Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Litigators, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 15 гласа)

42

След тежкия ден в съда Хелън не беше в настроение да готви. Взе Ема от сестра си в Еванстън, благодари сърдечно за помощта и обеща да се обади по-късно. После се отправи към най-близкия ресторант за бързо хранене. Ема, която спеше много по-добре в движещи се превозни средства, отколкото в собственото си креватче, се унесе мигновено. Хелън спря колата пред гишето за бързи поръчки и купи повече хамбургери и картофки от обичайното, тъй като двамата с Дейвид също бяха гладни. Навън валеше и късните октомврийски дни ставаха все по-кратки.

Хелън пое към апартамента на семейство Хаинг до Роджърс Парк. Когато пристигна, Дейвид вече беше там. Смятаха да вечерят набързо и да се приберат вкъщи, за да сложат малката да си легне по-рано — Ема, разбира се, имаше решаващия глас в това отношение. Дейвид не разполагаше с повече свидетели и не знаеше какво да очаква от Надин Карос. По време на подготовката за процеса защитата на ответника бе посочила двайсет и седем експерти, а Дейвид бе прочел всеки един от докладите им. Само Надин Карос беше наясно колко от тях ще призове на свидетелското място и в каква поредност. Дейвид нямаше друг избор, освен да седи отстрани и да слуша, да възразява от време на време и да подава бележки на красивата си асистентка, създавайки впечатлението, че контролира напълно нещата. Според един негов приятел от университета, който работеше във вашингтонска кантора, съществуваше огромен шанс защитата на ответника да поиска решение по реда на съкратената процедура. Те щяха да убедят съдия Сийрайт, че адвокатите на ищцата не са успели да представят красноречиви доказателства. Твърде вероятно беше да спечелят веднага, без да повикат нито един свидетел.

— Възможно е делото да приключи още утре — заяви той, докато седеше в задръстване във Вашингтон, а Дейвид правеше същото в Чикаго.

Откакто бяха изписали Туя от болницата преди пет месеца, Дейвид и Хелън пропуснаха само няколко от седмичните посещения. Появата на Ема бе довела до кратко прекъсване, но съвсем скоро Дейвид и Хелън започнаха да я вземат със себе си. Постепенно си създадоха ритуал. Майката и бабата на Туя хукваха през вратата, за да ги посрещнат. Лин и Ерин, двете по-големи сестри на Туя, седяха на канапето в апартамента и чакаха с нетърпение Ема. Хелън я слагаше нежно в скута на едно от момичетата, след което всички заедно започваха да гукат и да се радват така, сякаш за пръв път виждаха малко дете. Те си подаваха Ема, като внимаваха да не я наранят. Гушкането продължаваше дълго, а през това време мъжете умираха от глад.

Туя ги наблюдаваше от високия си стол и изглеждаше щастлив. Всяка седмица Дейвид и Хелън се надяваха да забележат някакъв признак на подобрение, но оставаха разочаровани. Както бяха прогнозирали лекарите, състоянието на Туя едва ли щеше да се промени. Уврежданията му бяха перманентни.

Сега Дейвид седеше до него, галеше го по главичката както обикновено и му подаваше пържени картофки. Говореше със Со и Лу, докато жените се суетяха около бебето. Накрая те се приближиха до масата, където с радост научиха, че Дейвид и Хелън ще вечерят с тях. Обикновено двамата се хранеха по-здравословно и избягваха хамбургерите. Но не и днес. Дейвид им обясни, че с Хелън трябва да побързат и няма да успеят да изведат Туя на разходка.

Докато Дейвид довършваше един чийзбургер, мобилният телефон завибрира в джоба му. Той погледна дисплея, скочи от стола и прошепна на Хелън: „Уоли е.“ После излезе отвън.

— Къде си, Уоли?

В слушалката се чу слаб, отчаян глас.

— Пиян съм, Дейвид. Ужасно пиян.

— Така и предполагахме. Къде си?

— Трябва да ми помогнеш, Дейвид. Няма към кого да се обърна. Оскар не иска да говори с мен.

— Разбира се, Уоли. Знаеш, че ще ти помогна. Но къде си в момента?

— В кантората.

— Ще бъда там след четирийсет и пет минути.

 

 

Той лежеше на канапето до масата и хъркаше, а Прели го наблюдаваше изключително подозрително. Беше сряда вечер и Дейвид правилно предположи, че Уоли за последно си бе взел душ в понеделник сутринта — първия ден от новия процес и шестия след драматичния припадък на Оскар и легендарното изцепване от страна на Уоли. Изглеждаше мръсен и небръснат, все още с тъмносиния костюм и бялата риза, с които Дейвид го бе видял за последно. Вратовръзката липсваше. Ризата му беше осеяна с огромни петна. Десният крачол на панталона му беше раздран. Засъхнала кал покриваше подметките на чисто новите му черни обувки. Дейвид го потупа по рамото и извика името му. Нищо. Лицето на Уоли беше зачервено и подпухнало, но не се забелязваха синини, ожулвания или драскотини. Вероятно все пак не се беше сбил в някой бар. Дейвид искаше да го попита къде е бил, но размисли. Най-важното беше, че Уоли е добре. По-късно щеше да има време за безброй въпроси, като например: „Как се добра до тук?“ От колата на Уоли нямаше и следа, което само по себе си беше успокояващо. Все пак бе проявил достатъчно разум да не седне зад волана. От друга страна, автомобилът можеше да е катастрофирал, да е бил откраднат или конфискуван.

Дейвид го удари по ръката и извика на сантиметри от лицето му. Тежкото дишане на Уоли спря за секунда, после продължи. Прели изскимтя и Дейвид го пусна навън. Направи кафе и изпрати съобщение на Хелън: „Ужасно е пиян, но е жив. Не знам какво следва.“ Позвъни на Рошел и й съобщи новината. Потърси Оскар на мобилния телефон, но попадна на гласовата му поща.

Уоли се събуди час по-късно и поиска чаша кафе.

— Благодаря ти, Дейвид — не спираше да повтаря той. — Обади ли се на Лиса?

— Коя е Лиса?

— Жена ми. Трябва да й се обадиш, Дейвид. Онова копеле Оскар не иска да говори с мен.

Дейвид реши да се включи в играта, за да види докъде ще стигнат приказките му.

— Вече се обадих на Лиса.

— Сериозно ли? И какво ти каза?

— Каза, че сте се развели преди години.

— Звучи ми точно като нея.

Уоли не откъсваше очи от краката си. Погледът му беше изцъклен. Не смееше да се обърне към Дейвид.

— Но спомена, че още те обича — пошегува се Дейвид.

Уоли започна да плаче — така, както пияниците плачат за всичко и нищо. Дейвид се почувства леко гузен, но и доста развеселен.

— Съжалявам — промърмори Уоли и избърса с ръкав лицето си. — Толкова съжалявам, Дейвид. Благодаря ти. Оскар не ще да говори с мен. Затворил се е в апартамента ми, крие се от жена си и яде храната от хладилника ми. Прибрах се вкъщи, а той беше сменил ключалката. Скарахме се жестоко и съседите извикаха полиция. Едва се отървах. Да избягаш от собствения си дом. Как ти звучи, а?

— Кога се случи това?

— Не съм сигурен. Преди около час. Напоследък не се ориентирам добре във времето. Благодаря ти, Дейвид.

— Няма защо. Виж, Уоли, трябва да изготвим план. Явно апартаментът ти не върши работа в момента. Ако искаш да пренощуваш тук и да изтрезнееш, аз ще седна на един стол и ще ти правя компания. Двамата с Прели ще ти помогнем да се пребориш.

— Нуждая се от професионална помощ, Дейвид. Не е достатъчно просто да изтрезнея.

— Така е, но изтрезняването е първата крачка.

Изведнъж Уоли избухна в смях. Отметна глава назад и се закиска с всичка сила. Започна да се тресе, да квичи и да се въргаля на канапето. После се закашля, задъха се и избърса бузите си. След като се изтощи напълно, продължи да се кикоти тихо няколко минути. Накрая се успокои, погледна Дейвид и отново се засмя.

— Да не би да искаш да споделиш нещо с мен, Уоли?

Като се бореше да потисне поредния пристъп, той отвърна:

— Просто се сетих за първия път, когато ти дойде тук. Помниш ли?

— Само някои моменти.

— Никога не съм виждал по-пиян човек. Беше Прекарал целия ден в някакъв бар, нали?

— Аха.

— Едва се държеше на крака. А после замахна към оня нещастник Гоулстън от другата страна на улицата и за малко не го улучи.

— Знам, чух за случката.

— Двамата с Оскар се спогледахме и си казахме: „Момчето има потенциал.“ — Настъпи кратка пауза и Уоли се отнесе нанякъде. — Повърна два пъти. А сега кой е трезвен и кой пиян?

— Ще ти помогнем да се справиш.

Тялото на Уоли спря да се тресе и той млъкна. За дълго.

— Понякога чудиш ли се защо изобщо си дошъл тук, Дейвид? Ти имаше всичко — кариера в престижна фирма, огромна заплата, живот в бързата лента.

— Не съжалявам за нищо, Уоли — заяви Дейвид.

Думите му до голяма степен бяха искрени.

Последва друга дълга пауза. Уоли обгърна чашата си с длани и се втренчи в нея.

— Какво ще стане с мен, Дейвид? Вече съм на четирийсет и шест, по-беден от всякога и безкрайно унизен. Пияница, който постоянно се забърква в неприятности. Бездарен уличен адвокат, който вярваше, че може да играе във висшата лига.

— Сега не е моментът да мислиш за бъдещето, Уоли. Първо трябва да изтрезнееш като хората. Едва когато изчистиш целия алкохол от организма си, ще си способен да вземаш решения.

— Не искам да стана като Оскар. Той е със седемнайсет години по-възрастен от мен. Не мога да си представя, че след седемнайсет години отново ще бъда тук и ще се занимавам със същите глупости всеки ден. Разбираш ли, Дейвид? Благодаря ти.

— Няма защо.

— Ти искаш ли да си тук след седемнайсет години?

— Не съм мислил за това. Просто се опитвам да приключа с делото.

— Кое дело?

Уоли не изглеждаше така, сякаш се майтапи или преструва. Ето защо Дейвид реши да не му казва нищо.

— Последното ти лечение е било преди година, нали, Уоли?

Той се намръщи, като се мъчеше да си спомни точната дата.

— Какъв ден е днес?

— Сряда, двайсет и шести октомври.

Уоли кимна.

— Да, през октомври миналата година. Останах цели трийсет дни. Страхотно си изкарах.

— В коя клиника беше?

— О, в „Харбър Хаус“, северно от Уокийган. Любимото ми място. Намира се точно до езерото. Много е красиво. Трябва да се обадим на Патрик.

Той посегна към портфейла си.

— Кой е Патрик?

— Моят терапевт — отвърна Уоли и му подаде визитна картичка.

Харбър Хаус. Началото на нов живот. Патрик Хейл, ръководител на екип.

— Можеш да звъннеш на Патрик по всяко време на денонощието. Това му е работата.

Дейвид остави съобщение на гласовата му поща, като каза, че е приятел на Уоли Фиг и трябва спешно да говори с него. Секунди по-късно телефонът му завибрира. Беше Патрик. Съжаляваше дълбоко за лошите новини, но изрази готовност да помогне веднага.

— Не го изпускайте от очи — предупреди Патрик. — Моля ви, докарайте го тук незабавно. Ще се срещнем в клиниката след час.

— Да тръгваме, човече — заяви Дейвид и хвана Уоли за ръката.

Той се изправи и успя да запази равновесие. Двамата излязоха ръка за ръка от кантората и отидоха до джипа на Дейвид. Когато стъпиха на магистрала И-94, водеща на север от града, Уоли захърка отново.

 

 

С помощта на джипиеса Дейвид намери „Харбър Хаус“ час по-късно. Беше малка частна клиника, сгушена в горите северно от Уокийган, щата Илиной. След като не успя да събуди Уоли, Дейвид го остави в колата и влезе сам вътре. Патрик Хейл го чакаше в приемната. Той изпрати двама санитари с бели престилки да доведат Уоли. След пет минути го докараха на носилка. Уоли продължаваше да спи непробудно. Дейвид последва Патрик в малък кабинет, където трябваше да се попълнят необходимите документи.

— Колко пъти е лежал тук? — попита Дейвид, за да наруши мълчанието. — Явно познава мястото доста добре.

— Опасявам се, че подобна информация е конфиденциална, поне що се отнася до нас.

Любезната усмивка бе изчезнала в момента, в който Патрик затвори вратата на кабинета.

— Извинете.

Патрик разглеждаше няколко документа в една папка.

— Имаме малък проблем със сметката на Уоли, мистър Зинк. Не знам как ще го разрешим. Когато Уоли бе изписан преди година, застраховката му покриваше само хиляда долара на ден за лечението. Поради високото ниво на услугите ни, добрите резултати и отличния ни персонал престоят тук струва по хиляда и петстотин на ден. Уоли си тръгна със задължения в размер на четиринайсет хиляди. Междувременно направи няколко плащания, но все още му остават единайсет хиляди.

— Аз не отговарям за медицинските сметки на Уоли или неговото лечение от алкохолизъм. Нямам нищо общо със застраховката му.

— Тогава не можем да го задържим.

— Нима хиляда долара на ден не са ви достатъчни?

— Нека не подхващаме тази тема, мистър Зинк. Таксите ни са такива, каквито са. Разполагаме с шейсет легла и нито едно празно.

— Уоли е на четирийсет и шест години. Защо се нуждае от гаранцията на друго лице?

— Обикновено не я изискваме, но той не си плаща сметките.

И това е било преди „Крейокс“, помисли си Дейвид. Само ако можехте да видите доходите му сега.

— Колко дълго смятате да го задържите този път? — попита Дейвид.

— Застраховката му покрива трийсет дни.

— Трийсет дни независимо от напредъка на пациента. Значи всичко се диктува от застрахователната компания.

— Такава е действителността.

— Много жалко. Ами ако пациентът се нуждае от повече време? Мой приятел от гимназията беше закъсал сериозно с кокаин. Няколко пъти се подложи на едномесечно лечение, но така и не успя да се справи. Накрая беше принуден да лежи в клиника цяла година, и то при засилени мерки за сигурност. Едва тогава се изчисти напълно.

— Всеки от нас може да разкаже подобна история, мистър Зинк.

— Не се и съмнявам. — Дейвид махна с ръка. — Добре, мистър Хейл, какво предлагате? И двамата знаем, че Уоли няма да си тръгне тази вечер, защото рискува да се нарани.

— Съгласни сме да опростим досегашния му дълг, но някой трябва да гарантира за сумата, която ще остане непокрита от застраховката.

— Говорим за петстотин долара на ден, нали? Нито цент повече.

— Правилно.

Дейвид извади портфейла си, взе една кредитна карта и я хвърли на бюрото.

— Ето ви моята „Америкън Експрес“. Парите ще стигнат най-много за десет дни. После ще дойда да го взема и ще измисля как да действаме по-нататък.

Патрик бързо си записа данните от картата и му я подаде.

— Уоли се нуждае от повече от десет дни.

— Разбира се. Вече е доказал, че и трийсет не са достатъчни.

— Голяма част от алкохолиците се подлагат на три-четири лечения, преди изобщо да успеят да се справят.

— Десет дни, мистър Хейл. Нямам много пари, а работата при Уоли далеч не е високоплатена. Не знам какви методи използвате тук, но по-добре побързайте. Ще се видим след десет дни.

 

 

Докато Дейвид наближаваше кръстовището на трите щатски магистрали, на арматурното табло светна червена лампичка. Бензинът му беше на привършване. През последните три дни той бе забравил напълно да погледне стрелката на горивото.

Паркингът за камиони беше препълнен и занемарен и отчаяно се нуждаеше от ремонт. От едната страна имаше малко ресторантче, а от другата — магазин за хранителни стоки. Дейвид напълни резервоара, плати с кредитна карта и влезе вътре, за да си купи безалкохолно. Само една каса работеше и пред нея се извиваше дълга опашка от клиенти. Ето защо Дейвид се позабави, намери кутийка с диетична кола и пакетче фъстъци, след което се насочи към предната част на магазина. Изведнъж замръзна на място.

Рафтът пред него беше отрупан с евтини играчки за Хелоуин и всякакви други джунджурии. Някъде по средата, на нивото на очите си, Дейвид забеляза прозрачна найлонова опаковка с боядисани в ярки цветове… „Грозни зъби“. Той взе един комплект и веднага се зачете в дребния надпис на етикета. Произведени в Китай. Вносител: „Гъндърсън Тойс“, Луисвил, щата Кентъки. Дейвид грабна всичките четири опаковки. Разбира се, смяташе да ги използва като доказателство, но същевременно искаше да махне този боклук от пазара, преди някое друго дете да се разболее. Касиерката го изгледа странно, когато регистрира покупката. Той плати в брой и изтича обратно към джипа. Отдалечи се от бензиновите колонки и паркира под една ярка улична лампа близо до спрелите камиони.

Дейвид използва айфона си, за да потърси „Гъндърсън Тойс“ в Гугъл. Фирмата съществуваше от четирийсет години и бе създадена от частни инвеститори. Само преди четири години тя бе станала част от „Сонеста Геймс“, третата по големина компания за играчки в Америка.

Дейвид разполагаше с цяла папка за „Сонеста“.