Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Litigators, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
taliezin (2016)

Издание:

Джон Гришам. Звездният отбор

Превод: Силвия Падалска

Редактор: Любомир Николов

Худ. оформление: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

Илюстрация на корицата: Shutterstock / SVLuma

ISBN: 978-954-769-281-7

ИК Обсидиан, София, 2011

Печат и подвързия: „Абагар“ АД — В. Търново

История

  1. — Добавяне

46

Тъй като трима от заседателите бяха чернокожи, Дейвид взе тактическото решение да прекара повече време в Африка с доктор Юландър. В почивката съдия Сийрайт му позволи да проучи историята на само още три лекарства.

— Искам да предадем случая на заседателите този следобед — каза той.

Мисис Карос продължаваше да протестира, като понякога се разгорещяваше, но съдията отхвърляше всички нейни възражения.

Заседателите бяха доведени в залата и заеха места. Когато свидетелят се върна на стола си, Дейвид се обърна към него с думите:

— Доктор Юландър, познавате ли медикамент на име „Клайвел“?

— Да.

— Вашата компания ли го разработи и представи на пазара?

— Да.

— Кога беше одобрен от Агенцията по храните и лекарствата?

— Нека помисля. Някъде в началото на две хиляди и пета година.

— В момента продуктът продава ли се в търговската мрежа?

— Не.

— Кога беше изтеглен от нея?

— Две години по-късно. През юни две хиляди и седма.

— Компанията доброволно ли оттегли медикамента, или Агенцията го спря?

— Агенцията го спря.

— По същото време срещу „Варик“ са били подадени няколко хиляди съдебни иска заради „Клайвел“. Така ли е?

— Да.

— Бихте ли описали предназначението на лекарството с прости думи?

— Предписваше се на пациенти с хипертония, тоест високо кръвно налягане.

— Наблюдаваха ли се някакви неприятни странични ефекти?

— Да. Поне според адвокатите, подали колективните искове.

— А Агенцията по храните и лекарствата? Едва ли е оттеглила медикамента само защото адвокатите са се разбунтували.

Дейвид държеше в ръката си друг доклад и го размаха леко във въздуха.

— Предполагам, че не.

— Не съм ви молил да предполагате нищо, докторе. Все пак сте чели доклада. „Клайвел“ е причинявал тежка, почти непоносима мигрена сред хиляди пациенти. Прав ли съм?

— Така твърдеше Агенцията.

— Оспорвате ли нейните заключения?

— Да.

— Вие отговаряхте за клиничните тестове на „Клайвел“, нали?

— Заедно с екипа ми отговаряме за изпитването на всички лекарства, произведени от компанията. Мислех, че вече сме установили този факт.

— Приемете най-дълбоките ми извинения. Колко клинични теста бяха проведени във връзка с „Клайвел“?

— Поне шест.

— И къде се състояха те?

Атаката нямаше да свърши, докато кръстосаният разпит не приключеше. Ето защо Юландър отвърна:

— Четири в Африка, един в Румъния и един в Парагвай.

— Колко пациенти от Африка бяха лекувани с „Клайвел“?

— Всяко изпитване обхващаше около хиляда души.

— От кои страни бяха участниците?

— Не съм сигурен. От Камерун, Кения и може би Нигерия. Не помня четвъртата.

— Едновременно ли бяха проведени изпитванията?

— Общо взето, да. В период от дванайсет месеца през две хиляди и втора и две хиляди и трета година.

— Не е ли истина, докторе, че още от самото начало вие лично сте знаели за сериозните проблеми на лекарството?

— Какво значи „от самото начало“?

Дейвид отиде до купчината с документи, извади един от тях и се обърна към съдията.

— Ваша чест, бих искал да прибавя към доказателствата този вътрешнофирмен доклад, изпратен до доктор Юландър от медицинска служителка във „Варик“ на име Дарлийн Ейнзуърт. Датата е четвърти май две хиляди и втора година.

— Нека го погледна — заяви съдията.

Надин се изправи и каза:

— Ваша чест, възразяваме, няма връзка. Липсва каквато и да е обоснованост.

Съдия Сийрайт прочете набързо доклада, дълъг две страници. После се обърна към доктор Юландър и попита:

— Получавали ли сте подобен документ, докторе?

— Да.

Дейвид се притече на помощ.

— Ваша чест, този доклад е бил предоставен от един служител във „Варик“ на адвокатите, подали колективния иск по случая „Клайвел“ преди две години. Неговата автентичност е била установена още тогава. Доктор Юландър го познава доста добре.

— Достатъчно, мистър Зинк. Ще го прибавим към доказателствата.

Мистър Зинк продължи:

— Датата върху документа е четвърти май две хиляди и втора година. Така ли е, доктор Юландър?

— Да.

— Следователно въпросният доклад е попаднал на бюрото ви два месеца след като компанията е започнала клиничните си тестове в Африка. Погледнете последния абзац на втора страница. Бихте ли го прочели пред заседателите, доктор Юландър?

Свидетелят очевидно не искаше да го прочете, но в крайна сметка нагласи очилата си и започна:

— „Пациентите вземат «Клайвел» от шест седмици по четирийсет милиграма два пъти дневно. Сред седемдесет и два процента се наблюдава понижаване на кръвното налягане — както систолично, така и диастолично. Страничните ефекти са тревожни. Пациентите се оплакват от виене на свят, гадене и повръщане. Голяма част от тях, около двайсет процента, страдат от силно главоболие, което налага спиране на лечението. След като сравних бележките си с други медицински служители тук, в Найроби, предлагам всички изпитвания, свързани с «Клайвел», да бъдат преустановени незабавно.“

— Е, доктор Юландър, преустановихте ли изпитванията?

— Не.

— Получихте ли други подобни отзиви?

Юландър въздъхна и погледна безпомощно към масата на защитата.

— Разполагам с копия от докладите, в случай че се нуждаете от опресняване на паметта — предложи услужливо Дейвид.

— Да, получих и други — призна Юландър.

— Онази служителка, Дарлийн Ейнзуърт, още ли работи за „Варик“?

— Вероятно не.

— Да или не, докторе?

— Не, не работи за нас.

— Вярно ли е, че е била уволнена само месец след като ви е изпратила доклада за ужасните ефекти на „Клайвел“?

— Аз не съм я уволнявал.

— Но тя все пак е била освободена от „Варик“, нали?

— Не съм сигурен какво се е случило. Може и сама да е напуснала.

Дейвид отново отиде до масата и взе една дебела папка. Обърна се към Сийрайт и заяви:

— Господин съдия, това са показанията на доктор Юландър по случая „Клайвел“ преди две години. Ще ми позволите ли да ги използвам, за да опресня паметта му?

— Просто отговорете на въпроса — изсъска ядосано съдията на свидетеля. — Служителката била ли е уволнена от „Варик“ месец след изпращането на доклада?

Изненадан от острата реакция, доктор Юландър изведнъж си спомни и отвърна:

— Да.

— Благодаря ви — каза Сийрайт.

Дейвид се втренчи в заседателите и продължи:

— Въпреки многобройните предупреждения компанията не е спряла с изпитванията и е получила одобрението на Агенцията по храните и лекарствата през две хиляди и пета година. Прав ли съм, доктор Юландър?

— Да, лекарството беше одобрено тогава.

— Веднага след това от „Варик“ са започнали да го рекламират агресивно в цялата страна. Така ли е, доктор Юландър?

— Нямам нищо общо с маркетинговия отдел.

— Но сте член на борда на директорите, нали?

— Да.

— А после е настъпил истински хаос. Тъй като се оплаквали от тежка мигрена и други странични ефекти, поне осем хиляди потребители са подали искове срещу компанията през същата година. Така ли е, докторе?

— Не разполагам с тази статистика.

— Е, нека не бъдем дребнави, докторе. Ще се опитам да приключа по-бързо. Вашата компания участвала ли е в някое дело, за да защити лекарството си?

— Да, в едно.

— Миналата седмица „Варик“ са постигнали споразумение по двайсет и пет хиляди иска, свързани с лекарството. Прав ли съм, доктор Юландър?

Надин се намеси.

— Възразявам, ваша чест. Споразуменията по други дела нямат връзка с настоящия случай. Мисля, че мистър Зинк прекали.

— Аз ще реша дали е така, мисис Карос. Но възражението се приема. Мистър Зинк, отсега нататък не цитирайте други споразумения.

— Благодаря, ваша чест. Доктор Юландър, познавате ли медикамент на име „Ребакс“, произведен от „Варик“?

Юландър въздъхна отново и заби поглед в краката си. Дейвид отиде до масата, за да вземе още една купчина с доклади, които изваждаха наяве мръсните ризи на „Варик“. Накратко, той установи, че: 1) медикаментът „Ребакс“ трябвало да облекчава симптомите на мигрена, но всъщност повишавал кръвното налягане; 2) продуктът бил изпитван върху пациенти с мигрена от Африка и Индия; 3) от „Варик“ знаели за страничните му ефекти, но се опитали да прикрият тази информация; 4) адвокатите, подали колективни искове, открили злепоставящи вътрешни доклади на фирмата; 5) Агенцията по храните и лекарствата в крайна сметка изтеглила „Ребакс“ от търговската мрежа; 6) „Варик“ все още се защитаваха по различни колективни искове, като никой от случаите не бе стигнал до съда.

В един часа Дейвид реши да приключи. Беше измъчвал безмилостно доктор Юландър близо три часа, без да получи ответен удар от мисис Карос, и бе отбелязал достатъчно точки. Заседателите, които първоначално се бяха забавлявали на критиките срещу „Варик“, вече нямаха търпение да обядват, да вземат бързо решение и да се приберат у дома.

— Обявявам кратка почивка — каза съдията. — Ще се видим отново в два часа.

 

 

Дейвид намери една празна маса в ъгъла на кафенето на втория етаж. Тъкмо дояждаше сандвича си и преглеждаше бележките си, когато усети, че някой се приближава отзад. Беше Тейлър Баркли, един от малкото адвокати от „Роган“, които Дейвид познаваше и поздравяваше в съдебната зала.

— Имаш ли минутка? — попита Баркли и седна на стола до него.

— Разбира се.

— Страхотен разпит. Надин рядко прави гафове, но този път допусна голяма грешка.

— Благодаря — отвърна Дейвид с пълна уста.

Баркли огледа неспокойно стаята, сякаш беше на път да му разкрие важна тайна.

— Попадал ли си на блогър с псевдоним Тринайсетия съдебен заседател?

Дейвид кимна и Баркли продължи:

— Нашите компютърни специалисти са доста кадърни и успяха да го проследят. Той седи в залата, три реда зад теб. Облечен е с тъмносин пуловер и бяла риза. Трийсетгодишен, леко плешив, с очила. Прилича на зубрач. Името му е Арън Дийнц. Преди работел за някаква адвокатска фирма в центъра, но бил съкратен заради рецесията. Сега си е направил блог и се мисли за много велик. Явно не може да си намери работа.

— Защо споделяш с мен всичко това?

— Не казвам, че няма право да пише в блога си. Процесът е открит за обществеността. Повечето от статиите му са безобидни, но той нападна жена ти. Ако бях на твое място, добре щях да го подредя. Просто исках да знаеш. До скоро.

С тези думи Баркли стана от мястото си и се отдалечи.

 

 

В два часа Надин Карос се изправи и обяви:

— Ваша чест, защитата няма повече въпроси.

Последното бе обсъдено в кабинета на съдията и не предизвика особени изненади. Без да губи време, Хари Сийрайт заяви:

— Мистър Зинк, можете да изнесете заключителната си пледоария пред заседателите.

Дейвид нямаше никакво желание да се изправя пред заседателите и да търси съчувствие за своята клиентка Айрис Клопек, но щеше да е безкрайно странно, ако след като бе участвал в заседанията от начало до край, се въздържи от последни думи. Той се приближи до заседателите и сърдечно им благодари за изпълнения граждански дълг. После им призна, че това е първият съдебен процес в кариерата му и че е възнамерявал само да направи необходимите проучвания. Събитията обаче го бяха принудили да излезе на бойното поле и той съжаляваше, че не е свършил по-добра работа. Дейвид размаха някакъв документ и обясни, че държи в ръцете си предварителния план на делото — нещо като дневен ред, приет от двете страни много преди избора на съдебни заседатели. Той насочи вниманието им към страница 35, където бяха изброени експертите на защитата. Цели двайсет и седем! И до един носеха титлата „доктор“ пред имената си. Слава богу, адвокатите не бяха призовали всички от тях, но със сигурност им бяха гарантирали сериозни хонорари. Защо ответникът се нуждаеше от такъв брой високоплатени експерти? Вероятно криеше нещо. И защо му трябваха толкова адвокати, зачуди се Дейвид, като посочи екипа от „Роган Ротбърг“. Неговата клиентка Айрис Клопек не бе в състояние да си позволи подобен правен екип. Условията не бяха равностойни. Мачът беше купен. Само заседателите можеха да внесат известен баланс.

Речта му продължи по-малко от десет минути и той нямаше търпение да си седне на мястото. Докато се връщаше, огледа зрителите и кръстоса поглед с Арън Дийнц, Тринайсетия съдебен заседател. Накрая Дийнц отмести очи.

Надин Карос говори половин час и успя да насочи вниманието обратно към „Крейокс“. Тя защити ревностно „Варик“ и напомни на заседателите за множеството известни и надеждни лекарства, дарени на света от компанията. Сред тях се нареждаше и „Крейокс“ — медикаментът, който бе издържал на всички нападки, след като адвокатите на ищцата не бяха успели да докажат каквато и да било вреда, предизвикана от него. Да, защитата на „Варик“ наистина разполагаше с двайсет и седем престижни специалисти, но този факт нямаше никаква връзка с делото. Много по-голяма тежест биха имали експертните мнения, представени от отсрещната страна. Адвокатите на ищцата бяха подали иска и трябваше да изградят своя случай, но в крайна сметка бяха претърпели огромен провал.

Дейвид слушаше речта й с дълбоко възхищение. Тя беше талантлива и интелигентна, а съдебният й опит си личеше от начина, по който се движеше из залата, с лекота подбираше думите си, поглеждаше с усмивка към заседателите и засвидетелстваше доверието си към тях. Техните изражения не оставяха и най-малкото съмнение, че чувствата са взаимни.

Дейвид се отказа да взема пак думата. Съдия Сийрайт премина направо към инструкциите за заседателите — най-скучната част от всеки процес. В три и половина те се оттеглиха, за да вземат решение. Дейвид искаше да се махне от залата. Ето защо занесе голямата си кутия с документи до джипа, паркиран в гаража.

Докато пътуваше обратно с асансьора към двайсет и третия етаж, мобилният му телефон завибрира. Съобщението гласеше: „Заседателите са готови.“ Той се усмихна и прошепна:

— Не им отне много време.

В залата настъпи тишина и един пристав доведе заседателите. Техният говорител подаде писменото решение на пристава, който го връчи на съдия Сийрайт. Той обяви:

— Всичко изглежда нормално.

Говорителят взе документа, изправи се и прочете:

— Ние, заседателите, се произнасяме в полза на ответника „Варик Лабораторис“.

Не последваха никакви реакции. Съдия Сийрайт приключи с обичайните процедури и закри заседанието. Дейвид нямаше желание да остава в залата и да слуша глупости от сорта на: „Страхотна работа“, „Чудесно изложени факти“ и „Повече късмет следващия път“. Веднага щом съдията удари с чукчето, той вдигна тежкото си куфарче, проправи си път през тълпата и тръгна по коридора. И зърна как един мъж с познат син пуловер влиза в тоалетните. Дейвид го последва вътре, огледа помещението и видя единствено Арън Дийнц. Изми си ръцете и зачака. Когато се отдръпна от писоара, Дийнц се обърна и го видя.

— Ти си Тринайсетия съдебен заседател, нали? — попита Дейвид.

Дийнц замръзна на място. Беше разкрит.

— Е, и? — ехидно се усмихна той.

Дейвид замахна с дясната си ръка и стовари юмрук върху лявата буза на блогъра, който беше твърде изумен, за да реагира. Само изръмжа, когато усети болката в челюстта си. Дейвид го довърши с бърз ляв удар в носа.

— Това е за „безмозъчната кукла“, задник такъв! — извика Дейвид и Дийнц падна на пода.

Дейвид излезе в коридора и забеляза тълпата в далечния край. Намери стълбището и изтича надолу до главното фоайе. Пресече светкавично улицата към гаража, заключи се в джипа и въздъхна.

— Какъв съм идиот!

 

 

След като пое по обиколен маршрут, Дейвид пристигна в кантората с голямо закъснение. За своя изненада завари Оскар, който седеше до масата и пиеше безалкохолно в компанията на Рошел. Видът му беше изпит и блед, но той се усмихна и увери Дейвид, че се чувства добре. Докторът му бе позволил да прекарва по два часа дневно в службата и Оскар нямаше търпение да се върне на работа.

Дейвид им представи доста кратка версия на делото. Той имитира руския акцент на Борзов и ги разсмя. Все пак всички шеги бяха за сметка на „Финли и Фиг“. Защо да не се позабавляват? Когато разказа за отчаяните си опити да открие доктор Тредгил, Рошел и Оскар отново избухнаха в смях. Не можеха да повярват, че Хелън се е явила в съда. А щом той описа лицата на заседателите по време на показанията на Айрис, очите на Рошел се насълзиха.

— Въпреки блестящото ми представяне заседателите взеха решение за седемнайсет минути.

След като приключиха с шегите, те поговориха за Уоли, обсъдиха сметките, банковия кредит и мрачното бъдеще. Оскар им предложи да отложат дискусията за понеделник сутринта.

— Все ще измислим нещо — каза той.

Дейвид и Рошел се учудиха на неговата любезност и доброта. Вероятно сърдечният удар и операцията бяха смекчили характера му, карайки го да осъзнае собствената си преходност. Старият Оскар щеше да разкритикува остро Фиг и да се ядоса заради предстоящия фалит на фирмата, но новият изглеждаше необичайно оптимистичен относно създалата се ситуация.

След като измина един час от най-приятната среща, на която бе присъствал в кантората, Дейвид заяви, че трябва да тръгва. Правната му асистентка го чакаше за вечеря и нямаше търпение да научи подробностите около делото.