Джейн Ан Кренц
Най-дългата нощ (32)

31.

На следващата сутрин кротък дъжд се сипеше тихо, обвивайки в прозрачната си пелена живописния град Санта Елена. Обширните лозя, простиращи се отвъд хълмовете, бяха забулени в мъгла.

Един безопасен, удобен, уединен малък свят, помисли си Люк, свят, който познаваше от люлката. Жалко, че той никога нямаше да принадлежи към това приятно царство, както Хакет и Джейсън. Животът на винопроизводителите беше хубав, но изискваше страст, каквато той не изпитваше.

Но имаше други страсти. В момента Айрини беше начело на списъка.

Тя го погледна изпод чадъра.

— Нещо не е наред ли?

— Не. Просто се бях замислил.

— За какво?

— Че не съм създаден да бъда винопроизводител.

— А за какво смяташ, че си създаден?

— Странно, че ме питаш. — Той обви ръка около раменете й, изненадан, че изпитва не само желанието да я закриля, но и собственическо чувство. — Струва ми се, че съм на път да открия отговора на този въпрос. — Вгледа се в гостоприемно осветените прозорци на ресторанта „Винярд“ на отсрещната страна на улицата. — Да вървим. Време е за закуска. След четиридесет и пет минути вече няма да сме тук.

— Само четиридесет и пет минути?

— Искам да потеглим колкото е възможно по-скоро. — Люк погледна часовника си. — Ще изслушам новото предложение за работа, докато се храня. Ще откажа много учтиво и двамата с теб ще си тръгнем.

— Мен ме устройва. Но на семейството ти може да му се стори, че си тръгваш малко прибързано.

— Предупредих Стария, че не смятам да оставам до късно тази сутрин. До града има час път с кола. Спомняш ли си, че смятахме да хванем Хойт Иган тази сутрин в апартамента му, преди да е излязъл?

Лицето й се изопна.

— Спомням си.

„Винярд“ бе изненадващо пълен с ранобудни клиенти, дошли да закусят. Една млада жена, облечена в джинси и бяла риза, ги посрещна весело.

— Здравей, Бренда — поздрави я Люк. — Бих искал да те запозная с Айрини Стенсън. Айрини, това е Бренда Бейнс. Баща й Джордж е собственик на заведението.

— Как сте? — любезно рече Айрини.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожице Стенсън. — Бренда взе едно меню. — Очакват ви. — Погледна към Люк. — Баща ви, господин Фут и братята ви вече са в частния салон, господин Данер.

— Знам пътя — кимна Люк.

— Бихте ли ме последвали, госпожице Стенсън — обърна се към нея Бренда. — Госпожа Данер и Кати са на една маса до прозореца.

— Благодаря — усмихна й се Айрини.

— Четиридесет и пет минути — напомни й Люк.

Тя го изгледа развеселено и тръгна след Бренда към другия край на ресторанта.

Той я изпрати с поглед, наслаждавайки се на грациозното полюшване на бедрата й. След това от стойката за вестниците взе ранното издание на един от ежедневниците, издавани в Сан Франциско. Набързо прегледа заглавията, докато крачеше към частния салон.

Забеляза, че сътрудниците на Уеб се бяха постарали да ограничат до минимум медийното отразяване на смъртта на Памела. Чак на трета страница откри снимка на Райлънд Уеб и Алекса Дъглас на излизане от малката църква, хванати за ръка. И двамата бяха облечени в строги, отлично ушити черни костюми.

Зад Райлънд и Алекса се виждаше един доста по-възрастен мъж със сива коса. Надписът под снимката гласеше, че това е Виктор Уеб, дядото на Памела. За този Уеб Максин му бе казала, че всички го харесват, припомни си Люк. Това беше човекът, който бил направил толкова много за жителите на Дънслей.

Прочете краткия текст към снимката. Той не съдържаше нищо неочаквано или сензационно.

„… След опелото, състояло се в тесен семеен кръг, сенатор Уеб се срещнала кратко с репортерите. Той помоли да уважат скръбта на семейството. Освен това обяви, че веднага, след като се върне във Вашингтон, възнамерява да се заеме с изготвянето на законопроект, засягащ лечението на психичните заболявания, свързани с наркозависимост. Подобни трагедии засягат твърде много семейства в тази страна. Както посочи сенаторът, време е правителството да предприеме нещо…“

Люк спря пред частния салон. Пъхна вестника под мишница и отвори двойните врати.

Стария, Джейсън, Хакет и Гордън Фут седяха край полираната дървена маса. Върху нея нямаше кафе. Липсваха прибори, салфетки и дори папки с меню. Лош знак, каза си Люк.

Мъжете около масата го погледнаха с различни изражения, вариращи от загриженост до твърда решимост.

Една слаба жена излезе от страничната врата, водеща към малката стаичка на иконома. Беше облечена в консервативен костюм от туид, с удобни обувки на краката. Големите очила с черни рамки допълваха професорския й вид. Взираше се в Люк с открито, любезно, но решително изражение.

— Здравей, Люк — тихо рече д-р Ван Дайк. — Отдавна не сме се виждали.

— Това означава ли, че няма да получа закуска? — попита Люк.

 

 

— Това се нарича интервенция — обясни Вики.

Айрини, която току-що бе отхапала хрупкавата кифличка, едва не се задави.

— Какво?

— Интервенция — поясни Кати. — Това е вид психологическа техника, която се използва в случаите, когато човек е склонен към саморазрушение. Идеята е да се принуди този човек да признае проблемите си и нуждата си от помощ.

— Знам какво е интервенция. — Айрини преглътна бързо и се взря ужасена във Вики и Кати. — Но вие не разбирате. Люк Очакваше тази сутрин да закуси в тесен роднински кръг и евентуално да получи предложение за работа.

— Няма смисъл да молят Люк да се присъедини към бизнеса — махна с ръка Вики. — Джон опита. Беше катастрофа.

— Да се устрои подобна засада на Люк с психиатър, не ми се струва много добра идея — притеснено отбеляза Айрини.

Вики се намръщи.

— Не ставай смешна. Това, което се случва в онази стая, не е засада. Джон и останалите се опитват да спасят Люк от самия него. Това е един последен опит да го накарат да се изправи срещу проблемите си.

— Опитахме какво ли не — намеси се Кати. — Той отказва да говори за проблемите си. Дори не иска да признае, че има такива.

— Доктор Ван Дайк каза на Джон, че интервенцията е последната ни възможност — обясни Вики.

Айрини даде знак на стоящия в почтителна близост сервитьор. Той забърза към нея.

— Да, госпожо?

— Поръчах си омлет със спанак и сирене „Фета“. Бихте ли помолили готвача да побърза с поръчката?

— Разбира се. — Той се обърна към Вики и Кати. — Госпожи? Мога ли да взема вашите поръчки?

Вики се смути.

— Засега само кафе.

— За мен същото — припряно рече Кати.

— Благодаря. — Сервитьорът се обърна към Айрини. — Ще се погрижа да побързат с поръчката ви.

— Благодаря — кимна тя.

Вики изчака сервитьорът да се отдалечи и изгледа гневно Айрини.

— Защо го помоли да побърза с поръчката?

— Защото имам чувството, че няма да се задържа дълго тук. — Айрини пъхна още една хапка от кифличката в устата си и се усмихна на Вики. — Бихте ли ми подали панерчето с хляба?

 

 

— Люк, твоето семейство и приятелите ти уредиха тази среща, защото са дълбоко загрижени за теб — започна д-р Ван Дайк. — Всички сме обезпокоени.

— Имам си правило — отвърна Люк. — Никога не говоря за психологическите си проблеми преди закуска. — Отвори двойните врати на салона.

Зад него Джон удари с юмрук по масата.

— По дяволите, Люк, да не си посмял да излезеш от тази стая.

— Нямам намерение да ходя никъде, сър. Поне засега. Ситуацията е донякъде забавна, макар и по един странен начин. — Люк зърна един забързан млад мъж в бяло сако, който прекосяваше големия салон. — Има ли някакъв шанс да получа чаша кафе, Брус?

— Разбира се, господин Данер. Веднага се връщам.

— Благодаря.

Люк затвори вратите и погледна останалите.

— А сега, как казвате, че се нарича тази засада?

Джейсън се намръщи.

— Интервенция. И искам да подчертая, че още вчера казах мнението си. Бях сигурен, че нищо няма да се получи.

Хакет се облегна на стола и пъхна ръце в джобовете си.

— Аз казах същото. Или поне беше в същия смисъл. Ако трябва да бъда точен, „наистина глупава идея“, беше фразата, която използвах.

Люк забеляза, че Стария, Гордън и изпълнената с неустрашима решителност д-р Ван Дайк никак не бяха доволни от посоката, в която бе поел разговорът.

— Всички сме единодушни, че имаш нужда от помощ, Люк — напомни на групата д-р Ван Дайк.

— Тя е права — натъртено се обади Гордън. — Люк, ти не си на себе си, откакто напусна флота. Знаеш го.

— Ти се движиш стремително надолу по спиралата, синко — мрачно заяви Джон. — Ние само се опитваме да те спрем, преди да е станало прекалено късно. Доктор Ван Дайк има план.

— Плановете са хубаво нещо — съгласи се най-големият му син. — Аз самият имам няколко.

Прекъсна го почукване по вратата. Той се обърна и отвори вратите. Брус влезе с поднос.

— Кафето ви, сър.

— Благодаря. — Люк пое подноса от ръцете му.

Сервитьорът огледа малката група зад Люк.

— Да донеса ли още чаши?

— Не — отвърна Люк и затвори едната врата с върха на обувката си. — Не мисля, че тази сутрин на някой друг от присъстващите му се пие кафе. Те са твърде заети. Осъществяват интервенция.

Затвори с лакът и другата врата и отнесе каничката с кафе и чашата до масата.

Лицето на Джон потъмня от гняв.

— Достатъчно. Ти имаш проблеми. Признай си.

Люк наля кафе в чашата.

— Всички имат проблеми.

— Не и като твоите — намеси се д-р Ван Дайк със спокойния си самоуверен маниер. — Имайки предвид миналото ти, е напълно вероятно да страдаш от посттравматично стресово разстройство, чиито симптоми са постоянно безпокойство, депресия, еректилна дисфункция и болезнена бдителност.

Ръката на Люк, поднасяща чашата с кафе към устата му, застина във въздуха.

— Болезнена бдителност?

— Става дума за тази постоянна тревожна загриженост — обясни д-р Ван Дайк.

— Ясно — кимна Люк. — Пия за това.

С периферното си зрение видя как Джейсън и Хакет си размениха погледи, а последният поклати глава в мълчаливо предупреждение. Лицето на Гордън се изопна. Стария се отпусна в стола си.

Членовете на групата вече се предават, заключи Люк. Но доктор Ван Дайк явно бе направена от по-твърд материал. Усетила промяната на настроението в стаята, тя се хвърли смело в атака.

— Най-добрият начин да се справиш с проблемите си по конструктивен начин е незабавно да започнеш терапия — обяви тя. — За начало ще се срещаме три пъти седмично, започвайки от днес. Допълнително ще ти предпиша лекарства, които ще успокоят тревогата ти и ще ти помогнат да се отпуснеш. Съществуват средства и за лечение на еректилната дисфункция.

— Радвам се да го чуя. — Люк отпи от кафето си.

 

 

Айрини погледна към Вики.

— Госпожо Данер, разбирам, че като майка на Люк, е съвсем естествено да се тревожите за него.

— Аз не съм негова майка.

— Втора майка, искам да кажа — побърза да се поправи младата жена.

Пръстите на Вики с елегантно оформен маникюр се стегнаха около дръжката на чашата с кафе.

— Нека да изясним нещо, Айрини. Не знам какво ти е казал Люк за нашите отношения, но мога да те уверя, че той не ме смята нито за своя майка, нито за втора майка. Аз съм съпругата на баща му.

— Е, да, разбира се, но…

Вики въздъхна.

— Още от първия ден Люк ми даде съвсем ясно да разбера, че не се нуждае от майка. Никога няма да забравя първото си впечатление, когато баща му ни запозна. Кълна се, че това десетгодишно момче се държеше като четиридесетгодишен мъж.

Кати леко се намръщи.

— Люк е много привързан към теб, Вики, и ти го знаеш.

— В началото не беше — мрачно рече по-възрастната жена. — Аз допуснах голяма грешка, опитвайки се да заема мястото на майката, която бе изгубил. Дотогава Люк и баща му бяха живели само с Гордън, без женско присъствие. На Люк това положение му харесваше и не желаеше никакви промени. — Чашата потрепери леко в пръстите й. — Често съм се питала дали аз не съм причината да напусне семейството си.

Айрини взе още една кифличка от панерчето.

— Какво искате да кажете?

— Може би ако не се бях появила в живота му, ако не бях отнела толкова много от вниманието на баща му, ако не му бях родила двама полубратя, той нямаше да замине за колежа, а след това да постъпи във флота. — Замълча за миг. — А ако не го беше направил, може би днес нямаше да се намира в това положение.

— Ей, почакайте! — Айрини размаха салфетката си пред разстроеното лице на Вики. — Опомнете се, госпожо. Говорим за Люк. Той сам определя посоката, която ще поеме. Този мъж определено сам взима решенията си. Вие не сте отговорна нито за постъпването му във флота, нито за купуването на курорта, нито за което и да било друго действие, което е предприел или смята да предприеме в живота си.

— Джон толкова много се тревожи за него — прошепна Вики.

— Люк е добре — рече Айрини.

Вики се вгледа в нея, търсейки по-голяма увереност.

— Сигурна ли си? Мислиш ли, че той ще се върне в компанията?

Айрини се замисли за миг.

— Ако избите „Елена Крийк Винярд“ са застрашени и ако той смята, че би могъл да помогне за спасяването им, ще се върне. Люк знае колко много означава бизнесът за семейството му. Имайки предвид неговото чувство за дълг и лоялността му, мога категорично да заявя, че той ще направи всичко, което е по силите му, за да помогне в бизнеса. Но в противен случай — не. Люк има собствени планове.

— Да управлява Сънрайс в Лейк Лодж? — попита Вики. — Но това е смешно. Люк не е хотелиер. Той принадлежи на винарството.

Кати придоби замислено изражение.

— Знаеш ли, струва ми се, че Айрини има право. Преди шест месеца и аз, като всички останали, се опитвах да помогна на Люк да се приспособи към живота в Санта Елена, защото знаех, че чичо Джон, татко и ти смятате, че така ще бъде най-добре за него. Но когато се замисля сега, осъзнавам, че може би е било погрешно да се опитваме да го накараме насила да работи за компанията, както и да се ожени. Може би всички ние неволно сме го подложили на допълнително напрежение и натиск, а в този период от живота му това е било последното, от което се е нуждаел.

Този път Айрини размаха салфетката си пред лицето на Кати.

— Не се отклонявай в тази посока. Няма защо да се обвинявате, че сте подтиквали Люк да се присъедини към бизнеса, да се ожени и да заживее нормален живот. За определен период точно това е искал и той. Повярвайте ми, ако Люк не е бил съгласен с вашия план, той е нямало да стигне толкова далеч. Нима не сте забелязали, че много трудно може да бъде манипулиран?

Кати кисело се усмихна.

— Нито един от мъжете в това семейство не е лесен за манипулиране.

Вики направи красноречива гримаса.

— Твърдоглави и инати като магарета, всички до един са такива.

Айрини постла салфетката в скута си.

— Люк знае какво прави. — В този момент го зърна да си проправя път през ресторанта към нея. — А, трябва да вървя. Ето го и шофьора ми.

— Какво? — Кати се обърна и видя Люк. — Е, да. Имах предчувствието, че интервенцията ще се окаже неуспешна.

Вики наблюдаваше Люк със загрижено изражение.

— Доктор Ван Дайк каза на Джон, че интервенцията ще продължи най-малко един час и че след това се надява да прекара още един час насаме с Люк.

— Някой трябваше да предупреди доктор Ван Дайк, че обикновено Люк сам определя програмата си за деня — обади се Айрини.

Люк стигна до масата и спря.

— Добро утро, дами. Хубав ден за интервенция, нали?

— Погледна към Айрини. — Не знам за теб, но аз бях дотук. Време е да потегляме.

— Бях сигурна, че ще го кажеш. — Айрини скочи на крака и взе една нова салфетка. — Почакай за секунда.

Разстла салфетката на масата, взе панерчето и изсипа останалите кифлички върху нея. Събра грижливо краищата и ги завърза в стегнат възел.

Появи се сервитьорът с опакована за вкъщи храна.

— Омлетът ви, госпожо. Вътре има също пластмасова вилица, нож и салфетка.

— Точно на време, благодаря. — Айрини пое кутията от ръцете му, грабна палтото си от облегалката на стола, чантата си през рамо и се усмихна на Люк. — Готова съм.

— Да вървим — каза той.

Джейсън, Хакет, Гордън и Джон пресичаха забързано ресторанта. Една жена в костюм от туид и обувки, създаващи впечатление за удобство, но не и за елегантност, ги следваше по петите. Доктор Ван Дайк, помисли си Айрини.

— Люк, почакай — нареди Джон.

— Съжалявам, татко. — Люк поведе Айрини към вратата. — Имаме работа в града.

Жената в строгия костюм препречи пътя на Айрини. Цялото й същество излъчваше обвинение.

— Вие го окуражавате да се държи неразумно — тихо рече жената.

— Съвсем не — отвърна Айрини. — Люк следва собствените си желания.

— Аз знам какво е най-доброто за него. Всички го знаем. Затова съм тук.

Айрини огледа набързо кръга от загрижени лица, опитвайки се да измисли нещо, което би успокоило всички тези хора, очевидно прекалено загрижени за Люк. Изведнъж вдъхновението я осени.

— Ако това ще помогне — заговори тя, — мога да ви уверя, че не е нужно да се тревожите за това, че Люк страда от еректилна дисфункция.

— Айрини — промърмори Люк, — ако нямаш нищо против…

— В това отношение той е определено нормален — продължи припряно Айрини, нетърпелива да стигне до главното. — Всъщност той е повече от нормален.

В ресторанта изведнъж настана тишина. Тя осъзна, че всички я гледат като хипнотизирани.

Джейсън се ухили.

— Божичко, чуй я само.

Повече от нормален — помисли си Айрини. — Това май не беше най-подходящият израз за случая.

— Исках да кажа, доста над нормата — побърза да се коригира тя. Мигом разбра, че корекцията също не беше съвсем подходяща. — Май ми се зави свят — прошепна тя на Люк.

— Много забавно, аз пък се чувствам като участник във фармацевтична реклама — отвърна той. — Предполагам, че това е една от онези ситуации, които изискват стратегическо отстъпление.

— Да, моля те.

Той я повлече енергично към вратата, като спря само за секунда, за да вземе чадъра си от шашнатата Бренда, чиито очи щяха да изхвръкнат от орбитите.

След секунди Айрини се озова навън сред пелената от ситен дъжд.

Двамата мълчаха неловко.

Накрая тя се изкашля.

— Предполагам, че не си получил предложение за работа.

— Не.

— Лентяй.

— Така както го виждам аз, денят става все по-хубав — рече Люк.

— Ето това се казва оптимистично изявление в смисъл чашата-е-наполовина-пълна.

Той отмина забележката й без коментар.

— Какво има в тази кутия?

— Омлет със спанак и сирене „Фета“. Когато разбрах за интервенцията, имах предчувствието, че ще си тръгнем по-рано. Да не позволяваме на дъжда да съсипе кифличките.

Люк се ухили.

— Знаеш ли, можех да мина и без публична дискусия върху еректилната си дисфункция, но трябва да призная, че изпитвам искрено възхищение към жената, успяла да осигури закуска в критична ситуация като тази.