Джон Гришам
Звездният отбор (5)

5

Хелън Зинк пристигна в Тръст Тауър в дванайсет и няколко минути. Докато караше към центъра, тя се опита за стотен път да се свърже по телефона с мъжа си, но без успех. В 9:33 той й бе пратил съобщение да не се тревожи, а в 10:42 дойде вторият и последен текст: „Кротко, де. Добре съм. Не се панирай.“

Хелън паркира в един гараж, изтича по улицата и влезе във фоайето на сградата. След минути излезе от асансьора на деветдесет и третия етаж. Момичето от приемната я отведе до малка заседателна зала и я остави да чака сама. Макар че беше време за обяд, във фирмата не се гледаше с добро око на онези, които излизаха да ядат навън. Добрата храна и чистият въздух бяха едва ли не табу. От време на време някой от големите партньори извеждаше клиент на скъп обяд, който клиентът в края на краищата щеше да плати чрез старите трикове на раздути сметки и хонорари, но по правило — макар и неписано — сътрудниците и младши партньорите хапваха набързо по някой сандвич от автомата. Обикновено Дейвид закусваше и обядваше на бюрото си, а не бе рядкост и да вечеря там. Веднъж се похвали на Хелън, че е вписал по един час в сметките на трима клиенти, докато всъщност нагъвал пушена риба тон с чипс и диетична кола. Тя се надяваше, че той се шегува.

От сватбата насам теглото му все растеше — Хелън не можеше да прецени съвсем точно, но трябва да бе качил поне дванайсет килограма. Някога той участваше в маратони и излишните килограми още ги нямаше. Сега непрестанното хранене с долнопробни боклуци и почти пълната липса на физическо натоварване тревожеха и двамата. На деветдесет и третия етаж фирмата имаше чудесна и съвсем празна фитнес зала, но идеите за стремеж към добро здраве си оставаха празни приказки. При „Роган Ротбърг“ часът между дванайсет и един не се различаваше от който и да било друг час в денонощието.

За пет години това бе второто идване на Хелън във фирмата. Посещенията на съпругите не се забраняваха, но и не бяха желани. Нямаше никаква причина да бъде тук, а и нямаше желание да гледа това място или да общува с тези хора след купищата ужасни истории, които бе чувала от Дейвид. Два пъти годишно отиваха заедно на някое отвратително събиране, целящо да породи дружески дух между изтормозените адвокати и техните пренебрегвани съпруги. Тия сбирки неизменно се превръщаха в пиянски купони с непристойни, излагащи сцени. Вземи тълпа преуморени адвокати, дай им пиене и гледай какво става.

Преди година на един фирмен излет по езерото Мичиган с увеселително корабче Рой Бартън се бе опитал да награби Хелън. Ако не беше толкова пиян, това би породило сериозни проблеми. Цяла седмица Хелън и Дейвид се чудеха как да постъпят. Дейвид искаше да му каже всичко право в очите и после да се обърне към нравствената комисия. Хелън възрази — смяташе, че това само ще навреди на кариерата му. Нямаше свидетели, а най-вероятно и самият Бартън не помнеше какво е направил. След време спряха да разговарят за инцидента. А след пет години Хелън бе чула толкова много неща за Рой Бартън, че Дейвид престана да споменава името му у дома.

И ето че изведнъж Рой се появи пред нея. Влезе свирепо озъбен в малката заседателна зала и властно попита:

— Хелън, какво става?

— Странно, аз имам същия въпрос — отговори тя. Мистър Бартън (както държеше да го наричат) имаше лошия навик да притиска хората с грубост и крясъци. Е, Хелън нямаше да търпи това.

— Къде е той? — викна Бартън.

— Ти ми кажи, Рой — отвърна тя.

Секретарката Лана, Ал и Скатавката влязоха заедно, сякаш бяха получили съдебна призовка. Докато затваряше вратата, Рой ги представи набързо. Хелън неведнъж бе разговаряла с Лана по телефона, но я виждаше за пръв път.

Рой погледна Ал и Скатавката.

— Вие двамата, кажете какво точно стана.

С общи усилия те изложиха своята версия за последното асансьорно пътуване на Дейвид Зинк и без ни най-малък опит за разкрасяване представиха образа на един претоварен човек, който просто се е сринал от напрежение. Дейвид бил потен, задъхан, пребледнял и се хвърлил с главата напред в асансьора, паднал на пода, а точно когато вратата се затръшнала, го чули да се смее.

— Когато тази сутрин излезе от къщи, беше добре — увери ги Хелън, сякаш искаше да подчертае, че кризата не е нейна вина, а на фирмата.

— Ти — кресна Рой към Лана. — Ти си разговаряла с него.

Лана си носеше записки. Разговаряла с него два пъти, после престанал да отговаря.

— При втория разговор — каза тя — имах твърдото усещане, че пие. Малко заваляше думите; сричките не бяха съвсем ясни.

Рой хвърли яростен поглед към Хелън, сякаш тя носеше цялата отговорност.

— Къде може да е отишъл? — попита той.

— О, на обичайното място, Рой — каза Хелън. — Там, където отива да се натряска винаги когато превърти сутрин в седем и половина.

В заседателната зала настана зловещо мълчание. Очевидно Хелън Зинк се смяташе в правото си да иронизира мистър Бартън. Другите обаче не смееха.

— Прекалява ли с пиенето? — попита той малко по-сдържано.

— Той няма време за пиене, Рой. Прибира се в десет-единайсет, понякога си налива чаша вино, после заспива на канапето.

— Посещава ли психоаналитик?

— За какво? Защото, че работи сто часа седмично? Струва ми се, че това е нормата тук. Мисля, че всички вие трябва да идете на психоаналитик.

Ново мълчание. На Рой му натриваха носа и това бе крайно необичайна гледка. Ал и Скатавката бяха забили погледи в масата и отчаяно се мъчеха да прикрият усмивките си. Лана стоеше като сърна пред автомобилни фарове, готова да бъде застреляна.

— Значи нямаш информация, която да ни помогне? — каза Рой.

— Не, а очевидно и ти нямаш информация, с която да ми помогнеш, нали, Рой?

Тук вече той не издържа. Присви очи, стисна зъби, изчерви се, погледна Хелън и каза:

— Не се безпокой, ще се появи рано или късно. Ще хване такси и ще се добере до вкъщи. Ще долази обратно при теб, после ще долази и при нас. Има още един шанс, разбираш ли? Искам го в кабинета си утре сутрин точно в осем. Трезвен и разкаян.

Хелън изведнъж се просълзи. Тя докосна бузите си и отговори с пресекващ глас:

— Просто искам да го намеря. Искам да знам, че е жив и здрав. Можеш ли да ми помогнеш?

— Започвай да го търсиш — каза Рой. — В центъра на Чикаго има поне хиляда бара. Рано или късно ще го намериш.

С тия думи Рой Бартън театрално напусна залата и затръшна вратата зад себе си. Щом той изчезна, Ал пристъпи напред, докосна рамото на Хелън и тихо каза:

— Виж, Рой е гадняр, но за едно има право. Дейвид седи в някой бар и пие. Накрая ще хване такси и ще се прибере.

Скатавката също пристъпи по-близо и каза:

— Хелън, и друг път сме виждали подобни случаи. Всъщност не са чак толкова необичайни. До утре ще му мине.

— А фирмата има щатен психолог, истински професионалист, който се грижи за жертвите — добави Ал.

— Жертвите? — повтори Хелън. — Значи моят съпруг е жертва?

Скатавката сви рамене и каза:

— Да, но всичко ще бъде наред.

Ал сви рамене и каза:

— Сега седи в някой бар. Страшно ми се иска да съм при него.

 

 

В „Абнър“ най-сетне прииждаше обедната клиентела. Сепаретата и масите бяха пълни, барът гъмжеше от чиновници, които дъвчеха хамбургери и пиеха бира. Дейвид бе мръднал още един стол надясно, така че сега седеше до мис Спенс. Тя пиеше своя трети и последен „Пърл Харбър“. Дейвид беше на втория. Когато мис Спенс му предложи да опита, той отначало отказа и обясни, че не си пада по смесените напитки. Тя настоя, Абнър забърка коктейла и го сложи пред Дейвид. Макар да изглеждаше безобидно като сироп за кашлица, питието представляваше убийствена комбинация: водка, ликьор от пъпеш и ананасов сок.

Намериха и обща тема за разговор — стадиона „Ригли Фийлд“. Бащата на мис Спенс я бе завел там още като малка и от тогава тя неизменно следеше играта на любимия си отбор „Къбс“. Купуваше си абонамент за стадиона вече шейсет и две години — несъмнен рекорд според нея — и беше виждала всички велики играчи: Роджърс Хорнсби, Ърни Банкс, Рон Санто, Били Уилямс, Фърги Дженкинс и Райн Сандбърп. И бе страдала дълбоко заедно с всички фенове на „Къбс“. Очите й блестяха, докато разказваше популярната легенда за проклятието на Били Козела. После се насълзиха, когато си припомни в подробности големия провал през 1969 година. Тя отпи дълга глътка, след като разказа за позорната юнска загуба от 1977-а. Пропусна да спомене, че покойният й съпруг веднъж се бе опитал да закупи терена, но конкуренцията го бе надхитрила.

След два коктейла тя вече беше на градус. Третият довърши работата. Не проявяваше интерес към положението на Дейвид; предпочитате да води разговора, а Дейвид, който бе преминал на ниска предавка, се задоволяваше да седи и да слуша. От време на време Абнър наминаваше да провери дали клиентката е доволна.

Точно в 12:15, в разгара на обедното оживление, шофьорът азиатец дойде да прибере мис Спенс. Тя допи коктейла си, сбогува се с Абнър, без да плати сметката, благодари на Дейвид за компанията и напусна бара, като се държеше с една ръка за лакътя на шофьора, а с другата стискаше бастуна. Вървеше бавно, но с гордо вдигната глава. Щеше пак да се върне.

— Коя беше тая? — попита Дейвид, когато Абнър се приближи до него.

— Ще ти кажа по-късно. Искаш ли да обядваш?

— Разбира се. Тия хамбургери изглеждат добри. Дай един с повече сирене и картофки.

— Имаш го.

 

 

Таксиметровият шофьор се казваше Бауи и обичаше да приказва. Когато напуснаха третата погребална агенция, той не издържа на любопитството и подметна през рамо:

— Каква е тая работа с погребалните агенции?

Уоли бе затрупал задната седалка с вестникарски некролози, карти на града и бележници.

— Дай да отскочим до „Ууд и Фъргюсън“ на сто и трета улица близо до Бевърли Парк — каза той, пренебрегвайки временно въпроса на Бауи.

Обикаляха заедно вече два часа и броячът наближаваше сто и осемдесет долара — солидна сума в таксиметровия бизнес, но нищожна за делото „Крейокс“. Според някои от статиите, които му бе дал Лайл Марино, адвокатите предполагаха, че един смъртен случай, причинен от лекарството, може да донесе между два и четири милиона. Адвокатите вземаха четирийсет на сто, а „Финли и Фиг“, разбира се, трябваше да дели с „Зел и Потър“ или някоя друга голяма фирма, която би станала двигател на делото. И все пак дори след подялбата случаят си оставаше истинска златна мина. Най-важното беше да се открият пострадалите. Докато препускаха из Чикаго, Уоли твърдо вярваше, че той единствен от хилядите адвокати в града е бил достатъчно хитър да тръгне на лов за жертви на „Крейокс“.

Според друга статия опасностите от употребата на лекарството бяха открити съвсем неотдавна. А трета цитираше думите на един адвокат, че медицинските кръгове и цялото общество все още не са наясно за „фиаското «Крейокс»“. Но Уоли беше наясно и изобщо не се вълнуваше колко пари ще пръсне за таксита.

— Попитах за погребалните агенции — изцвърча отново Бауи. Беше упорит и нямаше да миряса.

— Часът е един — обяви Уоли. — Обядвал ли си?

— Да съм обядвал? Возя те вече два часа. Видя ли ме да обядвам?

— Гладен съм. Отдясно има „Тако Бел“. Дай да минем през гишето за автомобили.

— Ти черпиш, нали?

— Аз черпя.

— Много обичам такоси.

Бауи поръча за себе си меки такоси, а за клиента бурито. Докато чакаха на опашката, Бауи каза:

— Знаеш ли, едно нещо все не ми излиза от главата. Какво търси тоя човек из погребалните агенции? Не е моя работа, но въртя волана от осемнайсет години и никога не ми се е случвало клиент да обикаля погребалните агенции из целия град. Никога не съм имал клиент с толкова много приятели, ако ме разбираш.

— В едно си прав — каза Уоли, откъсвайки поглед от разпечатките, на Лайл. — Не е твоя работа.

— Еха! Добре ме затапи! Пък аз те мислех за готин човек.

— Адвокат съм.

— Е, сега съвсем закъсахме! Шегувам се, чичо ми е адвокат. Голяма гадина.

Уоли му подаде двайсет долара. Бауи взе плика с храна и разпредели порциите. После изкара колата на улицата, спря да приказва и задъвка усилено.