така.

— Значи е много хубаво. Защото е така. — Крис погледна часовника си.

— Тогава ми кажи най-сетне какъв си. С няколко думи.

— Убиец. Професионален убиец. — Той сви рамене и се надигна в леглото. — Веднъж опитах да се откажа, и ме прибраха.

— Къде те прибраха?

— Зад четири дебели стени и една голяма, мръсна врата. Я пусни новините.

Сара натисна бутон и на стената се появиха две дебели жени, които се биеха с голи юмруци — на ринг, заобиколен от шарена тълпа.

— Не това — каза Крис. — Пусни новините от вчера.

— Политически, спортни, военни? Какви новини те интересуват?

— Криминалните.

Сара натисна друг бутон. На стената се появиха полицейски коли, които преследваха по голяма магистрала някаква кола с отворен багажник.

— Върни ги отначало, ако обичаш — каза Крис, като се надигна още и седна в леглото.

Сара натисна няколко бутона и на стената се появи езеро, около което се разставяха полицейски коли. От водите на езерото стърчеше част от автомобил, над него кръжеше хеликоптер. Две от полицейските коли светнаха една след друга, поразени от неутрушка. Камерата даде поотделно лицата на мъртвите полицаи, както си бяха цели-целенички. Тогава от водите на езерото се подаде автомобил-амфибия — подводница, и когато той пое по алеята край една оранжева вила, бе поразен от неутрушка. Камерата даде лицето на шофьора, който се бе обърнал настрани и искаше да каже нещо много важно, но вече бе мъртъв.

— Стоп — каза Крис.

Сара натисна бутона. Лицето остана на екрана неподвижно.

— Това е Калвин — каза Крис.

— Кой е той?

— Мой приятел. Основният ми приятел. Може би единственият ми приятел.

— Защо стана така с него?

— Нали видя какво стана с полицаите?

— Е, и?

— Ами това с полицаите го направих аз. А пък другите го направиха с Калвин. Отгоре. От хеликоптера.

Сара се усмихна.

— Това е положението, Сара. Давай нататък.

Сара натисна бутона и двете полицейски коли хукнаха след колата с отворения багажник. След един завой те я обстреляха и тя се претърколи в пламъци надолу към езерото.

— Вътре трябваше да бъда аз — каза Крис.

— Къде вътре?

— В тази кола.

Сара дойде до леглото и го целуна.

— Тука ти е по-добре, нали?

— Не може да ми бъде съвсем добре, докато не намериш Джулия.

— Коя е тя? Женен ли си бил? И си траеш, нали?

— Жената на Калвин. Много скоро трябва да отидеш при нея.

— Защо?

— Ще ти обясня. Ще отидеш, нали?

Сара сви рамене.

— Щом трябва. Но не казваш женен ли си или не си. Много ми е любопитно, честна дума.

— Щях веднъж.

— И какво стана?

— Нямахме пари и двамата. Аз бях военен наистина, но все не ми стигаха. И тя отиде, без да ме пита, да я стерилизират. Взе десет милиона, но…

— Ти се отказа от нея, така ли?

— Да. Аз исках деца.

— А откъде милионите за таксата на новородените?

Крис сви рамене.

— Точно това, че не знаех откъде ще намеря милионите за таксата на новородените. Но бях сигурен, че някак ще ги намеря.

— Все на такива ти върви на тебе.

Крис полека се обърна и погледна Сара в очите.

— И ти ли?

Тя разпери ръце.

— А откъде всичко това? Аз не съм дете на милионери. Аз съм от приют за незаконни. Пораснах в Алжария, там ме скриха родителите ми.

— Те къде са сега?

— Там. Имат градина, отглеждат зелено и изнасят във Франция. Изкарват. Имат цели четиринайсет квадрата обработваема земя. Пишат ми писма. Искат да платя таксата си за раждане, да се узаконя като тяхно дете и да ида при тях.

— А ти?

— Не знам, Крис… Може би ще го направя. Но нека да поживея малко като човек, а? После ще продам всичко това и ще ида в Алжария, при моите си. Не е ли най-умно така? Ще продам всичко, ще си платя таксата и ще бъда законен човек с родители.

— На твое място бих го направил веднага.

— Как така веднага? — Сара се огледа. — Нали трябва сега да вечеряме първо. После да ходя при тази Джулия. Нали ти така каза?

— Сигурно ще има полиция около Джулия.

— Какво от това? Аз не съм убивала никого. Калвин ми е бил приятел веднъж, за няколко часа. Има да ми дава пари.

— Лоша версия. Той беше много богат. Истински богат.

— Може би се е пошегувал. Или да е искал да се видим отново. Щом трябва, отивам. Остави на мене това. И хич да не ти пука, Крис.

Той се облече, вечеряха като по историческите филми — на маса, със съдове, прибори и несинтетични храни. Пиха бира и Крис обясни на Сара какво точно да каже на Джулия.

После Сара повика такси чрез компютъра и с него се озова пред хотела на Джулия.

Шест души я проследиха с поглед, докато се изкачваше към апартамента й. Но Сара позвъни и приготви безизразно лице пред шпионката.

— Кой е? — попита Джулия отвътре.

— Джулия, аз съм, Сара. Моите съболезнования. Гледах вчерашните новини, Джулия. Съжалявам за Калвин…

Джулия отвори вратата.

— Здравей — каза Сара и намигна с двете очи.

— Какво… общо имате вие с Калвин?

— Ти си ме забравила, Джулия. Така и предполагах. Няма ли да ме поканиш за минутка?

Джулия се отмести и Сара влезе. Видя два големи момчета, които се излежаваха в два фотьойла и дъвчеха. И двете бяха бели, по около стотина килограма парчето. На коленете на единия имаше голяма тръба с мушка, а по масичката край другия — тридулен патлак.

— Можеш да говориш пред тях — каза Джулия, като й посочи стол. Самата тя остана права. Беше хубавица.

Сара не седна веднага, тъй като трябваше да й каже нещо на ухото. Джулия сви вежди, след това погледна момчетата и те бавно станаха, та отидоха в другата стая.

— Не ти ли даде нещо да ми покажеш? — попита Джулия.

Сара се усмихна и извади от чантичката си пластмасова гилза, срязана по дължината. Рязът беше назъбен като едновремешните секретни ключове. Джулия взе парчето гилза и отиде в другата стая. Там тя извади от сейф друго парче пластмасова гилза, също тъй срязано и назъбено — съпостави ги двете. Парчетата прилягаха точно. Върна своето в сейфа, даде на Сара нейното и отвори друг сейф.

— Ето ти парите — каза тя. — Сигурно си му била любовница на нещастния Калвин. Иначе как да си го обясня?

— Ами май така ще дойде работата — каза кокетно Сара. — Благодаря ти много, Джулия. Знаех, че си почтена и точна.

— Чакай — каза — Джулия. — Щях да забравя. — Тя отключи с компютър друг сейф в стената, извади ключове, разписана чекова книжка и ги даде на Сара. — Това пък от мен. Малък спомен. И за бог да прости. Не можем да упрекваме мъртвите, Сара. Довиждане.

Сара кимна и си излезе.

Когато минаваше край единия от шестимата души по пътя към апартамента на Джулия, той пипна ръба на табакерата, която беше в ръката му.

В кабина до рецепцията се видя на екран цялата Сара, операторът на пулта натисна бутон и изображението се превърна в рентгеново. В сянката на Сара се открояваха пръстените й, металната дръжка на чантичката й, две пломби на кътните зъби и ключовете в чантичката. Операторът натисна друг бутон на пулта — Сара се появи в нормално изображение на влизане. Нов бутон — изображението стана рентгеново.

Операторът спря движението на рентгеновото изображение на Сара при влизането и каза пред пулта:

— Ключовете на връщане са повече. Сега има втора връзка.

След което натисна бутон. Появи се друго лице, което каза:

— Тя й подари нещо. Каза й: „Това пък от мен. Малък спомен. И за бог да прости. Не можем да упрекваме мъртвите, Сара. Довиждане.“

— Момент — каза операторът на пулта до рецепцията, след като натисна няколко бутона и на екранчето се появиха Сара и Джулия в момента преди раздялата им в апартамента. Сцената се повтори, думите бяха същите.

— Голям подарък — каза операторът, като натисна бутонче.

— Защо така мислиш? — попита лицето от екранчето, което съобщи думите на Джулия.

— Защото ключовете не са от автомобил, а от самолет.

— Какъв самолет?

— Малък, спортен. Не мога съвършено точно да определя както са застанали в чантата й.

— Единайсети и дванайсети след Сара — каза лицето в екранчето.

— Единайсети и дванайсети след Сара — повтори операторът пред пулта и видя в екрана как двама от шестте мъже тръгнаха.