Джейн Ан Кренц
Най-дългата нощ (11)

10.

Сам взе дистанционното и изключи дразнещия глас на твърде наперената, прекалено засукана мадама, която четеше вечерните новини. Облегна се назад в удобния стол с висока, подвижна облегалка и поставка за краката и затвори очи.

Вината се стовари върху гърдите му като тежък камък. Запита се дали дъхът му няма да секне завинаги под тежестта й. Може би това нямаше да е най-лошото нещо на света.

През последните години се справяше доста добре. Трябваше да положи много усилия, но накрая успя да изтика вината в най-отдалечената и дълбока дупка на съзнанието си и да захлопне отгоре й тежкия капак на забравата. Е, имаше и някои проблеми. Прецака брака си, но това не беше нещо толкова необичайно. Беше се случило на много хора.

Но що се отнася до плюсовете, можеше да се каже, че бе постигнал нещо важно — беше успял да стане добър полицай, такъв, какъвто Хю Стенсън би одобрил. Помагаше на закона в Дънслей. Никога не бе приел подкуп, не че подкупите бяха голямо изкушение в един град, където заплатите се движеха в порядъка от скромни към ниски. И пазеше тайните на хората, точно както Стенсън го бе учил.

Напоследък си мислеше дали да не се опита да не възобнови това, което в този град минаваше за социален живот. Пет-шест пъти през последния месец почти бе вдигал слушалката, за да й се обади. Но винаги се бе разколебавал. Тя беше добра жена, хубава, мила и състрадателна. Проблемът беше, че гледаше на него като на приятел. Не беше сигурен как ще реагира, ако се опита да превърне приятелството им в нещо друго.

Погледна към телефона на масичката до стола. Едно бе сигурно — сега вече не можеше да й се обади. Завръщането на Айрини Стенсън бе променило всичко. Само един поглед към онези питащи очи, и вината, която бе заровил толкова грижливо, бе започнала да се надига от гроба.

Знаеше, че нищо, което бе постигнал като шеф на полицията, не може да компенсира това, което бе извършил преди седемнадесет години.