Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Litigators, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
taliezin (2016)

Издание:

Джон Гришам. Звездният отбор

Превод: Силвия Падалска

Редактор: Любомир Николов

Худ. оформление: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

Илюстрация на корицата: Shutterstock / SVLuma

ISBN: 978-954-769-281-7

ИК Обсидиан, София, 2011

Печат и подвързия: „Абагар“ АД — В. Търново

История

  1. — Добавяне

28

На следващия ден Рошел пристигна в кантората в седем и половина — достатъчно рано, за да се наслади на сутрешното си кисело мляко и вестника единствено в компанията на Прели. Но кучето вече си играеше с друг. Мистър Финли беше там и изглеждаше доста развеселен. Рошел не можеше да си спомни кога за последно той бе идвал на работа преди нея.

— Добро утро, мис Гибсън — пропя мило Оскар. Набръчканото му лице сияеше от радост.

— Какво правите тук? — попита подозрително тя.

— Съвсем случайно съм собственик на сградата — отвърна Оскар.

— Защо сте толкова щастлив? — попита тя и остави чантата на бюрото си.

— Защото прекарах нощта в хотел. Сам.

— Може би трябва да ви се случва по-често.

— Не искате ли да знаете защо?

— Разбира се. Защо?

— Снощи напуснах Пола, мис Гибсън. Събрах си багажа, сбогувах се и излязох от къщи. Никога няма да се върна.

— Слава на Бога! — възкликна тя с ококорени очи и изумена физиономия. — Наистина ли?

— Наистина. След трийсет ужасни години най-накрая съм свободен човек. Ето защо съм толкова щастлив.

— И аз съм щастлива за вас. Поздравления.

Откакто бе постъпила във „Финли и Фиг“ преди осем години и половина, Рошел никога не се бе срещала лично с Пола Финли и доста се радваше на този факт. Според Уоли Пола отказваше да стъпи в кантората, защото смяташе, че е под достойнството й. Тя се хвалеше наляво-надясно, че съпругът й е адвокат, което само по себе си говореше за пари и власт, но тайно се чувстваше унизена от дребния мащаб на фирмата. Пола харчеше всеки цент, спечелен от Оскар, и ако не беше мистериозната сума, която тя бе получила от семейството си, двамата отдавна щяха да са се разорили. Поне в три отделни случая Пола бе настояла Оскар да уволни Рошел и той два пъти се бе опитал да го направи. И двата пъти се бе заключил в кабинета си, за да ближе раните си. Веднъж мисис Финли бе потърсила съпруга си по телефона. Рошел учтиво я бе информирала, че той е зает със свой клиент.

— Не ме интересува — бе отвърнала госпожата. — Свържете ме.

Рошел бе отказала повторно, след което я бе оставила да чака на линията. Когато отново вдигна слушалката, Пола крещеше гневно и я заплаши, че веднага ще дойде в кантората, за да й даде да се разбере. Отговорът на Рошел гласеше:

— Направете го на собствен риск. Аз живея в гетото и не се плаща толкова лесно.

Пола Финли така и не се появи, но продължи да тормози мъжа си.

Сега Рошел пристъпи напред и прегърна силно Оскар. И двамата не си спомняха кога за последно се бяха докосвали.

— Ще се почувствате като нов човек — заяви тя. — Поздравления.

— Разводът не би трябвало да е труден — каза той.

— Нали няма да ползвате услугите на Фиг?

— Напротив. Той взема малко пари. Видях името му на един талон за бинго.

Двамата избухнаха в смях, след което се впуснаха да си разменят последните клюки.

Час по-късно, по време на третото съвещание на фирмата, Оскар съобщи новината на Дейвид. Той изглеждаше леко объркан от ентусиазма, с който всички посрещаха случилото се. Никой не тъгуваше. Очевидно Пола Финли си беше създала много врагове. Оскар се чувстваше като зашеметен от мисълта, че я е напуснал.

Уоли обобщи разговорите си с Джери Алисандрос и представи нещата така, сякаш тлъстите чекове щяха да пристигнат по пощата всеки момент. Докато той бърбореше, Дейвид постепенно разбра какво се крие зад развода. Отърви се от съпругата възможно най-бързо, преди да завалят големите пачки. Какъвто и да беше планът, Дейвид надушваше неприятности. Укриване на доходи, пренасочване на средства, откриване на фалшиви сметки — той почти чуваше разговора между двамата съдружници. В главата му замигаха предупредителни светлини. Трябваше да бъде нащрек.

Уоли увери колегите си, че е необходимо да натиснат газта, да подредят досиетата, да намерят нови случаи и да оставят всичко друго настрана. Алисандрос бе обещал да осигури кардиолозите и другите медицински експерти и да организира нещата така, че да подготви клиентите за предстоящото извънсъдебно споразумение. Всеки сегашен случай щеше да им донесе сериозни суми, а всеки потенциален криеше още по-големи печалби.

Оскар седеше и се хилеше. Рошел слушаше съсредоточено. Дейвид се вълнуваше от новините, но ги приемаше с известна предпазливост. Уоли обичаше да преувеличава и Дейвид се бе научил да не вярва изцяло на думите му. Но дори и половината от тях да бяха верни, ги очакваше чудесно възнаграждение.

Спестяванията, с които разполагаше семейство Зинк, бяха паднали под сто хиляди долара. Въпреки че се стараеше да не се тревожи, Дейвид все повече мислеше за пари. Беше платил на Сандрони седем хиляди и петстотин долара, и то за разследване, което най-вероятно нямаше да стигне до процес. Двамата с Хелън отделяха по триста долара на месец за Туя и се надяваха, че ще могат да го правят още дълго време. Те не се бяха поколебали да вземат подобно решение, но реалността започваше да ги притиска. Месечните доходи на Дейвид растяха, но едва ли някога щяха да достигнат сумата, която бе получавал в „Роган“. Не можеше дори да става дума за сравнение. След раждането на детето щяха да са им нужни поне сто двайсет и пет хиляди годишно, за да живеят нормално. „Крейокс“ навярно щеше да оправи нещата, но Дейвид още не бе обсъдил своя дял с двамата съдружници.

Третото съвещание приключи внезапно, когато една доста едра жена, облечена с анцуг и джапанки, връхлетя през входната врата и настоя да говори с адвокат за „Крейокс“. Вземаше лекарството от две години, усещаше как сърцето й отслабва все повече и беше готова да осъди компанията на мига. Оскар и Дейвид изчезнаха. Уоли я посрещна с усмивка и заяви:

— Е, определено сте дошли на правилното място.

 

 

Семейството на сенатор Максуел нае адвокат от Бойси на име Фрейзър Гант, най-добрия юрист в една недотам успешна фирма, която се занимаваше предимно с пътни злополуки и случаи на лекарска небрежност. Бойси не се славеше с гръмки присъди. Там рядко се вземаха либералните решения, типични за Флорида, Тексас, Ню Йорк и Калифорния. В Айдахо не се гледаше с добро око на колективните искове, а съдебните заседатели бяха доста консервативни. Гант обаче смяташе, че разполага с обещаващ случай и ще успее да извоюва присъда. Той определено беше надежден професионалист и в момента държеше в ръцете си най-големия подобен иск в страната. Влиятелен политик бе паднал безжизнен на пода на Сената, като вината за смъртта му се приписваше на огромна корпорация. Това беше мечтата на всеки адвокат.

Гант настоя да се видят във Вашингтон, а не в Бойси, въпреки че Лейтън Коун нямаше претенции относно мястото на срещата. В действителност той предпочиташе всеки друг град, но не и Вашингтон, защото така Гант щеше да дойде директно в неговия кабинет. Офисът на Коун Груп се помещаваше на върха на нова луксозна десететажна сграда на Кей Стрийт — ивица асфалт, пренаселена с най-влиятелните властови брокери във Вашингтон. Коун беше платил цяло състояние на един нюйоркски дизайнер, който трябваше да създаде впечатлението за истинско богатство и престиж. Определено бе постигнал желания ефект. Клиентите изпадаха в захлас при вида на мрамора и стъклото, когато слизаха от частния асансьор. Намираха се в сърцето на властта и си плащаха прескъпо за това.

Ситуацията с Гант обаче беше различна. В случая лобистът щеше да извади парите на масата и той предпочиташе някое по-невзрачно място за тази цел. Но Гант не отстъпи. Ето защо само девет седмици след смъртта на сенатора и най-вече — поне в очите на Коун и „Варик“ — почти седем след като Агенцията по храните и лекарствата бе изтеглила „Крейокс“ от търговската мрежа, двамата се запознаха и заеха места около малката заседателна маса в далечния край на кабинета на Коун. Тъй като нямаше нужда да впечатлява посетителя, а и ненавиждаше увъртанията, Коун реши да не губи време.

— Според мой източник семейството ще се съгласи на пет милиона долара без съдебен процес — започна той.

Гант се намръщи така, сякаш го измъчваха хемороиди.

— Можем да преговаряме — каза той. Последният коментар всъщност не означаваше кой знае какво. Той бе дошъл от Бойси, за да се споразумее. Нищо повече. — Но смятам, че пет милиона са твърде нищожна сума.

— А каква сума си представяте? — попита Коун.

— Клиентката ми не е особено богата — заяви мрачно Гант. — Както ви е известно, сенаторът беше посветил живота си на своя дълг към обществото и трябваше да пожертва много. Състоянието му възлиза едва на петстотин хиляди, а семейството му има нужди. Фамилията Максуел е доста известна в Айдахо и те желаят да поддържат определен начин на живот.

Изнудването беше един от специалитетите на Коун. Сега му се стори почти забавно да бъде от другата страна на барикадата. Сенаторът бе оставил след себе си изключително симпатична съпруга на шейсет години, чиито вкусове не бяха твърде претенциозни. Двамата имаха три деца — четирийсетгодишна дъщеря, омъжена за педиатър от Бойси и затънала в кредити, друга дъщеря на трийсет и пет, която работеше като учителка за 41000 долара годишно, и син на трийсет и една години. Именно в него се криеше проблемът. Кърк Максуел-младши се бореше със зависимостта си от наркотиците и алкохола, откакто бе навършил петнайсет, и определено не печелеше битката. Коун бе направил необходимите проучвания и знаеше повече за семейството от самия Гант.

— Защо не назовете някоя сума? — попита той. — Вече ви предложих пет. Ваш ред е.

— Клиентът ви губи около двайсет милиона на ден поради факта, че „Крейокс“ вече не е на пазара — заяви важно Гант, сякаш бе успял да разкрие добре пазена фирмена тайна.

— По-скоро са осемнайсет, но нека не бъдем педантични.

— Двайсет ми звучи доста разумно.

Коун се втренчи в него над очилата си за четене. Челюстта му леко увисна надолу. Нищо в този бизнес не беше в състояние да го изненада. В момента се преструваше.

— Двайсет милиона долара? — повтори той, сякаш не вярваше на ушите си.

Гант стисна зъби и кимна.

Коун се съвзе бързо и заяви:

— Нека уточним някои подробности. Сенатор Максуел е работил тук в продължение на трийсет години. През този период е получил поне три милиона от фармацевтичния бизнес. Значителна част са дошли директно от „Варик“ и нейните директори. Освен това той е взел около милион от Националната инициатива за реформа на колективните искове и други организации, чиято цел е да сведат до минимум подобни дела, независимо дали се основават на фалшиви или истински претенции. Прибрал е още четири милиона от лекари, болници, банки, производители и дистрибутори — доста дълъг списък от близки до правителството групи, твърдо решени да ограничат загубите си, да намалят броя на делата и практически да затръшнат вратата на съдебната зала пред всеки, който предявява иск за телесна повреда или причиняване на смърт. Що се отнася до реформата на колективните искове и фармацевтичната индустрия, скъпият Сенатор е имал отлични резултати в изборите. Съмнявам се, че някога сте го подкрепяли.

— От време на време — каза неубедително Гант.

— Не успяхме да открием информация, според която вашата фирма е спонсорирала кампаниите му. Нека не се лъжем, вие сте били на противоположната страна на улицата.

— Дори да е така, каква е връзката със сегашния случай?

— Няма връзка.

— Защо тогава го обсъждаме? Подобно на всеки друг член на Сената, Максуел е прибирал доста пари. Действията му са били законни и са служели единствено за преизбирането му. Вярвам, че разбирате този вид игри, мистър Коун.

— Естествено. Значи той умира и семейството му обвинява „Крейокс“. Наясно ли сте, че сенаторът отдавна е бил спрял да взема лекарството? Последната му рецепта е от октомври миналата година, седем месеца преди смъртта му. Аутопсията показа сериозно сърдечно заболяване и запушване на артериите, които не са свързани с употребата на „Крейокс“. Ако решите да внесете този случай в съда, ще загубите.

— Съмнявам се, мистър Коун. Не сте ме виждали в съдебната зала.

— Така е.

Но Коун разполагаше с необходимите проучвания. Най-голямата присъда на Гант беше за два милиона долара, като сумата бе намалена наполовина след обжалването. Данъчната му декларация от предишната година свидетелстваше за брутни доходи под четиристотин хиляди долара — нищожна сума в сравнение с милионите, които печелеше Коун. Гант плащаше пет хиляди долара месечно за издръжка на бившата си съпруга и единайсет хиляди ипотечен заем за къща, която наскоро се бе наводнила. Делото „Максуел“ безспорно беше неговият голям шанс за пробив. Коун не беше запознат с размера на хонорара му в случай на победа, но според един източник от Бойси Гант щеше да получи двайсет и пет процента при извънсъдебно споразумение и четирийсет, ако се стигнеше до присъда.

Гант се облегна на лактите си и каза:

— И двамата знаем, че тук не става дума за вина или щети. Единственият важен въпрос в момента е каква сума са готови да платят „Варик“, за да предотвратят подаването на един огромен скандален иск. Защото, ако това се случи, тежко й и на Агенцията по храните и лекарствата. Така ли е, мистър Коун?

 

 

Коун се извини и отиде в съседната стая. Рубън Маси чакаше на телефона в кабинета си във „Варик Лабс“. Никълъс Уокър също беше до него. Използваха високоговорителя.

— Искат двайсет милиона — заяви Коун и се подготви за атаката.

Но Маси прие новината без емоции. Той вярваше в ефикасността на продуктите си и тъкмо бе изпил един „Сирийн“ — техния вариант на „щастливото хапче“.

— Браво, Коун — каза спокойно той. — Представяш се страхотно на масата за преговори, стари приятелю. Започваш с пет и стигаш чак до двайсет. Май е по-добре да се съгласим на двайсет, преди да си скочил на четирийсет. Какво, по дяволите, става там?

— Чиста алчност, Рубън. Те знаят, че са ни хванали натясно. Този мъж съвсем открито призна, че делото не е за вина или щети. Не можем да си позволим повече лоши публикации. Ето защо въпросът е колко сме готови да платим, за да няма дело „Максуел“. Толкова е просто.

— Мислех си, че разполагаш със страхотен източник, който ти е прошепнал сумата от пет милиона.

— И аз си мислех същото.

— Това не е съдебен иск, а въоръжен грабеж.

— Да, Рубън. Опасявам се, че е така.

— Лейтън, тук е Ник. Отправи ли му контрапредложение?

— Не. Бях упълномощен за пет. Ако не ми позволите изрично, не мога да се кача по-нагоре.

Уокър се усмихваше, докато говореше.

— Сега е идеалният момент да се оттеглим. Онзи тип Гант вече брои парите. Предполага, че ще гушне няколко милиона. Познавам подобна порода хора, доста са предсказуеми. Нека го изпратим в Айдахо с празни ръце. Ще се чуди откъде му е дошло. Семейството също. Коун, кажи му, че твоят лимит е пет милиона и че изпълнителният директор на компанията е извън страната. Че трябва да се срещнем и да обсъдим ситуацията, което ще отнеме няколко дни. Предупреди го обаче, че ако реши да ходи в съда, всички преговори ще отидат на вятъра.

— Няма да го направи — каза Коун. — Мисля, че си прав. Той вече брои парите.

— Идеята ми харесва — заяви Маси, — но ще е хубаво да приключим с нещата. Качи се на седем, Лейтън. И нито цент повече.

 

 

След като се върна в кабинета, Коун се отпусна на стола си и съобщи:

— Упълномощен съм да ви предложа седем. Не мога да надхвърля тази сума, а и не успях да се свържа с изпълнителния директор. Заминал е за Азия и вероятно в момента пътува в самолета.

— Седем е доста далеч от двайсет — отбеляза Гант и се намръщи.

— Забравете за двайсет. Говорих с главния юрисконсулт, който е в борда на директорите.

— Тогава ще се видим в съда — каза Гант и затвори тънкото си куфарче, което не бе използвал.

— Заплахата ви звучи доста жалко, мистър Гант. Никой съдебен заседател в страната няма да ви даде седем милиона за смъртен случай, причинен от сърдечно заболяване, което изобщо не е свързано с нашето лекарство. А и системата работи така, че делото ще започне чак след три години. Което е доста дълъг период, през който няма да видите не седем милиона, ами и цент.

Гант внезапно се изправи и заяви:

— Благодаря ви за времето, мистър Коун. Сам ще намеря изхода.

— Щом излезете от тук, мистър Гант, предложението ни за седем милиона ще се изпари. Тръгвате си с празни ръце.

Гант залитна леко, след което отново си възвърна равновесието.

— Ще се видим в съда — изсъска той със свити устни и напусна кабинета.

 

 

Два часа по-късно Гант позвъни на Лейтън Коун. Семейство Максуел бе променило мнението си, и то благодарение на безценните му юридически съвети. Седем милиона все пак бяха доста добра сума. Лейтън Коун внимателно го запозна с всички условия и Гант ги прие на драго сърце.

След обаждането Коун предаде новината на Рубън Маси.

— Съмнявам се, че изобщо е говорил със семейството — каза Коун. — Сигурно в началото им е обещал пет милиона, после е решил да се пробва с двайсет, а сега е щастлив със споразумението за седем. Той ще се превърне в герой.

— А ние току-що успяхме да избегнем един изстрел. Отдавна не ни се беше случвало — отбеляза Маси.