Джейн Ан Кренц
Най-дългата нощ (37)

36.

Айрини пое обратно към Дънслей, следвайки тясното шосе с две платна, което се виеше покрай крайбрежието откъм южната страна на езерото. Повтаряше си, че се нуждае от време, за да помисли. Ала дълбоко в себе си знаеше, че всъщност се опитва да си откупи малко време, преди да се върне в къщата, изпълнена с кръв и тъмнина, която седемнадесет години я бе преследвала в сънищата й.

Голям сребрист сув с тъмни стъкла се появи в огледалото за задно виждане тъкмо когато навлизаше в най-уединения участък на стария път. Джипът се бе появил при последния завой и приближаваше с изнервяща скорост.

Гледката на сребристия сув, движещ се толкова близо зад нея, я накара внезапно да осъзнае колко бавно кара самата тя. Липсата на движение по шосето в комбинация с мрачните мисли й бяха позволи да се отнесе някъде другаде, шофирайки на автопилот. Пътят бе доста тесен, пълен с остри завои, и имаше много малко места, подходящи за задминаване. Обикновено местните хора се нервираха, когато някой караше прекалено бавно. Само туристите допускаха подобна грешка.

Тя се изправи припряно на седалката и натисна по-твърдо педала за газта. Малката кола взе следващите завои с доста по-голяма скорост. Но когато отново погледна в огледалото, Айрини видя, че сребристият сув не само че не бе изостанал, а продължаваше да скъсява дистанцията.

Който и да беше, явно го бе ядосала, помисли си тя. Очевидно бе решил да я накаже за бавното й шофиране, принуждавайки я да се движи доста по-бързо. Само това й липсваше в този момент — някакъв избухлив идиот, изпаднал в пристъп на пътна лудост.

Ледените пипала на страха пропълзяха по гръбнака й. Шосето, по което се движеше в момента, лъкатушеше по билото на високи скали. Този участък от пътя беше доста опасен. Баща й неведнъж се бе прибирал у дома, изморен и мрачен, съобщавайки на майка й, че някой от местните се е напил и е прелетял през предпазния парапет, потъвайки в дълбоките води на езерото. Няколко години по-рано, по време на едно от безкрайните й, неспокойни и натрапчиви пътешествия в миналото, Айрини бе узнала, че Боб Торнхил бе получил фаталния инфаркт, докато е карал точно по това шосе. Той бе изгубил управлението и колата му бе рухнала от скалите в дълбоките води на езерото.

Сребристият сув почти връхлиташе върху нея. Тя даде няколко предупредителни сигнала, но колата продължи да набира скорост.

В стомаха й се оформи ледена буца. Усети ударите на сърцето, блъскащо тежко в гърдите й. Страхът се разля като киселина във вените й. Изведнъж всичките й инстинкти за оцеляване закрещяха. Шофьорът на сува се опитваше да я изплаши и бе успял.

Тя натисна още по-силно педала на газта. Баща й я бе учил да шофира по Лейкфронт Роуд. Тийнейджърите, отраснали в градовете, се научаваха да лавират из стръмните улици и да се носят по широките автостради, но онези, които бяха израснали в затънтени провинциални райони, придобиваха други умения. Бяха изминали седемнадесет години, откакто бе шофирала по това шосе, но наученото в ранните години никога не се забравяше. Освен това бе имала отличен учител. Баща й шофираше така, както правеше и всичко останало — като морски пехотинец.

Освен това имаше едно голямо предимство. Малката й спортна кола взимаше плътно завоите. Докато сувът все пак беше масивен джип. С увеличаването на скоростта той бе започнал да сече опасно завоите.

Истинският проблем бе високата скорост, с която се движеха. Рано или късно някой от тях двамата щеше да направи фатална грешка и да се озове в езерото. В този участък водите бяха доста дълбоки. Падането в тях бе равносилно на смъртна присъда.

Айрини се опита трескаво да изрови от паметта си картата на околността. Някъде отпред имаше отбивка, водеща към недалечна гориста местност. Преди седемнадесет години строителството в този район далеч не беше процъфтяващо. Бяха построени само няколко евтини летни вили. Ако имаше късмет, предприемаческата и строителната активност на фирма „Вентана Истейт“ можеха да се окажат застинали във времето — също както и Дънслей.

Чу изсвистяването на гумите, но не посмя да откъсне поглед от пътя. Едно мигновено разсейване — и колата й щеше да полети през крехката като дантела метална преграда.

Преодоля още един остър завой и видя избледнялата от времето табела на „Вентана Истейт“. Явно никой не си бе дал труда да я боядиса наново, което беше добър знак за онова, което бе намислила.

Налагаше се да намали заради отбивката, но последният остър завой й даваше няколко секунди преднина. Сувът бе изостанал малко.

Айрини натисна спирачките, завъртя рязко волана наляво и даде газ докрай. Тази част от пътя, водещ към изоставената строителна площадка, бе покрита с груба павирана настилка — безуспешен опит да се впечатли евентуалния купувач. Ала тя с облекчение забеляза, че през годините никой не си бе направил труда да запълни огромните зеещи дупки.

Зад нея гумите на сува изразиха с мощно изръмжаване своя протест. Шофьорът, появил се от ада, очевидно бе принуден да натиска силно спирачките. Копелето явно беше толкова вбесено, че не се отказваше и възнамеряваше да продължи преследването си.

Страхът отново нахлу в нея. Тя се бе надявала, че след като бе успял да я принуди да отбие от пътя, водачът на сува щеше да остане доволен от малката си победа и щеше да продължи по Лейкфронт Роуд.

Толкова за план А, както би казала Памела. Беше време за план Б.

Младата жена усещаше струйките пот под мишниците си. Всичко зависеше от това дали и останалата част от пътя бе павирана.

Павираният участък рязко свърши. Малката кола се раздруса цялата и заподскача, когато се озова от грубата павирана настилка върху прашен и грапав чакъл.

Тя отпусна педала на газта и рискува един бърз поглед в огледалото за задно виждане. Също като някой освирепял от глад звяр, усетил, че набелязаната плячка е на път да му се изплъзне, сувът пое стремително по грубия чакъл.

Тя продължи по извития път, допускайки преследвача опасно близо. Сега огромното чудовище изпълваше цялото огледало. Айрини си представи как стоманената му паст се разтваря, за да погълне малката кола. Шофьорът явно искаше да я принуди да се върне обратно на Лейкфронт Роуд.

Щеше да изпълни желанието му, помисли си тя и натисна педала на газта.

Малката кола се втурна напред, сякаш усетила зловещите нокти да се впиват в задницата й. Чакъл, камъни и облаци прах изригнаха като фонтан изпод задните гуми. Сякаш се изви мощна вихрушка от всевъзможни отломки.

Нямаше нужда да проверява в огледалото как се бе отразила внезапната атака върху сува. Чуваше шумния, неспирен порой от удари, докато градушката от малки камъни и чакъл се сипеше върху метала и стъклата. Знаеше, че шофьорът на дявола сега отчаяно се опитва да различи нещо през пелената от метеоритния дъжд, предизвикан от гумите на спортната кола.

Сувът се поколеба, после изостана. Айрини караше все по-бързо, следвайки пътя, водещ към изхода в другия край.

Само след миг със силен подскок спортната кола се озова на Лейкфронт Роуд. Тя натисна отново педала на газта. Ресьорите на колата никога вече нямаше да бъдат същите, помисли си Айрини.

Когато се осмели да хвърли един поглед в задното огледало, не видя и следа от сребристия сув. Явно все още беше във „Вентана Истейт“, ближейки раните си.

Единствената й утеха бе, че шофьорът на сува щеше да си плати доста скъпо за тази пътна истерия. Сигурно в момента цялото предно стъкло представляваше гъста плетеница от пукнатини. А като добавка летящият чакъл навярно бе повредил сериозно блестящото сребристо покритие.

Айрини отпусна педала на газта. Едва ли беше особено разумно да кара толкова бързо, след като все още трепереше от главата до петите, помисли си младата жена.