Джейн Ан Кренц
Най-дългата нощ (48)

47.

Нуждаеше се от много повече смелост, отколкото бе допускала, че притежава, за да влезе отново в ужасната кухня. Докато преминаваше през невидимия воал на стария кошмар, у нея се надигна толкова силна вълна на потрес и погнуса, че трябваше да се вкопчи в един от шкафовете, за да не падне.

Борейки се със световъртежа, Айрини погледна към пода. О, господи, подът! Беше същата имитация на бели каменни плочи, които майка й бе избрала за тази стая, за да се почиства по-лесно. През годините кухнята явно беше пребоядисвана, ала никой не бе сменил керамичните плочки.

Лесни за почистване.

Не мисли за кръвта. Няма да ти прилошее. Не бива да ти прилошава. Дойде тук, за да потърсиш доказателство. Това бе мястото на престъплението, а ти беше първият свидетел. Освен това си журналист. Свърши си работата. Съвземи се и се огледай внимателно.

Тя се изправи и огледа слънчевата кухня. Много бавно отключи онази скрита врата в подсъзнанието си и пусна на свобода кошмарите.

Извади от чантата си бележника и химикалката. След това се застави да прекоси кухнята, да отвори задната врата и да излезе на малката веранда. Затвори вратата зад себе си и остана известно време там, за да събере силите си.

Планът й беше съвсем прост. Искаше да пресъздаде действията си от онази нощ, да се опита да си припомни колкото бе възможно повече подробности, за да види дали ще може да открие нещо, което би могло да свърже Райлънд Уеб с убийството на родителите й. Дори най-малкият детайл или доказателство биха могли да се окажат достатъчни, за да принудят Уеб да си признае престъплението.

Пое дълбоко дъх, погледна часовника си и отново отвори вратата. Движейки се бавно, пристъпи обратно в кухнята. Кошмарните образи, с които толкова упорито се бе борила и бе успяла да изтласка на дъното на съзнанието си, нахлуха със страшна сила, заплашвайки да я смажат.

Паника и болка крещяха в главата й. Имаше нужда от цялата си вътрешна сила, за да овладее чувствата си. Толкова за теорията, че като се изправиш пред страховете си, те ще изгубят силата си, ще станат по-малко ужасни, помисли си младата жена.

Остана така, съживявайки в паметта си всяка подробност от първия смразяващ миг, когато бе осъзнала, че някакъв тежък предмет е препречил вратата, до момента, в който бе успяла да набере номера на „Спешна помощ“.

Отначало беше объркващо, дори смущаващо да открие, че имаше твърде малко образи, съхранени в тайното им убежище, макар да бяха толкова разтърсващи и силни.

Всъщност няма защо да се учудва, помисли си тя. Във всички статии по психология, които бе прочела през годините, се изтъкваше, че когато човек се озове в центъра на някакво травмиращо преживяване, притокът на адреналин и шокът стесняват много обхвата на фокусиране. Това беше механизъм на оцеляването. Не можеш да се справиш с всичко, което нахлува в теб при подобна ситуация, затова блокираш несъществените елементи и се концентрираш върху това, което трябва да направиш, за да продължиш.

При все това, когато малко по-късно погледна отново часовника си, се изненада колко малко време бе изминало от момента, в който бе намерила телата, до момента, в който се бе обадила в полицията. Именно онова обаждане бе довело Сам Макферсън до предната врата. Изобщо не бе минало много време, помисли си тя. А тогава й се бе сторило цяла вечност.

Насили се да огледа кухненския плот, опитвайки се да си припомни дали тогава върху него е имало чинии или кухненски прибори. Стигна до извода, че кухненският плот е бил празен. Дали това означаваше, че убиецът е дошъл след вечеря и чиниите са били разтребени? Или бе дошъл, преди майка й да започне да приготвя вечерята?

Беше безнадеждно. От кухнята нямаше да получи никакви отговори. Какво друго си спомняше за онази нощ?

Всичко бе толкова объркано. Припомни си ужасеното изражение на Сам, когато видя телата. Той целият трепереше, когато се обади на Боб Торнхил.

Когато пристигна Торнхил, двамата със Сам я изведоха навън, настаниха я на предната седалка на една от патрулните коли и я завиха с одеяло. По-късно Торнхил я отведе в дома си, където остана до края на онази ужасна нощ.

Припомни си как до сутринта седя свита на кълбо върху леглото в стаята за гости на Торнхил, тихото ритмично свистене на кислородния апарат на Гладис Торнхил — един тъжен пулс, туптящ в тъмнината.

Телефонът иззвъня тъкмо когато небето над езерото бе започнало да изсветлява. Боб Торнхил излезе от спалнята и се запъти с тежки стъпки по коридора, за да го вдигне.

Айрини разтри слепоочията си, опитвайки се да си припомни още подробности. Знаеше, че не е възможно да си спомни всяка дума от разговора, а и неколцина от нейните терапевти я бяха предупредили, че съществува вероятност да започне да съчинява спомените си от онази нощ. При все това част от истината беше някъде там.

Мисли като опитен репортер, а не като уплашена тийнейджърка.

Разговорът, проведен на нисък глас от Боб Торнхил, който бе чула през онази нощ, никога не й се бе струвал важен. Но в светлината на случилото се през последните няколко дни той бе придобил ново значение. За пръв път се опита да го възстанови колкото е възможно по-цялостно.

… Да, сър, тя е при нас. Горе-долу, както може да се очаква, сър. Тя е в шок. Не е казала нито дума… Не, аз я попитах за това и тя ми каза, че се е прибрала у дома твърде късно и не е видяла нищо, слава богу. Съдейки по състоянието на телата, навярно са минали два часа, а може би и повече, преди горкото дете да влезе през задната врата.

Последва дълга пауза, по време на която Торнхил слушаше говорещия в другия край на линията.

Почти няма съмнение за това. Хю Стенсън е полудял, застрелял Елизабет, а след това се е самоубил. Ужасно, ужасно нещо.

Още една пауза.

Да, сър — каза Торнхил. — Обадих се на лелята. Ще пристигне утре.

Последваха още няколко думи, изречени с тих глас, след това Торнхил затвори и се върна при умиращата си съпруга.

— Кой беше? — едва чуто попита Гладис Торнхил.

— Уеб.

— Какво искаше?

— Тревожеше се за момичето. Обади се, за да провери как е.

— В четири и половина сутринта? — попита Гладис.

— Каза, че току-що е чул за трагедията по новините.

— Какво наистина искаше той, Боб?

— Казах ти, беше загрижен за дъщерята на Стенсън. Попита дали може да помогне с нещо.

— Познавам го. — Горчиво примирение прозвуча в думите на Гладис. — Рано или късно, той винаги иска нещо. Някой ден ще те накара да си платиш за това, което прави за мен, помни ми думите.

Айрини потрепери. В светлината на това, което сега знаеше, беше явно, че през онази нощ Уеб се бе обадил на Боб Торнхил, за да се увери, че дъщерята на жертвите не бе видяла или чула нищо, което би могло да го изобличи като убиец. Може би Торнхил, без да подозира дори, бе спасил живота й, когато бе уверил Уеб, че тя се е прибрала най-малко два часа след смъртта на родителите си и е изпаднала в шок.

Излезе през кухненската врата и се запъти към брега на езерото. Пристъпи върху стария дървен пристан и отиде до края му. Зарея замислено поглед в езерната повърхност, както на времето правеше баща й, когато искаше да помисли върху нещо.

Познавам го. Рано или късно, той винаги иска нещо. Някой ден ще те накара да си платиш за това, което прави за мен, помни ми думите.

Имаше някаква смущаваща интимност в начина, по който говореше Гладис. Наистина тя бе живяла в Дънслей през целия си живот. Сигурно познаваше Райлънд Уеб. Но Райлънд беше много по-млад от Гладис Торнхил, от съвсем различно поколение. Беше странно, че тя говореше за него с такава убеденост и възмущение.

Познавам го.

Полазиха я смразяващи тръпки, когато една идея бавно започна да се оформя в съзнанието й.

Замаяна от шока, през онази нощ тя бе решила, че Райлънд е човекът, който се бе обадил на Торнхил. Той все пак бе баща на нейната най-добра приятелка. Беше съвсем естествено да се обади, за да попита как е. Но ако Виктор Уеб бе човекът, който се бе обадил?

Гладис и Виктор бяха връстници. Двамата несъмнено са били съученици, преди Виктор да напусне Дънслей и да поеме по пътя към богатството. Всички в града знаеха, че Виктор Уеб бе поел всички медицински разходи на Гладис през последната година от живота й.

Фактите се навързваха толкова бързо, че тя едва успяваше да следва мисълта си.

Клетъчният й телефон иззвъня, изтръгвайки я от дълбокия транс на концентрацията. Подскочи леко, отвори чантата си и се поизвъртя, докато ровеше.

Тогава го видя. Появи се от сенките на къщата. В ръката си държеше пистолет.

— Не отговаряй — каза Виктор Уеб. — Извади много бавно телефона и го хвърли във водата.

Първата й объркана реакция бе да си помисли, че той изглеждаше толкова… нормален. Беше облечен в черна риза за голф на светложълти хоризонтални райета, анорак в цвят каки и светли спортни панталони за голф. Имаше вид на току-що напуснал игрището.

Някъде в подсъзнанието й се оформи мисълта, че трябва да се чувства ужасно изплашена, но в момента изпитваше единствено гняв, толкова силен и неукротим, че заличаваше всички останали чувства.

— Казах, пусни телефона във водата — излая Виктор. — Направи го веднага, глупава кучко. Същата си като проклетите си родители — нищо друго не може да се очаква от теб: само неприятности.

Тя бръкна бавно в чантата си. С треперещи пръсти порови малко и най-после успя да извади телефона. Хвърли го във водата. Чу се тих плясък и той изчезна под водата.

— Ти си бил — прошепна младата жена. Едва можеше да говори през пелената от ярост. — Ти си ги убил — моите родители, Хойт Иган и Памела. Но как си могъл да убиеш собствената си внучка?

Виктор презрително изсумтя.

— Има голяма вероятност да не е моя внучка. Майка й беше долнопробна курва, която спеше с всичко в панталони. Подмами Райлънд да се ожени за нея, когато беше още момче, едва двадесетгодишен. Не ми отне много време, за да разбера, че той се е оженил за жена, която ще му тежи като воденичен камък на шията. Опитах се да го накарам да я разкара.

— Но той не го е направил — сковано промълви тя. — Заради Памела.

— Беше изцяло обсебен от това дете. Така и не разбирах защо, докато не открих слабостта му към малките момичета.

— Убил си и майката на Памела, нали? Всички са сметнали, че е загинала при инцидент с лодка в езерото, но аз се обзалагам, че ти си нагласил всичко. Защо не се отърва и от Памела още тогава?

— Мислих за това — призна Виктор. — Но Памела беше почти на пет години. Райлънд тъкмо започваше първата си кампания и детето изглеждаше страхотно в медиите. Журналистите и публиката я обичаха. След като майка й умря, избирателите полудяха от възторг, възприемайки Райлънд като млад, благороден, отдаден на дъщеря си, баща, който тъгува за смъртта на обичната си съпруга и е решен сам да отгледа детето си.

— Но когато Памела е навлязла в пубертета, е започнала да се превръща в пречка, нали? Райлънд вече не се е интересувал сексуално от нея, затова през повечето време е била затворена в интерната.

— Като тийнейджърка Памела откри наркотиците — с отвращение рече Виктор. — Освен това разбра, че може да манипулира всеки мъж, който й се изпречи на пътя. Добре че през по-голямата част от времето беше в интерната, така че оставаше далеч от публичното внимание. Безпокоях се, че може да се превърне в проблем, след като се дипломира, и бях направил някои планове.

— Вместо това, след като се е дипломирала, тя се оказала доста полезна за кампаниите на Райлънд, също както някога.

— Какво мога да кажа? — сви рамене Виктор. — Тя беше истинска дъщеря на майка си — от главата до пръстите на малките си крачета. Памела беше курва по природа, но тя беше нашата курва и беше дяволски добра в това, което правеше. С удоволствие спеше с всички съперници на Райлънд, врагове и всеки друг, мъж или жена, който разполагаше с информация, която би била полезна за нас. Харесваше й ролята на фатална жена и на шпионин. Опиваше се от мисълта, че играе стратегическа роля в кампаниите на Райлънд, това я караше да се чувства силна. Въобразяваше си, че Райлънд зависи от нея. Може да си е вярвала, че така си отмъщава. Това глупаво същество навярно си е въобразявало, че най-после може да контролира баща си. Макар че винаги аз съм бил диригентът на шоуто, още от самото начало.

— Говориш така, сякаш успехът на Райлънд е твой собствен успех.

— И наистина е мой. — Лицето на Виктор се изкриви от гняв. — Аз направих от сина си това, което е днес.

— Отвратителен педофил, който повече няма да може да се кандидатира дори за чистач в кметството?

— Ти съсипа всичко. — Гласът на Виктор затрепери от гняв. — Преди да се появиш, синът ми се бе запътил към Белия дом. Към Белия дом, дяволите да те вземат! Щеше да стане президент. Внуците му щяха да поемат по неговите стъпки.

— Не съм сигурна много за внуците — подхвърли Айрини. — Райлънд предпочита малките момичета, нали?

— Млъквай! Райлънд ми обеща синове. Беше записано в предбрачното споразумение, което той подписа с Алекса Дъглас. Там съвсем ясно се казваше, че тя се задължава да роди до две години, дори ако се наложи чрез изкуствено оплождане. В противен случай трябваше да се съгласи на тих и бърз развод. Фактът, че вече има едно дете, говори, че може да ражда.

— Ти си гледал на дъщерята на Алекса Дъглас като на доказателство за нейната плодовитост, но извратеният ти син е виждал в нея единствено обект за бъдещите си гадни похождения. Памела беше тази, която провали плановете ти, а не аз. Направила го е, за да спаси дъщерята на Алекса, а ти си я убил, за да я накараш да млъкне.

— Трябваше да се отърва от теб още преди седемнадесет години — заяви Виктор. — Ако беше в къщата през онази нощ, когато очистих родителите ти, щях да се погрижа и за теб. За нещастие, не беше там, когато пристигнах. Не можех да си позволя риска да остана да те чакам, защото можеше да минат часове, преди да се прибереш. По-късно стана ясно, че ти не знаеш нищо за видеофилма, нито подозираш кой е застрелял родителите ти, затова реших да не се тревожа за теб. Да ти кажа право, Айрини, през тези години напълно бях забравил за съществуването ти. Очевидно това е било огромна грешка от моя страна.

— Как си разбрал, че Памела е смятала да обвини публично Райлънд?

Устните на Виктор се разтегнаха в крива усмивка.

— Тя ми се обади един ден преди да се срещне с теб.

— Разбира се — прошепна младата жена, внезапно разбрала. — Тя е знаела, че това ще съсипе семейството. Чувствала е, че ти го дължи като глава на семейството, поне да те предупреди и може би да ти обясни защо го прави.

— Опитах се да я разубедя, но беше ясно, че го е решила. Затова дойдох в Дънслей, за да се погрижа за нещата.

— Тя сама ти е отворила вратата, нали?

Виктор изсумтя.

— Не, в интерес на истината влязох в къщата късно през нощта. Тя беше заспала в леглото. Инжектирах й смъртоносна доза успокоително. Тя се събуди и се бори няколко секунди, но наркотикът подейства бързо.

— А след това си подредил сцената така, че да изглежда като нещастен случай, все едно че смъртта е настъпила вследствие на свръхдоза. Кога разбра за малката бяла булчинска рокля?

При спомена лицето му потъмня от гняв.

— Наркотикът подейства твърде бързо. Тя ми се присмиваше до самия си край. Наистина се смя. Каза ми, че никога няма да намеря булчинската рокля, която Райлънд я е карал да облича, каза, че всичко е записано на видеокасета и че ДНК анализът на дрехата ще представлява необоримо доказателство. Търсих я през онази нощ, но не можах да я открия.

— Когато по-късно си гледал видеокасетата, си разбрал, че роклята определено може да се превърне в огромен проблем. Трябвало е на всяка цена да се отървеш от нея. Затова си се върнал на следващата нощ и си изгорил къщата до основи, надявайки се, че така ще унищожиш всички доказателства.

— Никога не ми хрумна, че Памела може да е скрила роклята някъде другаде — призна той.

— Как разбра, че Хойт Иган изнудва Райлънд?

Виктор сви рамене.

— Когато Памела ми се обади, за да ми каже какво смята да направи, аз настоях да узная откъде е толкова сигурна, че Райлънд продължава да чука малки момичета. Тя каза, че разполага със снимки, заснети по време на развлекателните пътешествия на Райлънд зад граница. Сподели също, че Иган ги е направил. Той е придружавал Райлънд на някои от тези пътувания. В един момент обаче разбрал какво прави Райлънд в свободното си време. Това е проблемът с помощниците. Съществува опасна тенденция да ги допускаме прекалено близо до същината на властта. Райлънд е станал небрежен.

— Какво направи в нощта, когато уби родителите ми? Издебна ги от засада?

— Ако трябва да бъда честен, използвах лодката, за да стигна до къщата им, също както направих в нощта, когато се отървах от Памела, и след това, когато подпалих къщата. Завързах я за пристана зад къщата на родителите ти и отидох до задната врата. Твоите хора бяха привършили с вечерята и седяха в дневната, разговаряха за видеокасетата, която току-що бяха гледали.

— Не разбирам. Те са били убити в кухнята.

— И двамата дойдоха в кухнята, когато почуках на задната врата. Естествено, те ме познаха и ме пуснаха да вляза. Казах им, че съм узнал за видеозаписа и им обясних колко съм потресен от откриването на малкия проблем на Райлънд.

— Малкия проблем? — Айрини се втренчи в него. — Синът ти е чудовище. Както и ти. Как да не се съгласиш, че има лоши гени.

Виктор подмина забележката й без внимание.

— Казах на родителите ти, че съм решил да отведа Райлънд в психиатрична клиника, за да се лекува. Помолих ги да запазят всичко в тайна за доброто на всички. Но Хю погледна навън и видя лодката. Усетих как у него се зароди подозрение, явно се питаше защо съм дошъл с лодка по езерото. Имах пистолет във вътрешния джоб на палтото си. Беше същият модел като служебното му оръжие. Разбира се, вкъщи той нямаше пистолет. Придвижих се зад него и го застрелях, преди да успее да се обърне. Майка ти изпищя и се нахвърли отгоре ми като побесняло животно. Застрелях и нея. Всичко стана само за миг.

Дива ярост заклокочи в гърдите й. Искаше й се да направи това, което някога бе направила майка й — да се нахвърли върху Виктор Уеб. Жадуваше да го разкъса на парчета, да го издере с ноктите си. Но знаеше, че ако се спусне към него, той щеше да я застреля далеч преди да е успяла да докопа лицето му.

Погледна с отвращение пистолета в ръката му.

— Наистина ли си мислиш, че като ме убиеш, ще оправиш нещата? Няма такъв начин, по който кариерата на Райлънд може да бъде спасена.

— Да не смяташ, че не го знам? Благодарение на теб загубих единия си син. Но аз имам още един, имам и план.

— Не мърдай, Уеб!

Командата на Люк имаше ефекта на гръм от ясно небе. За един миг всичко и всички, в това число и Виктор Уеб, застинаха напълно неподвижни.

Люк се появи от сенките откъм южната страна на къщата. Движеше се със смъртоносната грация на хищник, сигурен, че плячката няма да му се изплъзне.

В ръката си държеше пистолет.

Сам Макферсън вървеше зад него, също с насочен пистолет.

Уеб се окопити пръв. Извърна глава и видя двамата мъже, които приближаваха.

— И двамата сте глупаци. Ако стреляте по мен, може да улучите Айрини.

И беше прав, осъзна Айрини. Виктор стоеше точно пред нея върху тесния пристан. Щом веднъж полетяха куршумите, щеше да бъде истинско чудо, ако останеше жива.

— Откажи се, Уеб — каза Люк, докато се придвижваше бавно към пристана. — Играта свърши. Всички го знаем.

— Играта ще свърши, когато аз реша, Данер.

Внезапно Виктор се хвърли към Айрини, протягайки се, за да улови ръката й. Тя осъзна, че смята да я използва като щит и заложник.

Пусна чантата си на пристана и се хвърли във водата. Последното, което видя, преди да полети към водата, беше Виктор Уеб, насочил пистолета си към Люк.

Стовари се върху водата със силен плясък и бързо потъна. Студените води се затвориха над нея, заглушавайки звука от куршумите.

Инстинктите й крещяха да плува колкото се може по-надалеч от пристана. Тя се гмурна под водата и заплува колкото бе възможно по-надалеч. Палтото и ботушите я теглеха надолу, заплашвайки да я увлекат към дълбините.

Когато повече не можеше да сдържа дъха си, изплува на повърхността, за да си поеме въздух, и се обърна, за да погледне назад. Люк стоеше в края на пристана, взирайки се напрегнато във водата. Зад него Сам Макферсън бе коленичил до Виктор Уеб, който лежеше сгърчен върху дъските.

Люк я видя и вдигна ръка.

— Добре ли си? — извика той.

— Да. — Тя стъпи на крака и излезе, олюлявайки се, от плитката вода. Студеният въздух я прониза като нож, залепвайки към тялото й мокрите, подгизнали от водата, дрехи.

Люк изтича към нея, събличайки пътьом дългото си яке. Когато я стигна, смъкна мокрото й палто и я уви с якето.

— Дяволски ме изплаши — промърмори той и я привлече към силното си топло тяло. — Когато преди малко не отговори на телефонното обаждане, едва не полудях.

— О, господи, Люк. Никога досега в живота си не съм била толкова радостна да видя някого. — Притисна се към него. — Мъртъв ли е Уеб?

— Още не. — Обвил ръка около нея, той я поведе към Сам, който бе съблякъл ризата си и я бе увил като импровизирана превръзка около корема на Уеб, за да спре кръвта.

— Току-що се обадих на „Бърза помощ“ — с безизразен глас рече Сам.

— Вие двамата добре ли сте? — попита Айрини, докато оглеждаше Люк и Сам.

Преди някой от двамата да успее да отговори, Виктор Уеб простена и отвори очи. Присви очи към Сам, опитвайки да фокусира погледа си.

— Синко — промълви със стържещ шепот.

— Райлънд не е тук — с равнодушен глас отвърна Сам.

— Ти си мой син. Знаеш го. Чуй ме. Това, което се случи тук… ще бъде нашата дума срещу тяхната. — Виктор погледна към Люк и Айрини и лицето му се изкриви от болка и омраза. — Те са чужди хора, а ти си законът тук, в Дънслей. А аз съм Виктор Уеб. Местните ще повярват на това, което ние им кажем.

— Съжалявам, но това няма да стане. — Сам бавно се изправи на крака.

— Та ние сме едно семейство, дяволите да те вземат. — Виктор млъкна и се закашля, давейки се в кръв. — Когато корабът потъва, семейството трябва да се погрижи за своите.

— Аз ще се погрижа за своите — тихо отвърна Сам. — Ще арестувам мъжа, който уби племенницата ми.

— Памела беше евтина малка курва. Чуй ме, Сам, аз имам план. Ти ще заемеш мястото на Райлънд. Разбира се, ще трябва да започнеш отначало. Първо в щатски мащаб, но ние много бързо ще те издигнем. Никой извън Дънслей не знае, че ти си Уеб. Ти ще бъдеш ченгето герой, шефът на полицията от малкото градче, което е помогнало да се разобличи един американски сенатор. Избирателите направо ще полудеят по теб. Но първо трябва да ми помогнеш да разчистим тази бъркотия.

— Първо трябва да си свърша работата. Ако Боб Торнхил бе свършил своята преди седемнадесет години, сега Памела щеше още да е жива. — Сам извади една карта от джоба си. — Имаш правото да мълчиш…

— Млъквай, неблагодарно копеле! — изкрещя Виктор. — Всички ще повярват на думата ми! Аз съм Виктор Уеб!

— Прав сте, господин Уеб. — Айрини взе чантата си, бръкна вътре и извади миниатюрния магнетофон, който бе включила, докато се преструваше, че търси телефона си. — Вашата дума наистина тежи тук.

Включи магнетофона. Никой не можеше да сбърка властния и груб, гневен глас, който излизаше от машинката.

… Ако беше в къщата през онази нощ, когато очистих родителите ти, щях да се погрижа и за теб…