Джейн Ан Кренц
Най-дългата нощ (25)

24.

Това, което бе зърнал в поразителните й очи, бе неподправено женско разочарование, мислеше си Люк, докато караше ловко колата по тясната пътека към бунгалото си. Беше сигурен. Айрини се бе съвзела достатъчно бързо, за да прикрие реакцията си на така нареченото му „джентълменско“ оттегляне.

Но тази вечер тя определено искаше нещо повече.

Проблемът е, млада госпожо, че съм прекалено стар за тези игрички. Следващия път, когато се озовем насаме, ще бъде или всичко, или нищо. А и двамата знаем, че тази вечер беше прекалено скоро за теб.

Стратегията беше ключът за всичко, напомни си той. Винаги е било така. За съжаление стратегията си имаше своята цена. Погледна назад към примамливо осветеното бунгало. Може би идеята да се върне и да се отдаде на сексуални игрички все пак не беше съвсем за изхвърляне. Макар че щеше да му остане по-малко време за сън.

Не се връщай там. Ако започнеш тази вечер, няма да можеш да спреш и много добре го знаеш.

Нещо не беше наред с бунгало номер пет, помисли си Люк. Тази вечер изглеждаше различно.

Спалнята тънеше в мрак.

Обзе го смътно безпокойство. Натисна рязко спирачките. Когато тръгнаха за езерото, все още не се бе стъмнило напълно. Може би Айрини бе забравила да остави лампата светната в спалнята. Или може би просто крушката бе изгоряла. Най-малкото, което можеше да направи, бе да й предложи да я смени. Максин винаги му повтаряше, че светкавичните услуги са ключът към успешния бизнес.

Извинение ли си търсеше или какво?

Обърна колата.

Предната врата на бунгалото се отвори рязко в мига, в който стигна до пътеката. Айрини изскочи на верандата. Взе наведнъж трите стъпала, видя сува и се спусна към колата.

— Люк!

Тъмният силует на мъж изникна на прага на бунгалото. В ръката си държеше някакъв предмет.

Люк изскочи от сува и хукна към Айрини. Не помнеше дори как бе отворил вратата.

— Някой… — задъхано изрече тя. — Има някой вътре…

Той сграбчи ръката й и я издърпа от другата страна на колата, поставяйки огромното купе между тях двамата и вратата на бунгалото.

Отвори рязко вратата откъм страната на пасажера и я бутна вътре.

— Влез и се свий на пода.

Тя не протестира.

Неканеният посетител прекрачи прага и излезе на верандата.

— Госпожице Стенсън, почакайте! — извика той с дрезгав и нервен глас. — Не исках да ви изплаша.

— Какво става, по дяволите? — Люк излезе пред сува. — Ти ли си това, Милс?

Тъкър Милс сниши глас.

— Аз съм, господин Данер. Наистина съжалявам. Виждате ли, не исках никой да знае, че съм тук.

— Всичко е наред, Тъкър. Пусни това, което държиш в ръката си. — Гласът на Люк бе спокоен, без сянка на заплаха.

— Разбира се, господин Данер.

Тъкър пусна предмета, който държеше. Той тупна безшумно на верандата. Не е нито пистолет, нито нож, помисли си Люк.

Пристъпи бързо напред. Когато се изкачи по стъпалата, Тъкър отстъпи нервно назад и вдигна ръце в патетичен жест на страх и самоотбрана.

— Моля ви, господин Данер. Не исках да навредя на никого. Честно.

Чувствайки се бездушен като главорез, Люк погледна към предмета, който Тъкър бе пуснал на верандата. Беше плетена шапка. Наведе се, взе я и я подаде на Милс.

— Какво означава всичко това, Тъкър? — попита той.

— Тъкър? Тъкър Милс? — Айрини се измъкна от колата и забърза обратно към бунгалото.

— Да, госпожице Стенсън.

— Мили боже, изкара ми ангелите. Изплаши ме до смърт. — Тя се изкачи припряно по стъпалата и се спря до Люк. Вгледа се напрегнато в Тъкър. Какво, за бога, търсиш в спалнята ми?

— Не исках никой да види, че съм тук. — Тъкър звучеше нещастно и много нервно. — Нямаше ви, когато дойдох, затова влязох през задната врата. Реших, че е по-добре да ви изчакам вътре в бунгалото. Така вероятността да ме видят бе по-малка.

— Всичко е наред, Тъкър — нежно рече Айрини. — Разбирам. Извини ме, че се изплаших така. Не разбрах, че си ти.

— Трябваше да си остана отвън. Знам го, госпожице Стенсън. Но се боях, че някой може да ме види, че се размотавам на задната веранда. Можеше да извикат полиция.

— Хайде да продължим разговора си вътре — предложи Люк.

Айрини се усмихна топло на Тъкър.

— Ще направя чай.

 

 

Десет минути по-късно Айрини остави три димящи чаши чай от специалния билков букет върху малката кухненска маса. Предполагаше, че ще са й нужни няколко часа, докато се успокоят напълно разклатените й нерви, но поне сърцето й не препускаше толкова бясно.

Преди няколко минути Люк бе обиколил бунгалото и бе спуснал плътно всички завеси. Сега седеше срещу Тъкър с мрачно изражение, но невероятно спокоен и търпелив. Очевидно познаваше Тъкър Милс, реши Айрини. Разбираше, че с Тъкър трябва да се действа внимателно и без излишен натиск.

— Започни от началото, Милс — подкани го Люк.

— Да, сър. — Лицето на Тъкър се сгърчи в тревожна гримаса. Беше ясно, че не знае откъде да започне.

— Започни откъдето искаш — предложи Айрини. — Не бързай.

— Добре. — Тъкър й метна признателен поглед. — Тогава от този следобед.

— Какво е станало този следобед? — попита тя.

— Тогава видях господин Данер в гаража на господин Карпентър. Чистех помещението, както правя всеки следобед. Господин Данер дойде и си поговори с господин Карпентър. Чух го да го разпитва за госпожица Уеб, дали е имала нов приятел, когато е дошла последния път в града, и такива неща.

Люк наблюдаваше строго Тъкър.

— Знаеш ли нещо за нея?

Тъкър стисна чашата с двете си ръце.

— Редовно ме наемат да свърша някоя работа във вилата на семейство Уеб, такава, на каквато съм си свикнал. — Замълча. — Искам да кажа… преди къщата да изгори. Макар да съм сигурен, че там вече никога няма да има работа за такъв като мен.

— Продължавай — подкани го Айрини с успокояващ глас, въпреки че всичко в нея искаше да му изкрещи да стигне по-бързо до същността на разказа си.

— Госпожица Уеб ме нае преди няколко години, за да се грижа за градината и да наглеждам водопроводните тръби през зимата да не замръзнат. Такива ми ти неща, значи.

— Работа по поддръжката — подметна Люк.

Тъкър кимна, доволен, че са го разбрали.

— Точно така. Работа по поддръжката. Ходех там два пъти седмично. Бях там в деня, преди да я намерите. Искам да кажа, сутринта.

Айрини изтръпна от напрежение.

— Говори ли с нея?

— Разбира се. Тя винаги беше мила с мен. Дори в старите дни. Всъщност вие и двете бяхте. Никоя от вас двете не се е държала с мен така, сякаш съм нищожество.

Айрини беше ужасена.

— Ти никога не си бил нищожество. Винаги си печелел хляба си с честен труд. Баща ми казваше, че си най-трудолюбивият човек в този град.

По изпитото лице на Тъкър пробягна сянка на тъга.

— Шериф Стенсън ме уважаваше. Вярваше ми. Не са много хората, които го правят. О, разбира се, те нямат нищо против да ме наемат да им свърша черната работа, но само нещо да изчезне, и кой си мислите, че обвиняват? Мен. Но баща ви никога не е приемал сериозно обвиненията на тези хора. Както и да е, това е една от причините да съм тук тази вечер. Осъзнах, че трябва да направя нещо, защото съм задължен на баща ви, а така и не можах да му се отплатя, ако разбирате какво искам да кажа.

— Благодаря ти, Тъкър — промълви тя.

— Какво се е случило в деня, в който умря Памела? — намеси се Люк.

Тъкър събра мислите си с видимо усилие.

— Както казах, бях в къщата и както обикновено, работех в градината. Госпожица Уеб беше вътре.

— Знаеш ли какво правеше тя? — попита Люк.

— Не съм сигурен. Но когато ме видя да паркирам пикапа отзад, до пристана, тя излезе, за да ме поздрави. Тогава ми каза, че имала да довърши някаква работа на компютъра и влезе вътре. След малко една кола спря отпред на алеята.

— Каква кола? — подкани го Люк.

— Беше наистина хубава кола. Една от онези, чуждестранните. Мъжът на волана не ме видя, защото бях от другата страна на къщата. А както вече казах, пикапът ми беше паркиран отзад, за да не се налага да нося надалеч инструментите си. Както и да е, чух мъжа да чука на предната врата.

— Памела пусна ли го в къщата? — попита Айрини.

Тъкър наклони глава.

— Мога да кажа, че тя го познаваше, но не изглеждаше щастлива, че го вижда. Поиска да узнае защо е дошъл. Звучеше така, сякаш му беше ядосана.

— Ти чу ли какво й отговори той? — продължи да разпитва Айрини.

— Не. Но той също беше ядосан. Тя го пусна в къщата за няколко минути. Не остана дълго. Не знам за какво са си говорили, но го чух да спори с госпожица Уеб. Аз се размотавах край вратата на пералното помещение, в случай че й потрябва помощ, за да се отърве от него. Но след малко той си тръгна. Отпраши наистина бързо. Личеше, че още й е ядосан.

— Ти видя ли го добре? — попита Люк.

— Много добре.

Айрини осъзна, че е затаила дъх.

— Позна ли го? — продължи Люк със същия спокоен и равен глас.

— Онзи ден го видях за пръв път — отвърна Тъкър.

Айрини преглътна въздишката си на разочарование и си напомни, че това все пак е информация, с която преди двадесет минути не разполагаха.

— Можеш ли да го опишеш? — попита Люк.

— Среден на ръст. Мек.

— Мек? — учудено повтори Айрини. — Искаш да кажеш пълен и отпуснат?

— Мек не в този смисъл. Познавам някои наистина едри и пълни момчета, които изобщо не са такива. — Лицето на Тъкър се сгърчи в гримаса на дълбоко съсредоточаване. — Този мъж не беше дебел, но имаше вид на човек, който можеш много лесно да пречупиш. — Тъкър погледна към Люк. — Не е корав като вас, господин Данер. Просто е мек.

— Добре, мек — повтори Айрини. — Продължавай, Тъкър. Какво друго можеш да ни кажеш за него?

— Кестенява коса. — Тъкър се напрегна, явно ровейки в паметта си. — Баровски дрехи. И както казах, баровска кола.

Айрини едва не простена от разочарование. Няма що, много точно описание.

— Имайки предвид факта, че не си го познал, мога ли да предположа, че той не е тукашен?

— Не, със сигурност не е тукашен. Казах ви, че го виждах за пръв път. — Тъкър отпи от горещата течност в чашата си.

Тримата поседяха известно време в мълчание. Айрини усещаше как вълнението й постепенно стихва. Как биха могли да идентифицират посетителя на Памела по такова неясно и бегло описание?

Тъкър остави чашата си на масата.

— Макар че го видях отново известно време след това. Айрини се надигна неволно от стола си. Знаеше, че и Люк е нащрек, макар външно да не бе помръднал и пръст.

— Кога го видя пак? — спокойно попита той.

— На сутринта, след като сте намерили тялото й. Айрини стисна чашата с две ръце.

— Какво правеше той?

Въпросът й явно обърка Тъкър.

— Не знам какво точно е правел.

— Къде го видя? — подкани го Люк.

— Беше отвън пред сградата на общината. Влезе в онази голяма лимузина заедно със сенатор Уеб и онази хубава госпожа, за която, казват, сенаторът щял да се жени.

Айрини погледна към Люк. Не смееше да си поеме дъх.

— Хойт Иган — кимна Люк. — Помощникът на Уеб.