Джон Гришам
Звездният отбор (29)

29

Дейвид подаде иск във федералния съд, в който се споменаваха всякакъв вид трудови нарушения от страна на фирмата за дренажи „Сисеро Пайп“. Сегашният й обект беше огромна водопречиствателна станция в Саут Сайд, от която щеше да спечели шейсет милиона долара. Ищците бяха трима нелегални работници от Бирма и двама от Мексико. Нарушенията засягаха още много работници, но повечето бяха отказали да се включат в иска от страх да не бъдат подгонени от имиграционните власти.

Според проучванията на Дейвид Министерството на труда и Службата за имиграционен и митнически контрол (СИМК) бяха постигнали трудно споразумение относно некоректното отношение към нелегалните имигранти. Непоклатимият принцип за свободен достъп до правосъдие надделяваше (съвсем леко) над необходимостта от регулиране на имиграцията. Ето защо всеки работник без документи, който беше достатъчно смел, за да се опълчи на нечестния си работодател, нямаше да бъде разследван от СИМК, поне докато трудовоправният спор не приключеше. Дейвид няколко пъти бе обяснил последното на работниците. В крайна сметка бирманците с помощта на Со Хаинг събраха куража да подадат иск. Техните колеги от Мексико и Гватемала бяха твърде уплашени от мисълта, че ще изгубят и малкото пари, които им плащаха. Един от бирманските работници предположи, че поне трийсет мъже, които нямаха нужните документи, получават по двеста долара седмично за осемдесетчасов тежък труд.

Потенциалните обезщетения бяха впечатляващи. Минималната надница възлизаше на 7.25 долара, а федералният закон определяше сумата от 10.87 долара за всеки час над четирийсетия. За осемдесет часа седмично работниците трябваше да получат по 724.80 долара — с 524.80 повече, отколкото им плащаха в момента. Въпреки че му беше трудно да определи точния период от време, Дейвид предположи, че измамата на „Сисеро Пайп“ продължава вече трийсет седмици. Законът допускаше обезщетение в двоен размер на неизплатените възнаграждения, така че всеки от петимата му клиенти можеше да получи около 31 хиляди долара. Съдията имаше право да прехвърли съдебните такси и хонорара на адвокатите върху ответника, ако се стигнеше до доказване на вината му.

Оскар неохотно разреши на Дейвид да задвижи делото. Уоли беше неоткриваем. Навярно обикаляше улиците в търсене на хора с наднормено тегло.

Три дни по-късно анонимен мъжки глас заплаши Дейвид по телефона, че ще му пререже гърлото, ако не оттегли незабавно иска. Дейвид съобщи за обаждането в полицията. Оскар го посъветва да си купи оръжие и да го държи в куфарчето си. Той отказа. На следващия ден получи писмо със смъртни заплахи. В него се споменаваха имената на приятелите му — Оскар Финли, Уоли Фиг и Рошел Гибсън.

Престъпникът вървеше бързо по Престън Авеню, сякаш нямаше търпение да се прибере в този тъмен час. Минаваше два часът през нощта и късният юлски въздух все още трептеше от топлина. Мъжът беше бял, на около трийсет, с дълго криминално досие и малко сиво вещество между ушите. Носеше през рамо евтин спортен сак, в който имаше двулитрова пластмасова бутилка, пълна с бензин. Той рязко зави надясно и се приведе ниско над тясната веранда пред кантората. Всички светлини бяха угаснали. Престън Авеню спеше. Дори студиото за масажи най-накрая бе затворило.

Ако беше буден, Прели щеше да чуе лекото дрънчене на бравата, когато престъпникът внимателно провери дали някой не е забравил да заключи. Вратата не поддаде. Кучето спеше в кухнята. Оскар обаче лежеше буден на канапето. Сгушен по пижама под завивките, той си мислеше колко е щастлив, откакто бе напуснал жена си.

Мъжът се върна на верандата, слезе от нея и заобиколи приведен сградата, докато не стигна до задната врата. Планът му беше да се промъкне вътре и да детонира малката си самоделна бомба. Двата литра бензин щяха да се възпламенят върху дървения под и да обгърнат в огън всички пердета и книги наоколо, преди пожарната да успее да пристигне. Престъпникът разтресе вратата — беше заключена — и бързо отвори ключалката с отвертка. Вратата се открехна и той влезе вътре. Всичко беше потънало в мрак.

Изведнъж се разнесе кучешки лай, след което отекнаха два силни изстрела. Мъжът извика и отскочи назад по стълбите, преди да падне в малка буренясала леха. Оскар стоеше над него. Над дясното коляно на нападателя се открояваше кървава рана.

— Спрете! Моля ви! — изкрещя непознатият.

Бавно и хладнокръвно Оскар го простреля и в другия крак.

Два часа по-късно Оскар, вече полуоблечен, разговаряше с двама полицаи на масата. И тримата пиеха кафе. Нападателят беше откаран в болница и трябваше да бъде опериран — краката му бяха пострадали, но не съществуваше опасност за живота му. Казваше се Джъстин Бардал и когато не си играеше на пироман и не се замесваше в престрелки, управляваше булдозер на „Сисеро Пайп“.

— Идиоти, идиоти, идиоти — повтаряше Оскар.

— Не е предполагал, че ще го хванете — засмя се единият полицай.

В същия момент двама инспектори чукаха на вратата на собственика на „Сисеро Пайп“. Очакваше го безкрайно дълъг ден.

Оскар обясни, че е в процес на развод и се оглежда за нов апартамент. Когато не спеше на хотел, ползваше канапето в кантората.

— Притежавам тази къща от двайсет и една години — каза той.

Познаваше лично единия полицай, а другия бе виждал в района. Никой от тях не се притесняваше за стрелбата. Ставаше дума за защита на частна собственост, въпреки че Оскар бе пропуснал да спомене за ненужния изстрел в другия крак на престъпника. Освен двулитровата бутилка с бензин в сака беше открито парче памучен плат, напоено с керосин, и няколко ивици картон. Представляваше модифициран коктейл „Молотов“, но не от онези, които се хвърляха. Полицаите предположиха, че картонът е трябвало да послужи за подпалка. Мъжът бе направил жалък опит за палеж, макар по принцип да не се изискваха особени умения да предизвикаш пожар.

Докато те разговаряха, пред кантората спря микробус с телевизионен екип. Оскар си сложи вратовръзка и застана пред камерите.

Няколко часа по-късно, по време на четвъртото съвещание на фирмата, Дейвид прие тежко новините, но продължи да настоява, че няма да си купи оръжие. Рошел носеше евтин пистолет в чантата си, така че трима от тях бяха въоръжени. Репортерите не спираха да звънят по телефона. Новината се разрастваше с всеки изминал миг.

— Не забравяйте — повтаряше Уоли на колегите си, — че ние сме бутикова фирма, специализирана в исковете срещу „Крейокс“. Ясно ли е?

— Да, да — намеси се Оскар. — Ами делата за трудови правонарушения?

— И това също.

Съвещанието приключи, когато един журналист почука на входната врата.

Скоро стана ясно, че този ден във „Финли и Фиг“ няма да бъде свършена никаква работа. Дейвид и Оскар дадоха интервюта за „Чикаго Трибюн“ и „Сън Таймс“. Постоянно се разменяха новини. Мистър Бардал беше излязъл от операционната и искаше да говори единствено с адвоката си. Собственикът на „Сисеро Пайп“ и двама негови надзиратели бяха арестувани и освободени под гаранция. Основният изпълнител по проекта за построяване на пречиствателната станция беше реномирана фирма от Милуоки, която обещаваше бърза и щателна проверка на случая. Обектът беше временно затворен. Никой нелегален работник не можеше да припари до него.

Най-накрая, малко преди обед, Дейвид си тръгна от кантората, като каза на Рошел, че отива в съда. Прибра се вкъщи, взе Хелън, която ставаше все по-едра, и я заведе на обяд. После я запозна с актуалните събития — смъртните заплахи, нападението на престъпника и неговите намерения, реакцията на Оскар в защита на фирмата и нарастващия интерес на пресата. Успокои я, че се намира извън опасност, и я увери, че ФБР работи по случая.

— Притеснен ли си? — попита тя.

— Не, изобщо — отвърна той, но не прозвуча убедително. — Утре обаче ще се появят някои неща в пресата.

Така и стана. „Трибюн“ и „Сън Таймс“ публикуваха големи снимки на Оскар в секциите, посветени на събитията от града. Колко често се случваше човек да прочете статия за възрастен адвокат, който нощува в кантората си и прострелва престъпник, целящ да я изгори до основи с коктейл „Молотов“? И то защото нападателят е планувал да си отмъсти, задето въпросната фирма е подала иск срещу съмнителна компания, отнасяща се неправомерно към група нелегални работници и на всичкото отгоре с връзки в престъпния свят. Журналистите представяха Оскар като безстрашен каубой от югозападната част на Чикаго. Чак на второ място отбелязваха, че той е един от водещите специалисти в колективния иск срещу „Варик Лабс“ и ужасното им лекарство „Крейокс“. В „Трибюн“ бяха отпечатали по-малък портрет на Дейвид, както и снимки на собственика на „Сисеро Пайп“ и неговите хора, докато полицаите ги отвеждаха в ареста.

В статиите се споменаваха абревиатурите на всякакви институции — ФБР, МТ, СИМК, МВС, СГИ (Служба за гражданство и имиграция), АТБ (Агенция за трудова безопасност) — и повечето имаха какво да кажат на репортерите. Обектът оставаше затворен за втори пореден ден и основният изпълнител започваше да беснее. „Финли и Фиг“ отново бяха обсадени от репортери, следователи, жертви на „Крейокс“ и повече от обичайното количество съмнителни типове. Оскар, Уоли и Рошел държаха в готовност оръжията си. Младият Дейвид продължаваше да живее в блажена наивност.

Две седмици по-късно Джъстин Бардал напусна болницата в инвалидна количка. Федералното жури бе повдигнало няколко обвинения срещу него, шефа му и още един човек от фирмата, а адвокатите им вече обсъждаха възможността за извънсъдебно споразумение. Лявата пищялна кост на Бардал беше пострадала и се нуждаеше от допълнителна операция, но лекарите очакваха пълно възстановяване след време. Бардал бе споменал пред адвокатите, шефа си и полицията, че травмата на левия му крак е била напълно излишна — Оскар бе произвел втория изстрел, след като Бардал вече бе обезвреден и не представляваше заплаха. Никой обаче не прие думите му с очакваното състрадание. Реакциите можеха да бъдат обобщени с коментара на един инспектор: „Извадил си късмет, че не ти е пръснал черепа.“