Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Litigators, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 15 гласа)

4

След около час четене на вестник, ядене на кисело мляко и пиене на кафе Рошел Гибсън неохотно се хвана на работа. Първата й задача беше да провери в регистъра на клиентите за Честър Марино, вече намерил покой в евтин ковчег с бронзов обков на погребалната агенция „Ван Изъл и синове“. Оскар се оказа прав. Преди шест години фирмата бе оформила завещанието на мистър Марино. Рошел изрови тънката папка от килера до кухнята и я отнесе на Уоли, който работеше усърдно на бюрото си, отрупано с какво ли не.

Кабинетът на адвокат Уолис Т. Фиг някога бе служил за спалня, но преди години го поразшириха чрез изместване на стените и вратите. Сега определено нямаше вид на спалня, но и не приличаше на кабинет. Отначало стените бяха само на три метра и половина една от друга, после идваше рязка чупка надясно, към по-широко пространство, където Уоли седеше зад бюро в стил 50-те години на миналия век, което бе купил на разпродажба. По него се трупаха купища папки, изписани бележници и стотици хвърчащи листчета, което пораждаше у по-наивните посетители (включително евентуални клиенти) усещането, че зад това бюро седи извънредно зает и може би дори важен човек.

Както винаги, мис Гибсън се приближи бавно, като внимаваше да не събори някоя от камарите дебели правни томове и стари досиета, преграждащи пътя й. Подаде му папката и каза:

— Оформили сме завещанието на мистър Марино.

— Благодаря. Голямо ли е наследството?

— Не погледнах — каза тя и си тръгна.

Уоли отвори папката. Оказа се, че преди шест години мистър Марино бе работил като щатски ревизор с годишна заплата седемдесет хиляди долара и бе живял кротко в предградията с втората си съпруга и двете й деца. Току-що бе изплатил ипотеката на къщата — единственото им по-сериозно имущество. Бяха имали общи банкови сметки, пенсионни фондове и малко дългове. Единствената интересна подробност бе колекцията от бейзболни картички, която мистър Марино оценяваше на деветдесет хиляди долара. На четвърта страница в досието имаше ксерокопие на картичка от 1916 година с портрет на Джо Джаксън по прякор Босия в екип на „Уайт Сокс“, а отдолу Оскар бе изписал: 75000 долара. Оскар не си падаше по спорта и не бе споменал на Уоли за този малък куриоз. Мистър Марино би могъл и сам да напише простичкото завещание, но вместо това бе платил двеста и петдесет долара за услугите на „Финли и Фиг“. Докато четеше завещанието, Уоли осъзна, че тъй като всички други имоти са общи, целта е била двете доведени деца да не се докопат до колекцията. Мистър Марино я завещаваше на сина си Лайл. На пета страница Оскар бе надраскал: „Съпругата не знае за картичките“.

Уоли оцени наследството на около петстотин хиляди долара, което означаваше, че според действащите в момента правила адвокатите по завещанието на мистър Марино ще получат около пет хиляди. Ако не започнеше съдебен спор за бейзболните картички (а Уоли силно се надяваше да започне), изпълнението на завещанието щеше да мине отчайващо скучно и да приключи за около осемнайсет месеца. Но ако наследниците се изпокараха, Уоли можеше да протака нещата поне три години и да утрои печалбата. От завещания изплащаха сметките на кантората, а понякога дори си раздаваха и премии.

Фактът, че завещанието бе изготвено от „Финли и Фиг“, не означаваше нищо, когато се стигнеше до изпълнението. Всеки адвокат можеше да свърши работата и благодарение на богатия си опит от лова на клиенти в мътни води Уоли знаеше, че стотици гладни адвокати се ровят из некролозите и пресмятат хонорари. Струваше си да проверят Честър и да се ангажират с необходимата дейност за разчистване на депата му. Определено си заслужаваше да намине към „Ван Изъл и синове“ — една от многото погребални агенции в неговата редовна обиколка.

 

 

Шофьорската книжка на Уоли му беше отнета заради шофиране в нетрезво състояние и до края на наказанието оставаха още три месеца, но това не му пречеше да си кара колата. Все пак внимаваше и се движеща само по улиците около кантората, където познаваше полицаите. Когато имаше работа в центъра, пътуваше с автобус или с метрото.

„Ван Изъл и синове“ беше на няколко пресечки извън безопасната зона, но той реши да рискува. Хванеха ли го, все някак щеше да забаламоса полицията. Ако не успееше — имаше познати съдии. Постара се да кара по задните улички и да избягва оживеното движение.

Мистър Ван Изъл и тримата му синове отдавна не бяха сред живите, а погребалната им агенция преминаваше от ръка на ръка. Бизнесът западна, както и все така рекламираните „всеотдайни и грижовни услуги“. Уоли паркира на празното място отзад, заобиколи и влезе през главния вход, сякаш идваше да отдаде последна почит. Беше сряда, наближаваше десет сутринта и в първите секунди той не видя никого. Спря във фоайето и погледна графика за посещения. Честър беше през една врата вдясно, във втората от трите стаи за поклонение. Отляво имаше малък параклис. Един мъж с нездрав тен, кафеникави зъби и черен костюм се приближи към него и каза:

— Добро утро. С какво мога да ви помогна?

— Добро утро, мистър Грейбър — каза Уоли.

— О, пак сте вие.

— Винаги ми е приятно.

Веднъж Уоли се бе ръкувал с мистър Грейбър, но сега нямаше желание да повтори. Подозираше, че именно той подготвя труповете за погребение. Още помнеше мекото хладно докосване на дланта му. Мистър Грейбър също не протегна ръка. Всеки от двамата не харесваше професията на другия.

— Мистър Марино беше наш клиент — изрече сериозно Уоли.

— Посещенията при него са чак довечера — каза Грейбър.

— Да, видях. Но довечера ще съм извън града.

— Добре тогава.

Грейбър небрежно махна с ръка към стаите за поклонение.

— Сигурно други колеги не са минавали — каза Уоли.

Грейбър изсумтя и врътна очи към тавана.

— Знам ли? Не мога да ви хвана дирите на вас, адвокатите. Миналата седмица в онзи параклис там — Грейбър кимна към параклиса — имахме траурна служба за някакъв нелегален имигрант от Мексико. Беше го премазал булдозер. Адвокатите бяха повече от роднините. Горкият човек приживе никога не е бил толкова обичан.

— Колко мило — каза Уоли. Беше присъствал на траурната служба. „Финли и Фиг“ не успя да поеме делото. — Благодаря.

И той се отдалечи. Отмина първата стая — затворен ковчег, никакви посетители. Прекрачи във второто сумрачно помещение, шест на шест метра, с ковчег до едната стена и евтини столове покрай другите три. За радост на Уоли ковчегът беше затворен. Той сложи длан върху капака, сякаш се бореше да удържи сълзите си. Сякаш двамата с Честър споделяха един сетен миг на близост.

Обичайната тактика беше да се помотае наоколо няколко минути с надеждата да се появи някой роднина или приятел. Ако не, Уоли щеше да се подпише в книгата и да даде визитката си на Грейбър с изричното указание да каже на близките, че адвокатът на мистър Марино е идвал да поднесе своите почитания. Фирмата щеше да прати цветя за погребението и писмо до вдовицата, а след няколко дни Уоли щеше да я посети и да се държи така, сякаш семейството е длъжно да наеме „Финли и Фиг“, защото те са изготвили завещанието. Номерът минаваше в половината от случаите.

Уоли тъкмо си тръгваше, когато в стаята влезе млад мъж. Беше на около трийсет години, симпатичен, със сако и вратовръзка. Той погледна Уоли твърде скептично, както обикновено го гледаха повечето хора при първа среща, макар че това вече отдавна не го притесняваше. Когато двама непознати се срещат пред ковчег в празна стая, първите думи винаги са неловки. Най-сетне Уоли се представи, а младежът каза:

— Да… ъъъ… това е баща ми. Аз съм Лайл Марино.

Значи бъдещият собственик на една чудесна колекция бейзболни картички. Но Уоли не спомена за това.

— Баща ти беше клиент на моята адвокатска кантора — каза той. — Ние оформихме завещанието му. Искрено съжалявам.

— Благодаря — каза Лайл и малко се поотпусна. — Още не мога да повярвам. Миналата събота ходихме да гледаме мач на „Блекхоукс“. Изкарахме си чудесно. А сега е мъртъв.

— Моите съболезнования. Значи стана внезапно?

— Инфаркт. Ей така, изневиделица — щракна с пръсти Лайл. — В понеделник, както работел на бюрото си, изведнъж почнал да се поти и да се задъхва, после рухнал на пода. Мъртъв.

— Много съжалявам, Лайл — каза Уоли, сякаш се познаваха открай време.

Лайл потупа капака на ковчега и повтори:

— Просто не мога да повярвам.

Уоли трябваше да попълни някои празноти.

— Родителите ти са се развели преди около десет години, нали?

— Някъде там.

— Майка ти още ли е в града?

Лайл избърса очи с опакото на китката си.

— Да.

— А мащехата ти? В добри отношения ли сте?

— Не. Не си говорим. Разводът беше гаден.

Уоли едва сдържа усмивката си. Семейните вражди вдигаха хонорарите.

— Съжалявам. Тя се казваше…

— Мили.

— Точно така. Виж какво, Лайл, трябва да вървя. Ето картичката ми. — Уоли сръчно извади визитна картичка и му я подаде. — Честър беше страхотен човек — добави той. — Обади ни се, ако можем някак да помогнем.

Лайл взе картичката и я пъхна в джоба на панталона си. Гледаше разсеяно към ковчега.

— Извинявай, как ти е името?

— Фиг. Уоли Фиг.

— И си адвокат?

— Да. „Финли и Фиг“, малка бутикова фирма с активна дейност във всички по-големи съдилища.

— И си познавал баща ми?

— О, да, много добре. Той обичаше да събира бейзболни картички.

Лайл свали ръка от ковчега и се вгледа втренчено в лукавите очи на Уоли.

— Знаеш ли какво уби баща ми, мистър Фиг?

— Нали каза, че било инфаркт.

— Точно така. А знаеш ли какво предизвика инфаркта му?

— Ами… не.

Лайл хвърли поглед към вратата, за да се увери, че все още са сами. После се озърна из стаята, за да е съвсем сигурен. Прекрачи напред, така че обувките му почти докоснаха тези на Уоли, който очакваше да чуе, че Честър е бил убит по някакъв коварен начин.

— Чувал ли си за лекарство, наречено „Крейокс“? — попита шепнешком Лайл.

 

 

В търговския център близо до погребалната агенция имаше заведение на „Макдоналдс“. Уоли взе две кафета и двамата седнаха в едно закътано сепаре. Лайл носеше купчина листове — разпечатки на статии в интернет — и очевидно жадуваше да поговори с някого. През изминалите четирийсет и осем часа след смъртта на баща му „Крейокс“ не му излизаше от главата.

Лекарството беше на пазара от шест години и продажбите му бързо нарастваха. В повечето случаи то понижаваше холестерола на хората с наднормено тегло. Честър постепенно бе стигнал до сто и трийсет килограма, а това влоши и други показатели, но на първо място кръвното налягане и холестерола. Лайл тормозеше баща си заради теглото, но Честър просто не можеше да се удържи от нещо сладичко посред нощ. Методът му да се справи със стреса от гадния развод беше да седне на тъмно и да се натъпче със сладолед. Така и не можа да свали натрупаните килограми. Миналата година лекарят му предписа „Крейокс“ и холестеролът спадна драстично. По същото време той почна да се оплаква от сърцебиене и задух. Оплака се на доктора, който го увери, че няма нищо тревожно. Драстичното понижаване на холестерола беше далеч по-важно от тия дребни странични ефекти.

„Крейокс“ се изработваше от „Варик Лабс“. Фирмата от Ню Джърси заемаше в момента трето място сред десетте най-големи световни фармацевтични компании, с годишни продажби на стойност около двайсет и пет милиарда и дълга история на жестоки сблъсъци с федералното законодателство и частни съдебни искове.

— „Варик“ печелят от „Крейокс“ по шест милиарда годишно — информира го Лайл и размаха една статия. — Имат ежегоден ръст от десет на сто.

Уоли преглеждаше един лист, без да докосва кафето. Слушаше мълчаливо, но колелата се въртяха така бързо, че почти му се висше свят.

— А ето го най-хубавото. — Лайл измъкна нов лист. — Чувал ли си някога за адвокатска фирма, наречена „Зел и Потър“?

Уоли никога не бе чувал за „Крейокс“, макар донякъде да се чудеше как лекарят още не му го е препоръчал при неговите сто и осем килограма и леко повишен холестерол. Не бе чувал и за „Зел и Потър“, но, усещайки, че става дума за игра на едро, нямаше намерение да признае невежеството си.

— Мисля, че да — каза той и се навъси, сякаш се опитваше да си спомни.

— Голяма адвокатска фирма от Форт Лодърдейл.

— Точно така.

— Миналата седмица заведоха дело срещу „Варик“ във Флорида — огромен иск за смъртни случаи, причинени от „Крейокс“. Ето какво пише в „Маями Хералд“.

Уоли хвърли бърз поглед на статията и сърцето му заподскача.

— Сигурно си чувал за това дело — добави Лайл.

Уоли вечно се смайваше от наивността на обикновения човек. Всяка година в Съединените щати се завеждаха над два милиона съдебни дела, а горкият Лайл си въобразяваше, че Уоли е забелязал едно-единствено от тях в Южна Флорида.

— Да, следя го внимателно — каза Уоли.

— Твоята фирма занимава ли се с такива дела? — попита невинно Лайл.

— Това ни е специалността — каза Уоли. — Занимаваме се най-вече с телесни повреди и смъртни случаи. Страшно бих искал да се захванем с „Варик Лабс“.

— Наистина? Съдили ли сте ги досега?

— Не, но сме съдили повечето големи фармацевтични компании.

— Страхотно. Значи ще поемете случая с татко?

И още как, помисли си Уоли, но от дългогодишен опит знаеше, че не бива да прибързва. Или поне да не проявява прекален оптимизъм.

— Да кажем, че случаят има сериозен потенциал. Трябва да докладвам на моя старши партньор, да проуча нещата, да поговоря с момчетата от „Зел и Потър“, изобщо да се подготвя. Колективните искове са много сложна работа.

И могат да бъдат безумно печеливши, бе главната мисъл на Уоли в момента.

— Благодаря, мистър Фиг.

 

 

В единайсет без пет Абнър леко се оживи. Започна да се озърта към вратата и продължи да лъска с бяла кърпа чашите за мартини. Еди пак се беше събудил и пиеше кафе, но продължаваше да не е на този свят. Накрая Абнър каза:

— Слушай, Дейвид, би ли ми направил една услуга?

— Естествено.

— Можеш ли да се преместиш два стола настрани? Този, на който седиш, е резервиран за единайсет часа всяка сутрин.

Дейвид погледна надясно — между него и Еди имаше осем празни стола. Отляво имаше още седем до края на бара.

— Шегуваш ли се? — попита той.

— Хайде де.

Абнър грабна почти празната халба, смени я с пълна и сложи всичко пред втория стол отляво. Дейвид бавно се надигна и последва бирата.

— Какъв е номерът? — попита той.

— Ще видиш.

Абнър кимна към вратата. Бяха сами в бара, ако не се броеше Еди.

След няколко минути вратата се отвори и на прага застана възрастен азиатец. Беше облечен със спретната униформа, папийонка и шофьорска фуражка. Придружаваше една много по-възрастна дама. Жената се подпираше на бастун и вървеше без чужда помощ, но шофьорът не изоставаше нито на крачка. Двамата бавно се затътриха към бара. Дейвид гледаше като омагьосан — дали най-после почваше да халюцинира, или всичко бе истина? Абнър забъркваше коктейл и също ги гледаше. Еди мънкаше нещо под носа си.

— Добро утро, мис Спенс — каза любезно Абнър и едва не се поклони.

— Добро утро, Абнър.

Старицата бавно се надигна и внимателно възседна високия стол. Шофьорът следваше движенията й с две ръце, но не я докосваше. Щом се настани удобно, тя каза:

— За мен както винаги.

Шофьорът кимна на Абнър, после отстъпи назад и тихо напусна бара.

Мис Спенс беше с палто от норка, едри перли около тънката шия и дебели слоеве руж и грим, които не успяваха да прикрият факта, че е най-малко на деветдесет години. Дейвид веднага й се възхити. Собствената му баба беше на деветдесет и две, вързана с каиши за леглото в старческия дом и напълно загубила връзка със света, а тази достолепна дама идваше да си пийне едно преди обяд.

Тя не го погледна. Абнър приключи с приготвянето на коктейла — озадачаваща комбинация от съставки.

Един „Пърл Харбър“ — обяви той и сложи чашата пред нея.

Тя бавно я вдигна към Устните си, отпи със затворени очи, задържа глътката в устата си, после отправи към Абнър едва забележима сбръчкана усмивка. Той сякаш едва сега си пое дъх.

Дейвид, все още не много пиян, но на път да го постигне, се приведе към нея и попита:

— Често ли идвате тук?

Абнър се задави и вдигна длани пред Дейвид.

— Мис Спенс е редовен клиент и желае да пие на спокойствие — обясни панически той.

Мис Спенс отпи нова глътка, пак със затворени очи.

— Иска да пие на спокойствие в бар? — попита смаяно Дейвид.

— Да! — отсече Абнър.

— Е, изглежда, че е избрала подходящото място — каза Дейвид и размаха ръка към празния салон. — Тук е същинска пустиня. Случва ли се изобщо да има навалица?

— Тихо — настоя Абнър. Лицето му умоляваше: „Кротувай за малко.“

Но Дейвид не мирясваше.

— Така де, цяла сутрин имаш само двама клиенти, мен и Еди, а той, както знаем, не си плаща сметката.

В момента Еди вдигаше неуверено чаша кафе към лицето си, но не успяваше да си налучка устата. Очевидно не бе чул коментара на Дейвид.

— Престани — изръмжа Абнър. — Или ще те помоля да напуснеш.

— Извинявай — каза Дейвид и млъкна. Не искаше да си тръгва, защото нямаше представа къде да отиде.

Третата глътка разчупи леда. Мис Спенс отвори очи и се огледа. После изрече с бавен старчески глас:

— Да, често идвам. От понеделник до събота. А вие?

— За пръв път — каза Дейвид, — но едва ли ще е последен. След днешния ден вероятно ще имам повече време и причини за пиене. Наздраве.

Той се пресегна с халбата и много внимателно докосна нейната чаша.

— Наздраве — каза тя. — И защо сте тук, младежо?

— Дълга история и става все по-дълга. Вие защо сте тук?

— О, не знам. Навик, предполагам. Шест дни седмично… откога, Абнър?

— Поне от двайсет години.

Тя явно не искаше да чуе дългата история на Дейвид. Отпи още една малка глътка и започна да клюма. Изведнъж на Дейвид също му се доспа.