Хелън Дъглас
Антъни (1)

I

— Наложително ли е, мис Марсиа?

Томас въздъхна, свали с театрален жест сламената си шапка и продължи да стои под палмата. С пъшкане и охкане като стогодишен старец обърса потта от челото си и нахлупи отново капелата върху вече посивялата си къдрава коса.

— Вижте, мис Марсиа, слънцето пече толкова силно, а освен това е ужасно горещо. Защо не оставим обиколката за довечера?

Томас бе домашният прислужник на Марсиа Мермелщайн.

— Много просто — отвърна му тя с онзи мек тон, с който като психиатър винаги успяваше да успокои превъзбудените си пациенти. — Защото довечера пък ще кажете, че е безсмислено да се обикаля в тъмното.

Той я погледна хитровато.

— Точно така, мис Марсиа. Кой оглежда в тъмното имението си, за да установи какво трябва да се поправи или да се купи? Никой!

Марсиа пристъпи напред и дългата й руса коса блесна като злато под слънчевите лъчи.

— Именно затова ще го направим сега. Е, да тръгваме…

Думите замръзнаха на устата й, като видя как прислужникът й, стенейки, се строполи на земята, затвори очи и остана неподвижен с полуотворена уста.

— Станете, Томас! — заповяда му тя. — И престанете да пъшкате! Не сте сърдечно болен и не страдате от белодробни заболявания. Нали миналата седмица ходихте на лекар.

— И лекарите понякога бъркат — мърмореше мъжът, който още преди Марсиа да наследи имота от баба си, вършеше всичката работа сам.

— Освен това знаем, че сте едва на петдесет — нареждаше Марсиа неумолимо. — Видях документите ви, когато разглеждах книжата по наследяването.

Томас отвори само едното си око и продължи да изпробва търпението й.

— Какво знаете вие, северноамериканците, за живота на Карибските острови? Съвсем нищо! Ако в Бостън, откъдето сте дошла, в паспорта на някого пише, че е на петдесет, той със сигурност е на толкова. Но тук това съвсем не означава, че наистина е на петдесет. Той може да е, но може и да не е — отвори и другото си око и погледна към небето. — Само този горе знае съвсем точно.

Професията на Марсиа бе такава, че бе свикнала да контактува с конфликтни хора. И сега успя да запази търпението и спокойствието си.

— Е, добре, нека бъде по вашему, Томас — едва забележимо се усмихна, като видя облекчението, което се изписа на покритото му с многобройни бръчки лице. — Тогава ще спазвам принципите на Вирджинските острови. Когато в Бостън дойде време за заплата, всеки служител си я получава. Но когато на Св. Томас дойде време за заплата, това съвсем не означава същото. Служителят може да я получи, но може и да не я получи — тъмносините й очи се насочиха нагоре. — Само този там горе знае това съвсем точно.

Томас сбърчи недоверчиво вежди.

— Няма да постъпите така, мис Марсиа! Вие не! — Погледа я няколко секунди. — Или греша?

Лицето й остана каменно и той неохотно и въздишайки се изправи.

— Баба ви беше по-добра. Никога не обикаляхме имението. Седеше си на терасата и съзерцаваше морето.

— Баба ми беше на осемдесет и не можеше да се движи — напомни му Марсиа. — А аз съм на двайсет и осем и съм в отлична форма. Моля, ако нямате нищо против — посочи му ширналия се пред тях бряг.

Томас направи недоволна гримаса, но все пак бавно се потътри надолу към плажа.

Марсиа искаше да побързат, тъй като имаше да върши куп други неща. Очакваше пациенти, а освен това трябваше да отдели време и за книгата си. Последната, в която бе описала методите си за контактуване с болните, беше публикувана в Бостън. Там живееха родителите й и именно те я бяха свързали със специализираното издателство. Сега пишеше роман, чието действие се развиваше на Вирджинските острови и по-точно на остров Св. Томас, където се намираше и имението й.

— Всъщност, знаете ли, Томас, защо не съм ви уволнила досега? — подхвърли тя през рамо. — Защото знаете толкова много за острова, за жителите му и за тяхното минало.

— Правилно!

Томас я настигна бързо и я погледна така разпалено, че бръчките му — резултат на прекалено много пикантни удоволствия, слънце и жени — мигновено изчезнаха.

— Нека седнем на сянка и ще ви разкажа някоя интересна история.

Той стисна устни, като видя, че Марсиа продължаваше да крачи.

— При тая горещина… чувствам се отпаднал и…

Тя не обръщаше внимание на бръщолевенето му и му възлагаше задачите една след друга: да почисти брега, да отреже няколко изгнили клони на старите дървета в парка, да поправи прозорците на павилиона. Най-после поеха обратно към голямата къща, обитавана само от нея, Томас и икономката.

— Миналата седмица ви поръчах да поправите покрива. Готов ли е? — попита Марсиа, без надежда да чуе положителен отговор.

Томас кимна гордо.

— Разбира се, мис.

Тя тъкмо влизаше в стаята. Отговорът на прислужника я накара да се обърне замаяна.

— Вие… вие наистина сте го…

Томас свали отново сламената си капела и прокара ръка през разрошената си коса. Детинска усмивка озари загорялото му лице.

— Да, мис Марсиа. Две години преди да почине, вашата баба ме помоли да поправя покрива и онзи ден си помислих, че бих могъл да изпълня желанието на старата лейди. И така, покривът вече е поправен. Баба ви беше страхотна жена.

Марсиа си пое дълбоко въздух.

— Значи изобщо да не се надявам, че днешните ми поръчки ще бъдат изпълнени в близките две-три години. Или може би ще чакате и аз да почина?

Томас нахлупи шапката си и отвърна обидено:

— Не бива да ми се подигравате, мис Марсиа! Ако в Бостън възложите нещо на някого…

— Знам как е в Бостън — прекъсна го тя. — А след двете години, които прекарах тук, започнах постепенно да схващам как е и на Карибите. С божията помощ дори се научих да спазвам тукашните обичаи. Бавно и неохотно, но сигурно!

— Това е добре — заключи Томас и излезе.

 

 

Мисис Хайнкъл се облегна на верандата на малката си къща и зарея поглед към морето. Беше прекрасен слънчев следобед — време точно за чай по разбиранията на англичаните или за следобедното кафе — бразилски обичай, приет от американците. Мисис Хайнкъл наля в силното си кафе малко карибски ром — първо, защото Вирджинските острови се намираха на Карибите, и второ, защото прекалено много обичаше ром. После разгърна новия брой на „Скандал“, клюкарски вестник, който получаваше направо от Щатите. Предпочиташе именно него единствено заради факта, че с всяка изминала година ставаше все по-любопитна, а сега беше на около осемдесет.

Всеки път, когато получаваше „Скандал“, тя поклащаше глава, възмутена от това, че тук, на островите, не всеки може да си купи такова ценно журналистическо произведение. Обикновено изпиваше кафето си само докато го прелистеше. До следващия брой имаше на разположение цяла седмица, през която прочиташе подробно всяка статия за най-красивите, най-известните и най-интересните хора в света.

Тъкмо отпиваше за втори път от кафето си, когато на четвърта страница видя новината на годината: „Силвия Мендоса — легендата на американското кино — ще прекара почивката си на Вирджинските острови. Така съобщиха информационните ни агенти от Св. Томас. Почти забравена днес, в миналото тази жена предизвикваше най-големите скандали между филмовите звезди. За Силвия Мендоса четете в следващия брой, където ще ви представим пикантни подробности и шокиращи разкрития. «Скандал» не щади никого! «Скандал» разобличава всичко! Не пропускайте следващия брой“.

Мисис Хайнкъл пусна вестника и сълзи на въодушевление се появиха в очите й.

— Силвия Мендоса — шепнеше тя благоговейно. — По-стара даже от мен… но филмова принцеса… не, кралица на киното, точно така, истинска кралица на киното.

Чувстваше, че й предстои най-вълнуващият момент от живота й. А той дори беше започнал…

 

 

Марсиа Мермелщайн гледаше безкрайно дългия списък с покупки и клатеше глава.

— И всичко това трябва да купя от града, така ли, Лизи? — обърна се тя към икономката си. — Та то би стигнало на многочленно семейство за десет месеца! Сигурна ли сте, че наистина ви е необходимо?

Лизи скръсти ръце и я погледна.

— Защо да не се позапасим малко?

— Но вчера бяхте в града с колата. Защо сама не купихте тези неща?

Лизи се усмихна невинно.

— Как бих могла да знам вчера, че днес ще имаме нужда от запаси?

— А днес вече знаете, така ли? — попита Марсиа подозрително.

Лизи бе четирийсетгодишна. На младини я наричали „мис Свян“, но според Марсиа и най-големият ласкател не би имал основание да я назове така. По-точно казано, Лизи съвсем не бе света вода ненапита.

— И бих ли могла да узная как ви дойде наум всичко това? — Изумлението й растеше все повече. — Морска сол, лопата за сняг, луга… За какво, по дяволите, са ни тези неща тук, на Карибските острови?

— А защо да ги нямаме?

Гласът на Лизи издаваше несигурност. Тя седна бавно на един от фотьойлите в дневната.

Марсиа потисна раздразнението си, спомняйки си уважението, с което баба й се отнасяше към нея и Томас, и продължи да чете списъка:

— Джобни фенери, одеяла, батерии… Какъв е този списък?!

— Не ви ли казах, мис Марсиа?

Лизи скочи пъргаво и с бързи крачки излезе от стаята.

Марсиа се облегна и се загледа към обляния в слънчева светлина парк. За разтоварване препоръчваше на пациентите си да съзерцават поля, дървета, морската шир, но при нея този метод не помагаше. Гледайки поляната, се сещаше, че Томас трябваше да е окосил райграса преди две седмици. Клоните на дърветата се поклащаха от лекия бриз и засилваха вътрешното й неспокойствие, а шумът на морето предизвикваше желанието й една огромна вълна да залее цялата къща и да отнесе със себе си този непрекъснато нервиращ я персонал.

„Аз съм психиатър — напомни си тя. — И един психиатър не бива да осъжда другите, а да се опитва да ги разбира. Един психиатър трябва за всичко да намира решение.“

— Ето! — Лизи се върна и гордо изпъчена й подаде малка оръфана брошура. — Тук! „Необходими запаси, които всяка практична домакиня трябва да притежава“ — усмихна се доволно. — Аз не съм домакиня, но съм икономка, а една икономка е донякъде домакиня, първо, защото също е жена, и второ, защото и тя поддържа домакинството…

— Лизи!

Марсиа мислено си повтаряше, че е добър психиатър, който се опитва да разбере всички, който не бива да осъжда, а да бъде преди всичко търпелив…

— Лизи, това е „Алманах на фермерките от Аляска“, година хиляда деветстотин петдесет и първа! Какво общо имаме ние с Аляска?

Лизи щракаше смутена шнолата на косата си.

— Това, което е добро на Аляска, не би било лошо и за нас, не мислите ли?

— Не, Лизи, в никакъв случай!

Стиснала зъби, Марсиа скъса ядосано списъка. „Психиатрите запазват спокойствие каквото и да се случи!…“

— Какъв късмет, че не сте отишла сама в града с този списък. Мистър Огден щеше да направи всичко, което е по силите му, и да намери лопата за сняг и морска сол. И без да му мигне окото, щеше да изпълни тези поръчки, така както би направил всеки загрижен за клиентите си търговец.

— Мистър Огден от супермаркет „Огден“ ли? — Лизи сияеше. — Мислите ли, че мога да опитам при него?

— Не! — извика Марсиа измъчено.

„Психиатрите винаги успяват да се владеят, но…“

— Забравете този проклет списък! Нямаме нужда от запаси! И бих искала да знам защо на всеки въпрос ми отговаряте с контравъпрос!

— А как да ви отговарям, като все има какво да ви питам?

Марсиа затвори очи. Беше психиатър, но бе и жена — следователно и човек, а хората имат нерви, които все пак могат да се опъват до определена граница. Усещаше, че този предел приближава.

— Почистихте ли кабинета ми? Бях ви поръчала и да лакирате етажерките в кухненския килер.

Ефективен метод в психиатрията бе да се сменя темата на разговор, като по този начин пациентът често биваше измъкван от някоя конфузна за него ситуация. Марсиа гледаше изпитателно съвсем безпомощната физиономия на икономката и изобщо не вярваше, че при нея този изпитан метод би имал резултат.

— Аз… трябвало е да лакирам етажерките в кабинета ви и да почистя кухненския килер?

Лизи дърпаше толкова силно шнолата на косата си, че Марсиа не би се учудила, ако свали скалпа си и го развее като току-що спечелен трофей. Или казано по-точно, Марсиа изпитваше непрекъснато нарастващо желание собственоръчно да дръпне шнолата на Лизи толкова силно, че да я скалпира и да развее трофея си.

— Кой дявол ме накара да изпълня условието в завещанието, според което трябва да задържа досегашния персонал? — мърмореше си тя със стиснати от гняв устни.

— Защото иначе нямаше да получите наследство — отвърна Лизи рязко.

Марсиа мислено се зарадва на успеха, че поне не получи в отговор поредния контравъпрос. Погледна часовника си. След час имаше пациент, а ненавиждаше миризмата на прясна боя. От друга страна, знаеше от опит, че пациентите на един психиатър или терапевт очакват всичко да е по стандартния начин, затова и дума не можеше да става за терапия извън кабинета. С ужас си спомни пациентката, страдаща от мания за власт, която в кабинета бе послушна, а при една разпускаща разходка в парка непрекъснато й нареждаше да върши какви ли не градински работи.

— Лизи, идете веднага в кабинета ми и отворете широко всички врати и прозорци. Тръгнахте ли?

Икономката кимна.

— И вратите на картотечните шкафове ли? А този със сувенирите от университетските ви години?

Марсиа въздъхна и подпря с две ръце главата си.

 

 

Мисис Хайнкъл все още не можеше да повярва сполетялото я щастие. Силвия Мендоса, нейната кралица Силвия, тази от нашумелите преди години плакати щеше да идва на Св. Томас! Каква чест! По този повод си наля още една чаша кафе, в което сипа порядъчно количество карибски ром, и вдигна тост.

— За теб, кралице Силвия! — изпи наведнъж питието и в следващия момент се строполи бавно на земята с блажена усмивка. — Кралица Силвия ще идва! — шепнеше тя все още, когато съседката й я намери в същото това положение, чудейки се какво толкова я е развълнувало, за да получи поредния си сърдечен пристъп.

Веднага телефонира.

— Кралица Силвия ще идва! — продължаваше мисис Хайнкъл, дори когато санитарите я слагаха на носилката.

— Дрънка врели-некипели — каза вяло единият от тях и се обърна към шофьора. — Слушай, Марк, ако жена ми те покани на вечеря, измисли си достоверно оправдание. Дали й някаква нова рецепта, по която готви седем дни в седмицата. Има ужасен вкус. Съветвам те, не идвай на вечеря!

Линейката влезе с надута сирена в болницата.

— И каква е рецептата?

— Някакво странно рагу.

Санитарят поклати глава и слезе. Свалиха носилката с лежащата на нея мисис Хайнкъл, за да я предадат в сигурните ръце на сестра Ада.

— Кой е дошъл?

Сестра Ада — едра, пълна и грубовата жена — усърдно забута количката към спешното отделение.

— А, нова пациентка! Добре дошла! Не се притеснявайте, ние ще се погрижим за всичко.

— Не се притеснявам! — шепнеше мисис Хайнкъл. — Просто се радвам за кралица Силвия, която ще прекара почивката си тук, на Св. Томас…

Сестра Ада, страстна читателка на клюкарските вестници, които се продаваха на Вирджинските острови, и която непрекъснато предлагаше на пациентите си разни любопитни новини, се ококори.

— Шведската кралица Силвия и крал Густав ли? — попита въодушевено, но мисис Хайнкъл не й отговори.

Тя отново бе загубила съзнание с озарено лице.

 

 

Лизи въведе новата пациентка в кабинета на Марсиа, в който, въпреки отворените прозорци, ужасно миришеше на прясна боя.

— Направих каквото ми наредихте, мис Марсиа — заяви Лизи гордо и побърза да излезе.

Марсиа не отвърна нищо. Опитваше се да вземе вазата от етажерката. Тя обаче не помръдваше. Беше залепнала за пресния лак, както и всички книги, справочници, бюста на Зигмунд Фройд и бялата й дамска чанта.

— Мисис Елвира Франклин, нали? Аз съм доктор Мермелщайн, но ме наричайте просто Марсиа. — Тя пое протегнатата слаба, кокалеста ръка на посетителката. — Седнете и говорете с мен откровено като с най-добрата си приятелка.

Мисис Франклин въздъхна унило.

— Не говоря повече с най-добрата си приятелка, защото и тя не вярва, че съм Бо Дерек^[1].

Марсиа огледа невзрачната си пациентка.

— Аха, разбирам… — Истината бе, че в момента разбираше приятелката й, а не нея. — И как ви хрумна, че сте Бо Дерек?

Елвира Франклин отново въздъхна.

— И един терапевт трябва да признава собствените си слабости. Ако имате нужда от очила, купете си и ги носете. Тогава не бихте ми задавала такива глупави въпроси!

Вратата се отвори и влезе Лизи, балансирайки с поднос в ръце.

— Ето и поръчаното кафе — оповести радостно.

Марсиа й беше страшно благодарна, че я спаси от неловката ситуация и въобще не й обясни, че не е поръчвала никакво кафе.

Икономката излезе, Марсиа наля в двете чаши, но мисис Франклин продължаваше да я гледа враждебно.

— Имайки предвид силното ви късогледство, за отбелязване е фактът, че сервирахте така добре.

— Въпрос на практика.

Марсиа отпи глътка, загледа се в чинийката пред себе си и каза доста смутено:

— Какво ли е сложила в кафето… как ли го е направила всъщност?

После вдигна очи и устоя на изпитателния, втренчен поглед на пациентката.

— Щом смятате, че сте Бо Дерек, тогава какъв е проблемът, за който мога да ви помогна?

Хубавото кафе явно умилостиви Елвира Франклин.

— Съпругът ми се казва Джо Франклин, но като Бо Дерек аз съм омъжена за Джон Дерек. Но Джо не иска и да чуе за това. Трябва да ми помогнете, като убедите мъжа ми, че не е мой мъж.

Марсиа изпи до дъно кафето си и тъй като не знаеше какво да прави, каза това, което винаги казваше в такива случаи:

— Проблемът ви е доста интересен, Елвира. Наистина много интересен…