Джон Гришам
Звездният отбор (8)

8

Когато Хелън Зинк отби по алеята пред Престън Авеню 418, погледът й не спря най-напред върху занемарената фасада на адвокатска кантора „Финли и Фиг“, а върху мигащата неонова реклама на съседния салон за масажи. Тя изключи фаровете и двигателя и поседя малко, за да си събере мислите. Съпругът й беше жив и здрав; само „обърнал няколко питиета“, както твърдеше някой си Уоли Фиг — човек с твърде любезни обноски, който й позвъни преди час. Мистър Фиг каза: „Седя със съпруга ви“, каквото и да означаваше това. Дигиталният часовник на таблото показваше 8:20, значи вече почти дванайсет часа тя се тревожеше отчаяно къде е Дейвид и какво става с него. Сега, след като знаеше, че е жив, обмисляше по какъв начин да го убие.

Тя огледа с неодобрение квартала, слезе от беемвето и бавно тръгна към вратата. Беше попитала мистър Фиг как точно се е добрал съпругът й от небостъргачите в центъра на Чикаго до работническия квартал около Престън Авеню. Мистър Фиг отговори, че не е в течение на всички подробности и би било за предпочитане да поговорят по-късно.

Хелън отвори вратата. Издрънча евтино звънче. Някакво куче изръмжа, но не скочи да я нападне.

Рошел Гибсън и Оскар Финли си бяха тръгнали. Уоли седеше на масата, изрязваше некролози от старите вестници и вечеряше с пакет чипс и кутийка сода. Той бързо стана, избърса ръце в панталона си и на лицето му цъфна широка усмивка.

— Вие трябва да сте Хелън.

— Да — потвърди тя и едва не се отдръпна, когато той й протегна ръка.

— Аз съм Уоли Фиг — представи се той и набързо я прецени с изпитателен поглед. Приятно парче. Къса кестенява коса, кафяви очи зад изискани очила с дизайнерски рамки, метър и седемдесет, стройна, добре облечена.

Уоли кимна одобрително. После се обърна и махна към отрупаната с вестници маса. До стената зад нея имаше старо кожено канапе, а върху него лежеше Дейвид — отново загубил всякаква връзка със света. Десният му крачол беше разкъсан — леко поражение от суматохата около верижната катастрофа, — но иначе изглеждаше непокътнат.

Хелън направи няколко крачки натам и го огледа.

— Сигурен ли сте, че е жив? — попита тя.

— О, жив е и още как. Влезе в малък сблъсък на местопроизшествието и си разкъса панталона.

— Сблъсък?

— Да, една отрепка от отсрещната кантора на име Гоулстън се опитваше да ни отмъкне клиентите след голямата злополука, а нашият Дейвид го пропъди с парче желязо. Не знам как точно си разкъса панталона.

Това вече беше прекалено за един ден. Хелън поклати глава.

— Искате ли нещо за пиене? Кафе, вода, уиски?

— Не пия алкохол — отсече тя.

Уоли я погледна, после погледна Дейвид и пак нея. Странен брак трябва да е, помисли си той.

— И аз не пия — заяви гордо Уоли. — Има прясно сварено кафе. Направих една кана за Дейвид и той изпи две чаши, преди да си полегне.

— Да, кафе може — каза тя.

След малко двамата пиеха кафе на масата и тихичко разговаряха.

— Доколкото успях да разбера — каза Уоли, — тази сутрин е превъртял в асансьора, докато отивал на работа. Изкрейзил, напуснал сградата и попаднал в някакъв бар, където пил почти цял ден.

— Така и предположих — каза тя. — Но как се е озовал тук?

— Не стигнахме дотам, но трябва да ти кажа, Хелън, той твърди, че нямало да се върне. Искал да остане да работи при нас.

Хелън не се удържа и хвърли поглед из отрупаната с вехтории стая. Трудно би могла да си представи по-западнала адвокатска кантора.

— Ваше ли е кучето? — попита тя.

— Това е Прели, пазачът на фирмата. Живее тук.

— Колко адвокати има в кантората?

— Само двама. Ние сме бутикова фирма. Аз съм младши съдружник. Оскар Финли е старши.

— И какво ще работи тук Дейвид?

— Специализирани сме в злополуките и смъртните случаи.

— Като всички онези, които пускат реклами по телевизията?

— Не се занимаваме с телевизия — отвърна самодоволно Уоли.

Ех, ако можеше да й каже. Той непрекъснато работеше над сценариите си. Караше се с Оскар заради парите. Гледаше със завист как други адвокати задръстват ефира с реклами, които по негово мнение бяха винаги долнопробни. И най-болезненото — представяше си загубените хонорари от всички изпуснати случаи, заграбени от адвокати с далеч по-ниски способности, но готови да рискуват с разходи за екранно време.

Дейвид изхърка гърлено, после бързо изпръхтя, но макар че издаваше звуци, нямаше никакви изгледи да се завърне в съзнание.

— Мислите ли, че на сутринта ще си спомни какво е станало? — попита Хелън, гледайки намръщено съпруга си.

— Трудно е да се каже — отвърна Уоли.

Собствената му любовна история с алкохола беше дълга и грозна. Неведнъж бе прекарвал замаяни утрини в усилия да си припомни какво е станало. Той отпи глътка кафе.

— Вижте, не е моя работа и така нататък, но често ли го прави? Казва, че иска да работи тук и… нали разбирате, трябва да знаем, ако има проблеми с чашката.

— Изобщо не си пада по алкохола. Никога не си е падал. Може понякога да пийне на гости, но от работа не му остана време за кръчми. А тъй като аз съм въздържателка, не държим у дома спиртни напитки.

— Просто питам. И аз съм имал тия проблеми.

— Съжалявам.

— Не, няма нищо. Трезвен съм вече от шейсет дни.

Това не впечатли Хелън толкова, колкото я изплаши. Уоли все още се бореше със зависимостта си и победата беше много далече. Изведнъж й омръзна и разговорът, и цялата тази бъркотия.

— Сигурно трябва да го отведа у дома.

— Да, предполагам. А може и да остане тук с кучето.

— Знаете ли, точно това заслужава. Да се събуди на канапето, както е с дрехите, да го цепи главата, да му се повдига и да няма представа къде се намира. Така му се пада, не мислите ли?

— Вярно, но не ми се иска пак да чистя след него.

— Да не би вече…

— Два пъти. Веднъж на верандата, веднъж в тоалетната.

— Ужасно съжалявам.

— Няма нищо. Но трябва да се прибере.

— Знам. Хайде да го вдигнем.

 

 

След като се събуди, Дейвид заговори любезно с жена си, сякаш не бе станало нищо особено. Напусна кантората без чужда помощ, слезе по стъпалата и тръгна към колата. Сбогува се многословно и гръмогласно с Уоли, благодари му сърдечно и дори предложи да кара. Хелън отхвърли идеята. Излязоха от Престън Авеню и поеха на север.

Пет минути мълчаха. После Хелън подхвърли небрежно:

— Виж, мисля, че в общи линии съм наясно, но ми липсват някои дребни подробности. Къде беше барът?

— „Абнър“, на няколко пресечки от офиса.

Той седеше отпуснат и вдигнатата яка на палтото стърчеше край ушите му.

— Ходил ли си и друг път?

— Не, но мястото е страхотно. Някой път ще те заведа.

— Разбира се. Защо не утре? И по кое време влезе в „Абнър“?

— Някъде между седем и половина и осем. Избягах от службата, тичах няколко пресечки и видях „Абнър“.

— И започна да пиеш?

— О, да.

— Помниш ли какво?

— Чакай да видим. — Той помълча, опитвайки да си спомни. — За закуска си поръчах четири пъти „Блъди Мери“, специалитет на Абнър. Много го бива. После чиния лучени кръгчета и няколко халби бира. Появи се мис Спенс и пийнах с нея два коктейла „Пърл Харбър“, но не бих повторил.

— Мис Спенс?

— Аха. Тя идва там всеки ден. Един и същ стол, един и същ коктейл, изобщо всичко й е едно и също.

— А ти хареса ли я?

— Направо се влюбих. Много е сладка.

— Ясно. Омъжена ли е?

— Не, вдовица. На деветдесет и четири и има няколко милиарда.

— Други жени?

— О, не, само мис Спенс. Тя си тръгна някъде около обед, а аз… чакай да-видим… поръчах си хамбургер и картофки, после пак минах на бира и по някое време подремнах.

— Подремна или изгуби съзнание?

— Все едно.

Мълчание. Тя караше, а той гледаше право напред.

— И как стигна от бара до онази кантора?

— С такси. Платих на човека четирийсет долара.

— Къде хвана таксито?

Ново мълчание.

— Не помня.

— Ето че напредваме. А сега идва големият въпрос: как откри „Финли и Фиг“?

Дейвид се замисли усърдно. Накрая поклати глава и призна:

— Нямам представа.

Имаха да говорят за толкова много неща. Пиенето — можеше ли да се превърне в проблем въпреки онова, което бе казала на Уоли? „Роган Ротбърг“ — щеше ли да се върне там? Трябваше ли да му предаде ултиматума на Рой Бартън? „Финли и Фиг“ — сериозно ли искаше да постъпи там? Хелън имаше много тревоги, много неща за казване, дълъг списък от упреци, но в същото време неволно се чувстваше развеселена. Никога не бе виждала съпруга си толкова пиян, а фактът, че бе избягал от небостъргача в центъра и бе попаднал в мизерен квартал, скоро щеше да се превърне в семейна легенда с епични пропорции. Беше жив и здрав, другото нямаше значение. И навярно не беше луд. С нервната криза можеха да се справят.

— Имам един въпрос — каза той, усещайки как клепачите му натежават.

— Аз имам много въпроси — отвърна тя.

— Сигурно, но в момента не ми се говори. Запази ги за утре, когато изтрезнея, става ли? Не е честно да ме тормозиш сега, докато съм пиян.

— Окей. Какъв е въпросът?

— Случайно родителите ти в момента да са у нас?

— Да. От доста време. Много са разтревожени.

— Колко мило. Виж, щом вашите са у дома, не стъпвам там, разбра ли? Не искам да ме видят такъв. Ясно?

— Те много те обичат, Дейвид. Ти ни изплаши.

— Защо се плашите толкова? Два пъти ти пратих съобщение, че съм добре. Знаеше, че съм жив. За какво е цялата паника?

— Не ме карай да почвам.

— Добре де, имах лош ден, какво толкова?

— Лош ден?

— Всъщност, като си помисля, беше чудесен ден.

— Защо да не спорим утре, Дейвид? Нали за това ме помоли?

— Да, но не слизам от колата, докато не си тръгнат. Моля те.

Излязоха на магистралата „Стивънсън“ и движението стана по-натоварено. Докато пъплеха напред, в колата настана мълчание. Дейвид се мъчеше да не заспи. Накрая Хелън извади мобилния телефон и позвъни на родителите си.