Джон Гришам
Звездният отбор (7)

7

От пет до седем напитките бяха с отстъпка и Абнър реши, че новият му приятел трябва да си тръгне преди това. Той поръча такси, намокри чиста кърпа със студена вода, после заобиколи бара и лекичко го побутна.

— Дейвид, събуди се, мой човек, наближава пет.

Дейвид беше изключил преди около час. Както всеки добър барман Абнър не искаше клиентите, излезли от работа, да заварят безчувствен пияница, проснат на бара. Докосна лицето му с кърпата и каза:

— Хайде, събуди се. Купонът свърши.

Дейвид изведнъж се съвзе. Зяпна и се вторачи в Абнър с ококорени очи.

— Какво, какво, какво… — измънка той.

— Наближава пет. Време е да се прибираш, Дейвид. Навън те чака такси.

— Пет часът! — провикна се Дейвид, смаян от новината. В бара имаше още половин дузина клиенти и всички го гледаха със съчувствие. Утре можеха да са на негово място. Дейвид стана и с помощта на Абнър си наметна палтото и намери куфарчето си. — Откога съм тук? — попита той, хвърляйки наоколо отчаяни погледи, сякаш за пръв път виждаше това място.

— Отдавна — отговори Абнър и пъхна визитна картичка в джоба му. — Обади ми се утре да уредим сметката.

Хванати под ръка, двамата се повлякоха към вратата и излязоха. Таксито чакаше до тротоара. Абнър отвори задната врата, бутна Дейвид на седалката, каза на шофьора: „Имаш грижата“, и затвори вратата.

Дейвид го видя как изчезва в бара, после погледна шофьора.

— Как ти е името?

Шофьорът измънка нещо неясно и Дейвид кресна:

— Не можеш ли да говориш английски?

— Накъде, сър? — попита шофьорът.

— Е, това беше хубав въпрос. Знаеш ли някой добър бар наоколо?

Шофьорът поклати глава.

— Не съм готов да се прибера у дома, защото тя е там и такова… олеле!

Вътрешността на таксито бе почнала да се върти. Отзад долетя сърдитият писък на клаксон. Шофьорът подкара напред.

— Не толкова бързо — каза Дейвид със затворени очи. Движеха се едва с петнайсет километра в час. — Карай на север.

— Трябва ми адрес, сър — каза шофьорът, завивайки по „Саут Диърборн“. Движението вече беше бавно и натоварено.

— Може да ми призлее — каза Дейвид, като преглътна с усилие и се помъчи да отвори очи.

— Моля ви, не в колата ми.

На пресекулки изминаха две пресечки. Дейвид успя да се успокои.

— Дайте адрес, сър — повтори шофьорът.

Дейвид отвори лявото си око и надникна през прозореца. До таксито бе спрял автобус, препълнен с уморени работници. Ауспухът му бълваше синкави облаци. Отстрани имаше надпис, рекламиращ услугите на адвокатска кантора „Финли и Фиг“. „Шофиране в нетрезво състояние? Потърсете експертите“. Следваше адресът с по-дребни букви. Дейвид отвори дясното си око и за момент зърна усмихнатото лице на Уоли Фиг. Съсредоточи се върху думите „нетрезво състояние“ и се зачуди дали не могат някак да му помогнат. Беше ли виждал и друг път такива реклами? Беше ли чувал за тия типове? Не беше сигурен. Всичко се замъгляваше; всичко губеше смисъл. Изведнъж таксито отново се завъртя, този път по-бързо.

— Престън Авеню четиристотин и осемнайсет — каза той на шофьора и загуби съзнание.

 

 

Рошел никога не бързаше да си тръгва, защото нямаше желание да се прибира. Колкото и напрегната да ставаше понякога атмосферата в кантората, винаги беше за предпочитане пред хаоса в нейния претъпкан апартамент.

Разводът на семейство Фландър потръгна трудно, но след изкусната манипулация на Оскар всичко влезе в отъпкания коловоз. Мисис Фландър нае фирмата и плати аванс от седемстотин и петдесет долара. В крайна сметка разводът щеше да бъде уреден по взаимно съгласие, но не преди Оскар да оскубе от нея поне два бона. Въпреки всичко той кипеше от яд заради талона за бинго и дебнеше младши партньорът му да се прибере.

Уоли пристигна в пет и половина след изтощително целодневно търсене на жертви на „Крейокс“. Търсенето не бе дало никакъв резултат освен Честър Марино, но Уоли не губеше надежда. Беше надушил нещо голямо. Клиентите чакаха накъде в града и той щеше да ги открие.

— Оскар говори по телефона — каза Рошел. — И е ядосан.

— Какво става? — попита Уоли.

— Пристигна талон за бинго. Триста деветдесет и девет долара.

— Много хитро, нали? Чичо ми играе бинго в Клуба на ветераните.

— Гениално.

Тя му описа набързо положението със семейство Фландър.

— Видяхте ли! — гордо възкликна Уоли. — Номерът мина. Трябва да ги докараме тук, мис Гибсън, винаги съм го казвал. Ония триста деветдесет и девет долара са само примамка, после дръпваме въдицата. Оскар се е справил чудесно.

— Ами ако ни обвинят във фалшива реклама?

— Повечето ни реклама е фалшива. Чували ли сте за „Крейокс“? Лекарство за понижаване на холестерола.

— Може би. Защо?

— То убива хора, разбирате ли, и ще ни направи богати.

— Мисля, че съм го чувала и преди. Оскар приключи разговора.

Уоли тръгна право към вратата на Оскар, почука в движение, влезе и каза:

— Чух, че си харесал рекламата ми на талоните за бинго.

Оскар стоеше зад бюрото си с разхлабена вратовръзка, изтощен и зажаднял за едно питие. Преди два часа беше готов за скандал. Сега искаше само да си върви.

— Я стига, Уоли! Талони за бинго!

— Да, ние сме първата адвокатска фирма в Чикаго, използваща талони за бинго.

— Вече няколко пъти бяхме първи и си оставаме все толкова закъсали.

— Тия дни отминаха, приятелю мой — каза Уоли и бръкна в чантата си. — Чувал ли си за лекарство за понижаване на холестерола, наречено „Крейокс“?

— Да, да, жена ми го взема.

— Е, Оскар, то убива хора.

Оскар неволно се усмихна, после стана сериозен.

— Откъде знаеш?

Уоли тръсна върху бюрото му куп разпечатки.

— Ето ти домашното, все за „Крейокс“. Миналата седмица една голяма адвокатска фирма от Форт Лодърдейл е подала колективен иск срешу „Варик Лабс“. Твърдят, че лекарството многократно увеличава риска от сърдечен удар, и разполагат с експерти, за да го докажат. „Варик“ пуска на пазара повече боклуци от всяка друга голяма фармацевтична компания и съответно плаща повече обезщетения. Милиарди. Изглежда, че „Крейокс“ е най-новата далавера. В момента спецовете по колективни искове тъкмо излизат на сцената, Оскар, и ако открием десетина пострадали от „Крейокс“, ще забогатеем.

— Чувал съм го и преди, Уоли.

 

 

Когато таксито спря, Дейвид отново бе буден. С известно усилие той успя да хвърли на предната седалка две банкноти по двайсет долара и с още по-голямо усилие се измъкна от таксито. Проследи го с поглед как се отдалечава, после повърна в канавката.

След това се почувства много по-добре.

Рошел подреждаше бюрото си и слушаше караницата на партньорите, когато чу тежки стъпки по верандата. Нещо блъсна вратата, после тя се отвори широко. Младежът на прага имаше изцъклен поглед, зачервена физиономия и нестабилна походка, но беше добре облечен.

— С какво мога да ви услужа? — попита подозрително Рошел.

Дейвид се втренчи в нея, без да я вижда. Озърна се из стаята, залитна и присви очи, за да избистри поглед.

— Сър? — каза тя.

— Харесва ми това място — сподели той. — Много, много ми харесва.

— Колко мило. С какво мога…

— Търся си работа и искам да работя тук.

Прели надуши неприятности и заобиколи бюрото на Рошел.

— Колко е сладко! — възкликна Дейвид и се ухили. — Как му е името?

— Прели.

— Прели. Добре. Какво означава Прели?

— Съкратено от „Преследвач на линейки“.

— Харесва ми. Много, много ми харесва. Хапе ли?

— Не го пипайте.

Двамата партньори тихомълком се бяха появили на сцената. Стояха на прага на кабинета на Оскар. Рошел ги погледна нервно.

— Искам да работя тук — повтори Дейвид. — Трябва ми работа.

— Адвокат ли сте? — попита Уоли.

— Вие Фиг ли сте или Финли?

— Аз съм Фиг. Той е Финли. Адвокат ли сте?

— Мисля, че да. В осем тази сутрин бях един от шестстотинте работещи в „Роган Ротбърг“. Но изкрейзих, напуснах и отидох в един бар. Дълъг ден беше.

Дейвид се подпря на стената, за да не падне.

— Какво ви кара да си мислите, че търсим сътрудник? — попита Оскар.

— Сътрудник ли? Мислех по-скоро да постъпя направо като съдружник — отговори Дейвид и се преви от смях.

Никой друг не се усмихна. Не знаеха какво да правят, но по-късно Уоли щеше да си признае, че се е чудил дали да не повикат полиция.

Когато смехът престана, Дейвид пак се подпря и повтори:

— Харесва ми това място.

— Защо напускате голямата фирма? — попита Уоли.

— О, по много причини. Нека кажем просто, че мразя работата, мразя хората, с които работя там, и мразя клиентите.

— Значи тук ви е мястото — констатира Рошел.

— Не наемаме — отсече Оскар.

— Стига де! Завършил съм право в Харвард. Ще карам на половин щат — петдесет часа седмично вместо досегашните сто. Схващате ли? На половин щат.

И той пак се разсмя, без да забелязва хладното им мълчание.

— Съжалявам, приятел — каза пренебрежително Уоли.

Някъде немного далече отекна клаксон — дълъг, отчаян звук, който можеше да завърши само зле. Друг шофьор удари спирачки. Пак клаксон, пак спирачки и за една безкрайна секунда цялата фирма „Финли и Фиг“ затаи дъх. Последва гръмотевичен трясък, по-страховит от обикновено, и стана ясно, че няколко коли са се нанизали една в друга на кръстовището на „Престън“, „Бийч“ и Трийсет и осма улица. Оскар грабна палтото си. Рошел си наметна жилетката. Двамата последваха Уоли навън, оставяйки пияния да се справя както може.

Канторите по Престън Авеню опустяха — адвокатите и сътрудниците им хукнаха да видят бедствието и да предложат утеха на пострадалите.

Катастрофата бе засегнала поне четири коли, всичките изкривени и смачкани. Едната лежеше преобърната и колелата й продължаваха да се въртят. В суматохата се чуваха писъци и далечен вой на сирени. Уоли изтича към един потрошен форд. Предната дясна врата беше изкъртена и зашеметено момиче, опръскано с кръв, се мъчеше да излезе отвътре. Уоли го хвана за ръка и го отведе настрани. Рошел помогна да настанят жертвата на пейка до близката автобусна спирка. Уоли се върна сред хаоса да търси други клиенти. Оскар вече бе намерил очевидец, който би им помогнал да определят кой е виновен и така да привлекат клиентите. „Финли и Фиг“ знаеха как да работят на терен.

Майката на момичето беше на задната седалка и Уоли й помогна да се измъкне. Отведе я към пейката — право в прегръдките на Рошел. Зададе се конкурентът от отсрещната кантора Винс Гоулстън и Уоли го забеляза.

— Стой настрани, Гоулстън — кресна той. — Тия хора вече са наши клиенти.

— Друг път, Фиг. Нищо не са подписали.

— Махай се, задник такъв.

Прииждаха нови зяпачи и тълпата бързо растеше. Движението не помръдваше и мнозина шофьори слязоха от колите си да погледат. Някой викна: „Мирише ми на бензин!“, което моментално засили паниката. Една тойота беше преобърната и хората вътре трескаво се мъчеха да излязат. Някакъв мъж с ботуши ритна страничното стъкло, но не успя да го счупи. Хората викаха, пищяха. Сирените наближаваха.

Сред целия този хаос прокънтя мощен младежки глас.

— Стой далече от клиентите ни — изрева някой и всички се завъртяха натам.

Гледката бе изумителна. Дейвид Зинк стоеше до пейката и размахваше някакво голямо назъбено желязо от катастрофата пред лицето на стреснатия Винс Гоулстън, който отстъпваше назад.

— Това са наши клиенти! — обяви гневно Дейвид.

Изглеждаше побеснял и нямаше съмнение, че при необходимост ще използва желязото.

Оскар пристъпи до Уоли и каза:

— От това хлапе може и да излезе нещо.

Уоли гледаше с нескрито възхищение.

— Хайде да го вземем на работа.