Ивелина Димитрова
Илаян (20)

Глава двадесета

Илаян, макар и да изчакваше истинския удар, упорито се стараеше да отмъсти на дука. Отмъщението й, подклаждано от толкова мъчителни образи, щеше да е страшно. Не знаеше още какво, но времето щеше да й предостави удобен случай.

Графинята в пурпурночервена рокля седеше в законодателната зала и мислеше за отмъщението си. С половин ухо слушаше брътвежи за пълна власт и изведнъж й се повдигна. Чувството на погнуса я завладя така силно, че едвам остана на мястото си. Трепереше от безсилна ярост. „Въобразяват си, че ще владеят света мислят, че са непробиваеми, несломими и нищо не може да ги обезкуражи. О, те са толкова гадни и слаби отвътре. Сега ще им покаже, че са кухи, че са глупаци, че вярват в илюзии. Сега ще видят, че боготворения Дюверноа е безчестен мерзавец. Сега. Това ще е само част, само зрънце от нейното отмъщение, но поне ще облекчи болката й.“

Поиска думата. Ще им каже всичко, което мисли. Не й пука и не я е страх от нищо. Не се бои от смъртта. Само за миг да зърне самодоволните им физиономии размазани. Застана на трибуната и помоли за тишина. Започна с висок, ясен глас въпреки задушаващата я ярост.

— Радвам се, че ми дадохте думата, защото има много неща, които искам да Ви кажа. Но нека не започвам с това, че сте сбирщина жалки негодници. Нека си поговорим първо за Вашите идеали, ако имате такива, и Вашите идоли — възторгът на Илаян можеше да се сравни само с този на сатаната, когато виждаше мъчението на грешниците. — И така, г-да, в какво вярвате — в доброто на страната, в ценностите на една демократична система или в собствените си джобове и пълни гуши. Ще кажете, че парите правят света, но това вече Вашето е пошлост. Какво искате повече — народът да е добре или дебелите Ви търбуси да са пълни. Е, г-да, отговорете ми. Кажете какви са идеалите Ви? За какво се борите? За какво ще умрете? Като изключим преяждането или любовните авантюри, вярвате ли изобщо в нещо или и на майка си нямате доверие. И майка си бихте продали, нали? Кои са водачите Ви? Кой Ви води към светлото бъдеще? Дюверноа! Благородният г-н Дюверноа — тя се задави. — Г-н кардинал, след мълчанието на залата поне Вие бихте ли ми отговорили на няколко въпроса. Защо съм свободна, защо съм в събранието, защо въобще съм жива? Нека забравим политическата далновидност и да говорим като, хора. Хора! — сега дукът наистина искаше тя да е мъртва. — Вие въобще човек ли сте? Понякога имам чувството, че сте изчадие адово. Монсиньор, защо винаги сте така толерантен към мене? Обяснете на заседателите, защото всички знаят, че съм бунтарка. И още, защо не им кажете за предложението си — кардиналът я гледаше повече от ужасено, но тя не се смили от неговия поглед. — Вие сте по-голям мръсник дори от мен! Трогната съм от вниманието Ви, но по-скоро бих се самоубила и да отида в ада, отколкото да бъда с Вас. Но да престана преди нашият благочестив министър да припадне! И Вие, скъпи заседатели, не сте по-добри. Басирам се, че всеки от Вас би желал да легне с мен, въпреки че милият ми съпруг каза, че съм мръсница. — „Имай милост“ — прошепна Дюверноа. — Генералът казваше истината. Аз Ви мразя и презирам всички. А най-много великодушния кардинал, който, за да ме направи своя метреса, би продал и себе си дори. Да, аз съм… и можете да ме прокълнете, но проклятията от Вас ще бъдат за мен благословия! Радвам се, че Ви казах туй-онуй. И не на последно място, Вие сте самолюбиви и тъпи безмозъчни влечуги, които не разбират, че с всеки изминат ден режат клона, на който седят. Късно е, г-да, и скоро ще се превърнете в тиня, там, откъдето сте излезли. Нали Господ, ах добрият Бог, е сътворил човека от пръст. Е, Вие пак ще бъдете пръст, но от тази земя няма да поникне и бурен. Е, доволна съм, че сте ме разбрали. По интелигентните Ви физиономии личи — добави иронично, а после яростно продължи — Но Вие дук, Вие няма да се радвате на покой. Докато сте жив, аз ще се погрижа адът да се превърне в реалност, а след смъртта Ви, бъдете сигурен, земята няма да Ви приеме. Поне на тази страна. Страна, която унищожихте. Сигурна съм, Ваше високопреосвещенство, че сте доволен от това, че бях откровена с Вас. Ако поискате, сега може да дойдете при мен.

Тя слезе от трибуната сякаш бе кралица по време на церемонията на коронясването. Само една подробност я отличаваше от излизащата от водата Венера — лявата й ръка, бе абсолютно опъната нагоре и с цинично положение на пръстите, тя напусна залата. Събранието онемя, а после продължи.

Илаян повървя малко към стаята си, преди безсилна да се строполи на мраморния под. Едва подпря ръката си и нечии силни ръце я отнесоха в малка, приличаща на параклис, стаичка. Беше Самулере.

— Господи, Оливер, ти си луд! Как така дойде? Стражата…

— За да изкупя вината си пред теб, няма нищо невъзможно.

— О, любими, обичам те! Ако знаеш какво направих — тя забързано му разказа за заседанието.

Той, след като я погледна сериозно, се разсмя. Смееше се весело и много невъздържано. Смехът му зарази и нея, та чак сълзи излязоха от уплашените й очи.

— По дяволите, какво е толкова смешно — ядосано запита Илаян.

— Ами ти защо се смееш?

— Не знам. Но аз направо си прерязах гърлото.

— За такова нещо направо си струва човек 10 пъти да умре! Бих дал всичко да ги видя тия лицемери.

— Да, ама мерзавците ще си го върнат. Страх ме е. Прегърни ме, моля те. — Когато той я притисна, тя бързо започна да маха ризата му.

— Не, не, Илаян, сега не може. Аз всъщност много бързам. Дойдох само да видя дали си добре.

Разбойникът бе рискувал живота си само да я целуне и ободри. Струваше си да живее и да се бори. Илаян се повдигна.

— Обичам те — простичко каза.

— И аз. Искаш ли да те придружа до стаята ти?

Тя отрицателно поклати глава. Беше й вдъхнал сили, любов и желание за живот. При това той се излагаше на смъртна опасност с всеки изминат миг. Знаеше, че отива при Ричард, и го изпрати със сълзи на очи. Страхуваше се, че вижда веселия разбойник за последен път. После се примъкна до стаята си. Вратата бе полуотворена и когато влезе, завари Дюверноа, опрян на бюрото и загледан в прозореца. Беше се смрачило.

— Монсиньор, каква изненада — твърде студено, за наистина учуден човек, отбеляза Илаян. — Приятна изненада. Тъкмо исках да говоря с Вас.

— Това е съвсем естествено, скъпа — гласът му не издаваше нищо, но той мислено се възхити на храбростта й.

Тя отиде до камината, където гореше буен огън — първите септемврийски студове неотклонно настъпваха.

Въпреки играещите по безизразното й лице топли огнени отблясъци, в гърлото й пропълзя хлад, а сърцето й се стегна. „Той не е дошъл току-така след моето изказване“.

Тя за първи път изпитваше страх не от властта и зловещата мощ на кардинала, а от неговата чисто физическа сила. Свикнала на постоянен тормоз, очакваше всеки да реагира като звяр спрямо нея. И може би не се лъжеше. Тя остана няма, вгледана в огнената стихия. Мъжът се приближи до нея и тя усети горещия му дъх. Побиха я тръпки.

— Не беше честно, Илаян. Беше дори подло това, което каза. — Тя не отговори. — Аз Ви оставих да живеете, забравих прегрешенията Ви и го направих от самата добрина. А Вие се гаврехте с благородството и великодушието ми. Какво съм поискал в замяна? — кардиналът стисна раменете й и я завъртя доста грубо. Вгледа се в скептично извитите й рубинени устни. — Но сега вече няма да Ви моля за целувка!

Устните му се впиха в нейните. Въпреки острата болка, тя все пак успя да се измъкне от ужасната прегръдка.

— Глупак! — хвърли се към вратата за другите стаи, намираща се на противоположната страна.

Дукът я изпревари, хвана я и я притисна към стената.

— Точно защото вече не съм глупак.

Устреми се към лицето й, но тя извърна глава и той започна да целува извитата й шия. В началото страстно и причинявайки й болка, но после все по-нежно. Тя го ритна и съскайки „Негодник“, се опита да избяга. Дюверноа се опита да я хване, но се случи, че я удари по главата и разпускайки косите й я блъсна на пода. Илаян тежко падна и се обърна, заставайки на лакти. В блуждаещия й поглед имаше ужас и ярост. Кардиналът хвърли мантията си и измъкна колана, фигурата му се стори повече от исполинска. За секунда, озареното му от пламъците лице, се превърна в свирепата физиономия на генерала и после на шерифа Тръмп.

— Нее! — гневно изкрещя тя, но не само за да отпъди ужасните спомени, а защото чувстваше, че няма повече сили да се бори.

Той й подаде ръка. Тя изпълзя назад и залитайки се изправи, подпряна на една от колоните, поддържащи леглото. Моментално камшикът изплющя, появи се кръв.

— Нее! — сега писъкът бе пълен с болка и страх.

Илаян падна на бюрото. Дукът отново я пое и започна да я целува. Тялото му се притискаше към нейното и тя усети как треперещите му пръсти се опитват да смъкнат роклята й. Вдигна юмрука си и го стовари върху лицето му. Дюверноа се отдръпна и графинята се хвърли към камината. Щеше да вземе ръжена или горяща цепеница, щеше да се хвърли в огъня, но нямаше да му се даде. Обаче той я настигна и буквално казано я хвърли.

— Не на мен тия, графиньо.

Опита се да я смаже с тялото си, блъскайки я в една колона, но тя падна на земята и с писък се хвърли на леглото. Свря се в най-отдалеченото кътче и неспособна да реагира, захлипа. Той се качи на спалнята и я повали на атлазената кувертюра. Стисна здраво китките й. Същинска тигрица, тя не се предаде, и с все сила го удари с главата си в лицето. Стана и го ритна по главата.

Полузашеметен кардиналът хвана обувката й и Илаян падна наполовина на пода, а другата на леглото. „Дали омразата започна да я напуска?“ Дукът пое отпуснатото й тяло. Опита се да я целуне и усети страшна болка, извърна се и изплю кръв. В дивата целувка кръвта им се смеси. Нейната течаща буйно от носа и устата й, а неговата от разбитата му челюст. Кръв! Тя имаше сладък вкус.

— Ще бъдеш моя! — почти нежно прошепна и после, се уплаши, че е мъртва.

Илаян лежеше съвсем безчувствена върху измачканата покривка. Мъртва! Зави му се свят. Ами ако е само припаднала, но не. Дори да е жива, той не може да се възползва от състоянието й. Изведнъж той усети, че изранените й устни отвръщат на целувките му. Тя отпи от неговата кръв, както той се бе опивал от нейната като от еликсир. Притиснатите й ръце започнаха да разкъсват ризата му, краката й се обвиха около тялото му. Илаян го желаеше! Не може да бъде! Но да! Всичко изчезна от съзнанието на мъжа и остана само тя. А в нейния мозък съществуваше само болката и насладата. Любиха се и в тая шеметна нощ и двамата разкриха истинската си същност. Не беше както при другите й любовници — той я бе изнасилил, но беше и най-нежния, и най-страстния.

Сляха се телата им, лудите, болни от грижи умове, огнената кръв и накрая, неизбежно, и суровите им прокълнати души.

Когато Илаян се събуди или свести от прекрасния кошмар, тя почти не чувстваше тялото си. Прониза я остра унищожителна болка, но болка идеща от сърцето.

Графинята се чувстваше унижена, смазана от омраза, побесняла от безсилието си и въобще унищожена. Това унищожение навя пустота в измъчената й душа и от кървящата празнота отново покълна ненавистта. За тази луда нощ тя бе спряла да мрази кардинала, но сега тя ненавиждаше и презираше себе си, а нещастния Дюверноа — хилядократно повече. Той стоеше прав до леглото в безупречно облекло и само жестоките белези по суровото му лице говореха за нейната нежност. Илаян си спомни, че още веднъж го бе видяла такъв очаквателен, с едва потиснат копнеж. Беше, когато се събуди след справедливия гняв на генерала. Разликата бе, че тогава той чакаше тя да оживее, а сега да му покаже, че се радва на живота си и конкретно на него. Глупости! Това копеле има да си чака, защото тя го мрази. Още първите й думи, казани с много жлъч, разбиха илюзиите му.

— Съжалявам, че не съм мъртва, монсиньор. Можеше да го уредите още докато бях в безсъзнание.

Той много покрусен надяна мантията си и дръпна приятно миришещата закуска. Вгледа се с последна надежда в покритото й с рани лице. То освен омраза разкриваше само страшна мъка.

— Много ми е тъжно, че не Ви доставих това удоволствие, но не знаех, че искате — леко иронично вметна. — Вие доста добре се преструвахте, че желаете милувките ми и им отвръщахте.

— Въобще не си правете илюзии! Не бях на себе си, а и нямах друг избор, доколкото знам — рязко отвърна и с измъчена физиономия се изправи и отиде до студената камина.

— Наистина ли? — той сякаш се съмняваше.

— А Вие си мислехте, че мога да избирам! — кресна тя и после студено попита — Е, удовлетворен ли сте сега, Дюверноа?

— Но… — мъжът не можеше да се контролира и чувствата го връхлетяха.

— Спахте с мен. Това искахте, нали?

— Но аз мислех, че нещата…

— … са се променили. Кои неща? Дали светът може да се промени? Или пък Вие, аз? Може ли да променим нашата съдба, а може би омраза?

— Не съдете за мен по себе си! Аз мога да променя живота, съдбата. Защо да бъдем врагове?

Той преглътна думите и отново й предложи ръка, устреми сърцето си и цялото си същество към нея с едничкото желание тя да не го мрази. Не искаше да го обича, а само да не го мрази. Предизвика обратното. Илаян се хвана за камината, за да не падне, и с цялото си презрение плю пред краката му.

— Ходете да се гръмнете! — „Боже мой той иска да забравя болката, да забравя мъката и униженията. Иска да забравя, че съм аз. Аз — такава, каквато съдбата ме направи, съдбата и той. Мразя го!“ — Ако още веднъж направите това, бъдете сигурен, че ще Ви убия.

— Наистина Илаян, трогателна сте! Самият Ви глас е песен за ухото, а думите са балсам за душата — изсмя се, но после тихо и сериозно добави: — Но, скъпа моя, поне в един момент не почувствахте ли, че Вашият живот е свързан с моя, че аз съм по-добър и искрен от…

— Не! — как се осмеляваше да си помисли за това и понеже графинята видя с какъв трепет очаква отговора й, злорадо допълни: — Вие бяхте най-отвратителния и некадърен любовник, който съм познавала. А, аз знаете, съм била с много. И аз изпитвах само погнуса, докато Вие се опитвахте да свържете моя с Вашия живот!

— Значи чувствата са били взаимни — гласът му бе метален. — Графиньо, имам за Вас един подарък, защото изпитах удоволствието да бъда с най-голямата красавица в града. Ще позволите ли? — вежливо се наведе и тя видя блясък в очите му.

— Мразя Ви. — Тя удари с юмрук по етажерката на камината, но при втория удар той хвана ръката й.

— Внимавайте, ще нараните хубавите си ръчички, а което е още по-важно, ще нарушите покритието на тази хубава полица. А сега г-жо, ме последвайте!