Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Litigators, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 15 гласа)

31

Новината за насроченото дело заля финансовата преса и интернет. Историята се представяше от различни гледни точки, но според преобладаващото становище „Варик“ бяха принудени да се изправят пред федералния съд, където щяха да поемат отговорност за множеството си грехове. Рубън Маси не се интересуваше от начина, по който случилото се представяше в медиите, нито от общественото мнение. За него беше важно да създаде сред адвокатските среди впечатлението, че ръководството на компанията е шокирано и уплашено. Той познаваше добре начина им на мислене.

Три дни след изслушването в Чикаго Никълъс Уокър позвъни на Джери Алисандрос и му предложи тайна среща между компанията и най-големите адвокатски фирми, които се занимаваха с „Крейокс“. Целта беше започването на незабавни преговори. Алисандрос прие възторжено идеята и обеща да пази мълчание. От двайсетгодишния си опит с подобни адвокати Никълъс знаеше, че срещата няма да бъде тайна, тъй като все някой от тях щеше да се изпусне пред пресата.

На следващия ден в „Уолстрийт Джърнъл“ излезе кратка статия, в която се съобщаваше, че „Симбол“ — основната застрахователна фирма на „Варик“ — е била информирана от фармацевтичната компания относно активирането на резервния й фонд. Като цитираше анонимен източник, вестникът предполагаше, че единствената причина за подобно решение е изглаждането на „бъркотията с «Крейокс».“ Постепенно изтече още информация и блогърите съвсем скоро обявиха поредната победа за потребителите.

Тъй като всеки уважаващ себе си адвокат притежаваше частен самолет, дестинацията не се оказа проблем. Ню Йорк беше безлюден през август и Никълъс Уокър успя да наеме огромна заседателна зала на четирийсетия етаж в един полупразен хотел в центъра. Повечето юристи бяха избягали от непоносимата жега, но никой от тях не отхвърли поканата. Едно обещаващо споразумение беше далеч по-важно от краткия им отпуск. На срещата, която се състоя осем дни след като съдия Сийрайт бе насрочил началото на делото, се събраха шестте членове на Специализираната комисия и още трийсет адвокати. Всеки от тях разполагаше с хиляди случаи на пострадали от „Крейокс“. По-дребните риби, сред които се нареждаше и Уоли Фиг, дори не знаеха за срещата.

Едри млади мъже в тъмни костюми пазеха вратата на заседателната зала и проверяваха документите на участниците. След първата кратка закуска Никълъс Уокър поздрави присъстващите, сякаш всички работеха в търговския отдел на една и съща фирма. Той дори се осмели да се пошегува и предизвика няколко усмивки, но под повърхността се усещаше напрежение. Очакваше се отприщването на мощна лавина от пари, а адвокатите в залата бяха опитни скандалджии, готови да влязат в безмилостна битка.

До момента разполагаха с хиляда и сто смъртни случая. Или с други думи, с хиляда и сто случая, в които наследниците на починалите твърдяха, че смъртта им е била предизвикана от „Крейокс“. Медицинските доказателства не бяха съвсем еднозначни, но може би щяха да се окажат достатъчни, за да бъдат внесени в съдебната зала. Като следваха пъкления си план, Никълъс Уокър и Джуди Бек решиха да не губят време в дискусии относно вината. Подобно на противниците си, те приемаха, че лекарството е причина за смъртта на хиляда и сто души, както и за разболяването на още хиляди пациенти.

След обичайните формалности Уокър заяви, че от „Варик“ са готови да определят цената на всеки смъртен случай. Щом направеха това, те можеха да преминат към останалите искове.

 

 

Уоли се намираше на брега на езерото Мичиган в малък апартамент под наем. Беше до басейна в компанията на Диана, която изглеждаше умопомрачително по бикини. Току-що бе привършил макароните си, когато мобилният му телефон иззвъня. Уоли видя номера на дисплея, грабна апарата и каза:

— Джери, мой човек, какво става?

Диана, която лежеше гола до кръста на съседния шезлонг, също подскочи. Тя знаеше, че всяко обаждане от скъпия Джери може да се окаже златно.

Джери обясни, че се е върнал във Флорида след два дни, прекарани в Ню Йорк. Там участвал в конфиденциална среща с „Варик“ за постигане на евентуално споразумение. Преговорите не протекли безпроблемно и обхващали само смъртните случаи, но адвокатите все пак отбелязали известен напредък. Сделка нямало, нито ръкостискане или обещание черно на бяло, но той очаквал всеки смъртен случай да им донесе около два милиона долара.

Уоли мърмореше одобрително и от време на време се усмихваше на Диана, която се бе приближила по-близо до него.

— Добри новини, Джери. Страхотна работа. Ще се чуем пак следващата седмица.

— Какво е станало? — изчурулика Диана, когато Уоли затвори.

— Нищо. Джери просто ме информира за последните новини. От „Варик“ са внесли няколко молби и той ме помоли да погледна нещата.

— Няма ли споразумение?

— Не.

Напоследък Диана не спираше да говори за споразумението. Вината, разбира се, беше в Уоли и голямата му уста, но жената се бе побъркала на тази тема. Тя не притежаваше достатъчно ум, за да се престори, че не й пука. Не. Искаше да узнае подробностите.

Искаше пари и това тревожеше Уоли. Адвокатът вече си мислеше как да се измъкне, подобно на неговия нов герой Оскар. Разкарай жените, преди да получиш парите.

Шестнайсет милиона долара. Седемнайсет процента щяха да потекат към сметката на „Финли и Фиг“. Общо 2.7 милиона, от които Уоли очакваше да вземе петдесет процента. Щеше да бъде милионер.

Той се излегна на един надуваем дюшек и се понесе по повърхността на басейна. Затвори очи и се опита да скрие усмивката си. Скоро Диана се присъедини към него и се плъзна по водата, все още гола до кръста. От време на време го докосваше, за да се увери, че не е спрял да я харесва. Двамата бяха заедно от много месеци и Уоли бе започнал да се отегчава. Ставаше му все по-трудно да задоволи постоянната й нужда от секс. Та той беше на четирийсет и шест, десет години по-възрастен от Диана, макар че рождената й дата се променяше непрекъснато. Денят и месецът бяха ясни, но годината постоянно се изместваше напред. Уоли се чувстваше уморен и имаше нужда от почивка, а и се тревожеше от подчертаното й любопитство към печалбата му от „Крейокс“.

В негов интерес беше да я зареже още сега, да предприеме познатите стъпки към раздялата и да я разкара веднъж завинаги от живота си. Нямаше да е лесно и щеше да му отнеме известно време. Подобна стратегия беше подходяща и в случая на Оскар. Пола Финли бе наела един противен бракоразводен адвокат на име Стам, който вече развяваше бойното знаме. В първия им телефонен разговор Стам бе изразил изненадата си от нищожната печалба на Оскар във фирмата и бе намекнал, че той укрива доходи. Опита се да навлезе в мътните води на хонорарите, платени в брой, но не успя да изтръгне нищо от Уоли, който добре познаваше тази територия. Стам спомена за „Крейокс“ и отново удари на камък, когато Уоли му отговори с добре отработеното изявление, че Оскар не се занимава със случая.

— Струва ми се подозрително — бе казал Стам. — Мистър Финли е съгласен да вземе само колата и дрехите си след трийсетгодишен брак.

— Изобщо не е подозрително — протестира Уоли. — Всичко ще ви се изясни, когато опознаете клиентката си.

Двамата продължиха да се заяждат, което беше типично за повечето адвокати, и се разбраха да се чуят отново.

Колкото и да копнееше да се добере до парите, Уоли реши да отложи получаването им с няколко месеца. Заеми се с подготовката на документите сега или в следващите две-три седмици, не споменавай за тях в съда и разкарай жените.

 

 

Противно на репутацията си на най-бавния месец в годината, този август се оказа доста продуктивен. На 22 август Хелън Зинк роди 3.5-килограмово момиченце, Ема. В продължение на няколко дни родителите на малката се държаха така, сякаш бяха създали първото бебе в историята на човечеството. Майката и детето се намираха в чудесно здравословно състояние и когато ги изписаха от болницата, вкъщи ги посрещнаха всички баби и дядовци заедно с двайсетина приятели. Дейвид си взе една седмица отпуск и рядко напускаше малката розова стая, където спеше бебето.

Скоро обаче беше повикан обратно от една ядосана федерална съдийка, която очевидно не обичаше ваканциите и работеше по деветдесет часа на седмица. Казваше се Сали Арчър, или Бързата Сал, както с основание я наричаха. Беше млада, избухлива, изключително умна и безкомпромисна към служителите си. Бързата Сал не се бавеше със съдебните решения и държеше всяко дело да приключи още в деня след подаването на иска. Трудовоправният случай на Дейвид бе зачислен към Арчър, която до момента не беше пестила думи, за да изрази възмущението си от фирмата „Сисеро Пайп“ и незаконните й практики.

Притиснат от няколко федерални институции и Бързата Сал, основният изпълнител по проекта убеди своя подизпълнител „Сисеро Пайп“ да изчисти правните си проблеми с работниците и да продължи работата по изграждането на водопречиствателната станция. Обвиненията в опит за палеж срещу Джъстин Бардал и други служители на компанията щяха да бъдат задвижени след месеци, но спорът за заплатите на работниците щеше да бъде разрешен бързо.

Шест седмици след подаване на иска Дейвид успя да издейства споразумение, в което самият той трудно можеше да повярва. От „Сисеро Пайп“ се съгласиха да обезщетят всеки от петимата му клиенти с тлъстата сума от трийсет хиляди долара. Освен това компанията се задължаваше да изплати двайсет и пет хиляди долара на още трийсет нелегални работници, повечето от Мексико и Гватемала, които също бяха получавали по 200 долара седмично за поне осемдесет часа труд.

Заради печалната известност на случая, продиктувана до голяма степен от смелата постъпка на Оскар и последвалия арест на богатия собственик на „Сисеро Пайп“, изслушването в залата на Бързата Сал привлече вниманието на няколко репортери. Съдия Арчър започна заседанието, като обобщи подробностите около подадения иск. Няколко пъти не пропусна да опише „Сисеро Пайп“ като „робовладетел“. Тя нападна остро компанията, порица адвокатите, които според Дейвид бяха доста симпатични, и в продължение на трийсет минути напълно владееше положението. Репортерите ожесточено си водеха записки.

— Мистър Зинк, доволен ли сте от споразумението? — попита съдийката.

Документите вече бяха изготвени. Сделката бе сключена седмица по-рано; единственият неизяснен въпрос се отнасяше до адвокатския хонорар.

— Да, ваша чест — отвърна тихо Дейвид.

Тримата защитници на „Сисеро Пайп“ се свиха на местата си, като не смееха да вдигнат очи.

— Виждам, че сте педали молба за поемане на хонорара ви от ответника — добави Бързата Сал, след като разгледа документите пред себе си. — Петдесет и осем часа. Като вземем предвид свършената от вас работа и обезщетението, което успяхте да издействате за всички работници, явно не сте пропилели и минута от посоченото време.

— Благодаря, ваша чест — каза Дейвид, който се беше изправил до масата.

— Какъв е почасовият ви хонорар, мистър Зинк?

— Очаквах този въпрос, ваша чест, но истината е, че нямам фиксиран хонорар. Клиентите ми не могат да си позволят да ми плащат на час.

Съдия Арчър кимна.

— През последната година плащали ли са ви на час свършена работа?

— Разбира се. До миналия декември работех в „Роган Ротбърг“.

Съдията се засмя в микрофона и заяви:

— Господи! Представям си колко струва мнението на подобни експерти. Каква сума ви плащаха тогава, мистър Зинк?

Дейвид нервно премести тежестта си от единия крак на другия и сви рамене.

— Последно получавах по петстотин долара на час.

— Значи толкова е тарифата ви. — Бързата Сал си записа нещо и съобщи: — Нека да закръглим сумата на трийсет хиляди. Имате ли възражения, мистър Латимор?

Главният адвокат на ответника се изправи, без да знае какво да каже. Едва ли беше подходящо да възрази, при положение че съдийката открито симпатизираше на противоположната страна. Клиентът му и бездруго бе пострадал тежко. Какво представляваха трийсет хиляди долара в този контекст? А и ако Латимор протестираше срещу размера на хонорара, Бързата Сал веднага щеше да го нападне с думите: „А вие колко вземате на час, мистър Латимор?“

— Звучи ми разумно — заяви той.

— Чудесно. Всички дължими суми трябва да бъдат изплатени в срок от трийсет дни. Закривам заседанието.

Пред съдебната зала Дейвид прекара известно време с трима репортери и отговори търпеливо на въпросите им. След като приключиха, той се отби в апартамента на Со и Луин, за да уведоми тримата си клиенти от Бирма, че скоро ще получат чекове на стойност трийсет хиляди долара. Новината им се стори абсурдна и Со бе принуден да я повтори няколко пъти. Мъжете се засмяха и приеха всичко на шега, но Дейвид оставаше сериозен. Когато осъзнаха какво наистина се е случило, двама от работниците се разплакаха. Третият беше твърде шокиран, за да реагира. Дейвид се опита да им обясни, че са спечелили парите с много труд и пот, но думите му се изгубиха в превода.

Дейвид не бързаше. Беше прекарал цели шест часа далеч от дъщеричката си, но скоро щеше да компенсира изгубеното време. Отпиваше чай от малка чаша и разговаряше с клиентите си, щастлив от първата си голяма победа в съда. Беше поел случай, който повечето адвокати щяха да отхвърлят. Клиентите му смело бяха излезли от сенките на нелегалната имиграция, за да се борят с неправдата, а Дейвид им бе вдъхнал кураж да го направят. Трима дребни мъже, намиращи се на хиляди километри от дома, бяха станали жертва на огромна компания със сериозни връзки в най-влиятелните кръгове. Те разчитаха единствено на помощта на един млад адвокат и решението на съда. Справедливостта бе възтържествувала по великолепен начин.

Докато караше към кантората, Дейвид бе изпълнен с удовлетворение, че наистина е постигнал нещо. Надяваше се, че в бъдеще го очакват още много победи, но тази винаги щеше да бъде специална за него. През петте години, прекарани в голямата фирма, той никога не се бе чувствал толкова горд, че е адвокат.

Беше късно и кантората изглеждаше пуста. Уоли беше излязъл в отпуск и само от време на време се информираше за хода на събитията около „Крейокс“. Оскар бе потънал вдън земя от няколко дни и дори Рошел не знаеше къде е отишъл. Дейвид провери съобщенията на телефонния си секретар и прочете имейлите си, след което се помота известно време около бюрото и се отегчи. Докато заключваше предната врата, някаква патрулна кола бавно спря пред сградата. Приятелите на Оскар хвърляха по едно око на мястото. Дейвид помаха на двамата полицаи и се отправи към къщи.