Джейн Ан Кренц
Най-дългата нощ (51)

50.

— Чух, че онова копеле Виктор Уеб починал от усложнения след операцията — каза Хакет.

— Ако питат мен, не е голяма загуба — отвърна Люк, който се бе изтегнал в креслото в кабинета на Хакет, подпрял лакти на облегалките и събрал върховете на пръстите си. — Доколкото знаем, този тип най-хладнокръвно е убил поне петима души. Няма да се изненадам, ако има и още една жертва.

— Кой?

— Боб Торнхил, мъжът, който след няколко месеца е заел мястото на бащата на Айрини като шеф на полицията. Имам чувството, че Уеб го е убил, след като се е уверил, че всички улики и доказателства, свързани със смъртта на семейство Стенсън, са били унищожени.

— Използвал го е и след това се е отървал от него. — Хакет поклати глава. — Виктор Уеб е абсолютен социопат.

— Мисля си, че извадихме страхотен късмет, задето той не е осъзнал, че Айрини може да се превърне в голям проблем, докато не стана прекалено късно. Макар че пъкленият му план едва не успя. Ако тя не беше казала на Максин и Тъкър Милс къде смята да отиде през онзи следобед, когато Уеб я приклещи в къщата на „Пайн Лейн“…

— Но тя им е казала — прекъсна го Хакет. — И ти си я спасил. Не си губи времето да мислиш за това какво би могло да се случи, но не се е случило.

— Хей, това е добър съвет, знаеш ли — усмихна се Люк. — Ще се постарая да го следвам. Благодаря.

— Няма защо. Какви са тия приказки, които чувам, че си щял да продаваш курорта?

— Утре подписвам документите.

Хакет смръщи угрижено вежди.

— Защо? Не ме разбирай погрешно, никой от семейството не вярваше, че ще се задържиш толкова дълго в хотелиерския бизнес, ала все пак това ми се струва малко неочаквано решение.

— Поредният непредсказуем ход от моя страна, нали това искаш да кажеш? — поклати глава Люк — Предполагам, че отстрани би могло да изглежда и така. Но истината е, че никога не съм смятал курорта за нещо повече от временно занимание. Просто се нуждаех от тихо място, където да мога да поработя няколко месеца върху книгата си.

— Ти пишеш книга? — смая се Хакет.

— От известно време. Още месец и ще я завърша.

Брат му опря двете си длани върху бюрото.

— Защо, по дяволите, не си казал на никого?

— Всъщност казах на Стария, че пописвам нещо.

— Да пописваш нещо, не е същото, като да пишеш книга.

— По-спокойно. Всички в семейството решиха, че ми е трудно да се приспособя към истинския свят. Не се обиждай, но не исках да ви давам допълнителни основания да ме смятате за ексцентрик — сви рамене Люк. — Освен това изобщо не бях сигурен, че ще успея да завърша проклетото нещо. Макар че сега ми се струва, че наближавам края.

— Продаде ли правата? — с искрен интерес запита Хакет.

— Още не. Но има агент, който хареса първите глави и смята, че си струва да се заеме с нея, ако и останалата част оправдае очакванията.

Хакет се замисли за малко.

— Значи ще напуснеш Дънслей?

— Наред с другите си недостатъци, мястото съвсем не се оказа толкова тихо, колкото очаквах. Мисля да се преместя в друг град.

— Друг град?

— Гладстон Коув.

В очите на Хакет проблесна разбиране и устните му бавно се разтеглиха в усмивка.

— Свързано е с Айрини, нали?

— Всичко е свързано с Айрини.

— Знаеш ли какво? Мисля, че двамата си подхождате. Може би тя е точно това, от което се нуждаеш.

— Тъкмо това си мисля и аз — кимна Люк. — Между другото, докато все още сме на темата за моите малки особености, бих искал да изясня едно сериозно недоразумение. Отнася се за онзи уикенд, през който заминахме двамата с Кати.

Усмивката на Хакет се стопи.

— Доколкото разбрах, нищо не се е случило заради твоя… проблем.

— Това е половината от истината.

— Само половината? — наежи се Хакет.

— Нищо не се е случило. Но истинската причина да не се случи нищо е, че двамата с Кати се опомнихме и осъзнахме, че макар да сме много привързани един към друг, никога не сме били влюбени.

— Тя си падаше по теб, когато беше тийнейджърка.

— Именно — падаше си. Всичко трая не повече от пет секунди, доколкото си спомням. По дяволите, тя е твърде млада за мен, а аз съм прекалено стар за нея.

— Тя прие да се омъжи за теб — промълви накрая Хакет.

— Не обвинявай мен за това. Вината е твоя.

— Моя ли?

— Твоя. И на Стария. И на цялото семейство. Кати се съгласи да се омъжи за мен, защото всички вие я накарахте да се почувства виновна. Убедихте я, че аз съм толкова лабилен, че бих могъл да се разпадна и при най-малкия натиск. Тя вероятно е изпадала в ужас при мисълта, че ако ме отхвърли, може да се самоубия също като майка си.

Хакет беше ужасен.

— Кълна ти се, че никога не съм имал намерението да я карам да се чувства отговорна за нещо подобно.

— Да, но така се получи. Предполагам, че това още един път потвърждава поговорката, че пътят към ада е постлан с добри намерения.

— По дяволите. — Хакет се сви, сякаш го бяха ударили в корема. Сетне се изправи. — Наистина ли не си влюбен в Кати?

Люк стисна облегалките на креслото и стана на крака.

— Не. А и тя определено не е влюбена в мен.

— Почакай за секунда. Ако не си бил влюбен в нея, защо изобщо, по дяволите, я помоли да се омъжи за теб?

Люк тръгна към вратата.

— Да се оженя, беше част от стратегията ми. Това беше едно от нещата, които смятах, че съм длъжен да направя, за да заживея нормален живот.

Отвори вратата.

Хакет скочи на крака и заобиколи бюрото.

— Люк, почакай.

Люк го погледна и леко се усмихна.

— Всичко е наред, Хак. Оказа се, че съм избрал погрешен обект. Номерът да се справиш с истинския живот е да приемеш факта, че нещата просто никога не са абсолютно нормални.

Излезе в постлания с дебел килим коридор и тихо затвори вратата зад себе си.

Няколко секунди Хакет остана абсолютно неподвижен, наслаждавайки се на невероятното усещане, разливащо се по цялото му тяло. Имаше чувството, че току-що от плещите му бе свален огромен товар, който го смазваше през последните месеци.

Спусна се към вратата, отвори я със замах и забърза надолу по коридора към кабинета на завеждащия отдел „Връзки с обществеността“.

Джейсън се появи иззад ъгъла с недоядено парче пица в ръка.

— Какво става?

Хакет не спря.

— Смятам да си определя среща. Пожелай ми късмет.

— Звучи забавно — ухили се по-малкият му брат. — Мога ли да присъствам?

— Върви да си доядеш пицата.

Нахлу в кабинета на завеждащия „Връзки с обществеността“. Кати седеше зад бюрото си и говореше по телефона. Когато го видя, очите й леко се разшириха.

— По-късно ще ви се обадя, господин Пъркинс — избъбри тя в слушалката, затвори я и погледна към Хакет. — Какво не е наред?

— Днес всичко е наред. — Протегна ръце и я вдигна от стола. — Денят е просто чудесен.

Младата жена се засмя, объркана, но зарадвана.

— И какво е чудото?

— Люк ми каза, че не е влюбен в теб. Каза, че никога не е бил влюбен в теб, както и ти в него. Каза също, че това е истинската причина да не се случи нищо през онзи уикенд.

Тя застина.

— Той е казал това?

— Да. Можеш ли да го потвърдиш?

Кати преглътна с усилие.

— Мога определено да потвърдя, че не съм влюбена в него.

— Освен това той ме увери, че въпреки опасенията на Стария и доктор Ван Дайк, няма никакво намерение да посегне на себе си. И знаеш ли какво? Аз му вярвам. Люк може да е много твърдоглав, труден и непредсказуем, но никога досега не ме е лъгал.

— Имаш пълно право — обади се зад него Джейсън, с уста, пълна с пица. — Може би трябваше да го послушаме, когато се опитваше да ни убеди, че всичко с него е наред.

Лицето на Кати светна от надигналата се в гърдите й надежда.

— Това означава ли, че повече няма защо да се тревожим за Люк?

— Люк може да се грижи за себе си — увери я Хакет. — Освен това, ако изпадне в беда, до него има човек, на когото може да разчита.

— Предполагам, че става дума за Айрини — подхвърли Джейсън.

— Правилно предполагаш. — Хакет не откъсваше очи от Кати. Знаеше, че цялото му бъдеще е заложено на карта. — Ще вечеряш ли с мен днес? На някое уединено място. Само ние двамата.

Тя обви ръце около врата му. Усмивката й освети цялата стая.

— С най-голямо удоволствие. Дори имам идея къде да отидем.

— Приемам всякакви предложения.

— У дома — прошепна тя.

— Както казах, днес е чудесен ден.

Той я притегли към себе си и я целуна.

— Мили боже, това определено обяснява някои неща — подсвирна Джейсън. — Очевидно в момента сме свидетели на пълно сътрудничество и разбирателство между кабинета на изпълнителния директор и неговия екип и отдела „Връзки с обществеността“. Радвам се, че се изяснихме. А сега, ако ме извините, смятам да отида да си взема още едно парче пица.

Хакет не му обърна внимание. Нито пък Кати.