Джейн Ан Кренц
Най-дългата нощ (36)

35.

Майсторът се казваше Хърб Портър. Минаваше седемдесетте и упражняваше професията си вече петдесет години. Познаваше всякакви брави и ключалки и беше майстор в професията си.

— Този ключ е мой — обяви той, след като огледа ключа, който Айрини му подаде. — Първокласна изработка. И е доста скъп. Аз съм единственият ключар край езерото, който може да го направи. Виждате ли това дребно „П“ под номера? Това е моят подпис.

Айрини се опита да успокои бясното биене на сърцето си. Беше подготвена за евентуално фиаско на плана си да открие майстора, изработил ключа на Памела. А сега, след като се бе появила надежда, макар и само колкото една искрица, адреналинът запрепуска във вените й.

— А можете ли да си спомните клиента, който ви го поръча? — попита тя, опитвайки се да говори със спокоен, небрежен тон.

— Разбира се. Дъщерята на сенатор Уеб.

Младата жена се вкопчи в ръба на плота.

— Тя ли ви каза коя е?

— Не. Когато дойде, се представи като Марджъри Еди-коя си и плати в брой. Отначало реших, че е някоя от летовниците или просто е дошла за уикенда. Но по-късно, след като се самоуби, познах снимката й във вестника. — Мъжът поклати глава. — Много жалко. Тя беше толкова хубава. И добре облечена. Приличаше на модел или актриса, нали се сещате какво искам да кажа?

— Да, сещам се. — Айрини му се усмихна, напрягайки всяка частица от самоконтрола си, за да се удържи да не скочи върху стъкления плот, да го сграбчи за реверите и насила да изтръгне повече подробности от него.

Успокой се — каза си тя. — Не го пришпорвай. Може да спре да говори.

Ако Памела беше поръчала ключа в железарско ателие в някой от големите градове или в района на Сан Франциско, почти нямаше шанс да го открие. Но на Айрини й бе хрумнала идеята, че има вероятност, макар и много малка, ключът да е изработен в някоя местна работилница. След което не бе трудно да заключи, че ако е на прав път, би могла, с повече усилия, да открие майстора, който го бе изработил. А с повечко късмет може би щеше да открие и бравата, която отключваше този ключ.

Малко след девет часа тя заобиколи езерото откъм северозапад и се отправи към Кърбивил, като по пътя се отби в две малки работилници. Отхвърли Дънслей, тъй като ако Памела е искала да скрие нещо, едва ли е щяла да избере единствената работилница в града. Немислимо бе Дийн Кръмп, собственикът на работилницата, да не разпознае някой член на семейство Уеб.

Извади голям късмет в работилницата „Портър Лок&Кий“, разположена на тиха улица в Кърбивил, сгушена под сянката на двата реда дървета.

— Кога е идвала госпожица Уеб тук? — попита тя, едва прикривайки вълнението си, което заплашваше да експлодира всеки момент.

— Да видим. — Погледът на Хърб се насочи към старомодния календар с момичета върху стената. Спря се за миг върху едрогърда червенокоса красавица само по сутиен и шорти, сетне кимна на себе си. — Преди няколко дни. Наистина много бързаше. Каза, че било важно. Казах, че поръчката ще бъде готова на следващия ден. Виждате ли? Оградил съм датата с червено кръгче.

Айрини проследи погледа му към календара. Имаше чувството, че сърцето й ще изхвръкне. Датата, заградена в червено, беше един ден преди смъртта на Памела.

— Тя ви е платила, за да смените бравата на къщата й? — намръщи се Айрини. — Сигурно трябва да има някаква грешка. Памела не е поставила новата брава. Аз използвах един стар ключ, за да вляза в къщата на Уеб само преди няколко дни.

Хърб присви очи и я изгледа замислено.

— Говорите за вилата от другата страна на езерото, нали? Онази, която изгоря преди две вечери?

— Да.

— Това не е къщата, за която ме помоли да изработя нова брава.

Айрини затаи дъх.

— Не е ли?

— Не. Тя ме нае да сменя бравата на една къща в другия край на града. Разположена е до самия бряг на езерото. Каза ми, че я е наела, затова си помислих, че е дошла за уикенда или е от летовниците.

Първоначалната вълна на разочарование бе заменена от объркване. Защо, за бога, Памела ще наема къща край езерото, след като вече имаше една?

— Бихте ли ми дали адреса? — попита тя, очаквайки, че възрастният майстор ще й откаже.

За нейно изумление Хърб сви рамене и измъкна от рафта една стара папка.

— Не виждам защо да не ви го дам. Едва ли е поверителна информация, особено сега, след като госпожица Уеб вече е мъртва. Доколкото знам, там никой не живее. — Той запрелиства купчината фактури и отчетите за изпълнените поръчки, после извади един лист. — Ето го. В дъното на „Пайн Лейн“. Няма номер, понеже това е единствената къща на тази улица.

Айрини имаше чувството, че въздухът в стаята беше изсмукан. Трябваше да преглътне два или три пъти, преди отново да заговори.

— „Пайн Лейн“? — Думите бяха произнесени с висок, пресеклив фалцет, в който едва разпозна собствения си глас. — Сигурен ли сте?

— Да. Спомням си, че ми беше малко трудно да открия мястото. Направих няколко погрешни завоя, преди да стигна дотам. „Пайн Лейн“ е една от онези тихи улички, покрити с чакъл, които се отклоняват от главното шосе и извеждат право до езерото. В района има около десетина подобни улички. Половината от тях дори нямат име.

— Знам — прошепна младата жена.

Той се взря загрижено в нея.

— Вижте, ако това е толкова важно за вас, мога да ви направя чертеж как да стигнете до там.

— Не, благодаря. — Тя взе ключа от протегната му длан. — Не е необходимо. Благодаря ви много за времето, което ми отделихте, господин Портър.

— Няма защо. — Хърб облегна лакти върху замърсения стъклен плот и поклати тъжно глава. — Наистина е много жалко за госпожица Уеб. Защо толкова хубава млада жена ще се самоубива?

— Това се питам и аз — рече Айрини.

Нужно й беше да извика на помощ цялото си самообладание, за да излезе навън, без да се олюлява. Успя някак си да седне зад волана на малката спортна кола и да потегли от малкия паркинг пред „Портър Лок&Кий“. Подкара бавно през града.

Когато подмина магазините, ресторантите и бензиностанцията, съставляващи центъра на Кърбивил, тя отби в един малък усамотен парк и спря колата. Излезе и отиде бавно до брега на езерото.

Дълго стоя там, загледана в неспокойната му повърхност. Вътрешната скованост и болезненото чувство на ужас постепенно започнаха да изчезват.

Когато отново можеше да мисли ясно, се насили да си зададе въпроса, който крещеше и стенеше в съзнанието й като побеснял призрак.

На „Пайн Лейн“ имаше само една къща. Или поне така беше преди седемнадесет години. Това беше къщата, в която бе отраснала, къщата, в която бе открила безжизнените тела на родителите си върху кухненския под.