Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Litigators, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
taliezin (2016)

Издание:

Джон Гришам. Звездният отбор

Превод: Силвия Падалска

Редактор: Любомир Николов

Худ. оформление: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

Илюстрация на корицата: Shutterstock / SVLuma

ISBN: 978-954-769-281-7

ИК Обсидиан, София, 2011

Печат и подвързия: „Абагар“ АД — В. Търново

История

  1. — Добавяне

27

Отначало членовете на семейство Хаинг не вярваха, че Дейвид и Хелън наистина искат да им помогнат, но след няколко седмици с обилни вечери от „Макдоналдс“ двамата успяха да спечелят доверието им. Всяка сряда, след като хапваха нещо по-здравословно, те купуваха няколко кутии с хамбургери и пържени картофи и се отправяха към Роджърс Парк, за да посетят семейството. Зоу и Лу, бабата и дядото на болното момченце, също се присъединяваха, тъй като обичаха подобна храна. През останалата част от седмицата те бяха на диета, състояща се предимно от ориз и пиле, но в сряда се чувстваха като истински американци.

Хелън, която беше бременна в седмия месец и ставаше все по-едра, първоначално се противопостави на седмичните посещения. Опасяваше се, че въздухът в апартамента може да е замърсен с олово, а тя трябваше да мисли за нероденото си бебе. Ето защо Дейвид реши да провери всичко. Накара доктор Биф Сандрони да свали хонорара си от двайсет хиляди на пет хиляди, но бе принуден да свърши по-голямата част от работата. Претърси сам жилището, взе проби от боята по стените, водата, керамичните покрития, чашите и чиниите, купите, семейните албуми, играчките, обувките, дрехите — всичко, с което семейството имаше контакт. После ги остави в лабораторията на Сандрони в Акрон, взе ги две седмици по-късно и ги върна в апартамента. Според доклада на Сандрони върху вещите се забелязваха само незначителни следи от олово — безобидно количество, което не биваше да притеснява семейство Хаинг. Хелън и бебето бяха на сигурно място в техния дом.

Оказа се, че Туя е бил отровен от „Грозните зъби“ — факт, който доктор Сандрони беше готов да потвърди под клетва във всеки един съд в страната. Дейвид бе попаднал на обещаващо дело, но все още му предстоеше да намери конкретен ответник. Двамата със Сандрони имаха списък с четири китайски компании, специализирани в направата на подобни играчки за американски вносители. До момента обаче не можеха да открият производителя. Според Сандрони едва ли щяха да успеят. Съществуваше вероятността „Грозните зъби“ да са били произведени преди двайсет години, а после да са престояли на склад цяло десетилетие, преди да бъдат транспортирани до Щатите, където навярно бяха останали в търговската мрежа още пет години. Производителят и вносителят може би продължаваха дейността си или пък отдавна бяха фалирали. Китайците се намираха под постоянен натиск от страна на американските експерти, които ги принуждаваха да контролират съдържанието на олово в хиляди продукти, и често беше невъзможно да се проследи кой какво е произвел в лабиринта от фабрики из цялата държава. Доктор Сандрони разполагаше с безброй източници и бе участвал в стотици съдебни дела, но четиримесечните му проучвания го бяха оставили с празни ръце. Дейвид и Хелън бяха посетили всеки битпазар и магазин за играчки в Чикаго и околностите му и бяха успели да съберат внушителна колекция от изкуствени челюсти и вампирски зъби. Нищо обаче не съвпадаше напълно с „Грозните зъби“. Търсенето им не бе приключило, но определено бе загубило първоначалната си енергичност.

Междувременно Туя се завърна у дома. Беше жив, но тежко болен, със сериозно мозъчно увреждане. Не можеше да ходи без чужда помощ, нито да говори ясно, да се храни самостоятелно или да контролира телесните си функции. Зрението му бе отслабнало и той едва реагираше на най-елементарни команди. Ако някой го попиташе за името му, Туя отваряше уста и промърморваше нещо като „Тай“. Прекарваше повечето време в специално легло, което се почистваше изключително трудно. Грижите за момчето се бяха превърнали в ежедневна борба, ангажираща всички членове на семейството и много от съседите. Бъдещето изглеждаше неясно. Според предпазливите изказвания на лекарите състоянието на Туя едва ли щеше да се подобри. В отсъствие на близките те бяха споделили с Дейвид, че тялото и умът му са спрели да се развиват нормално. Не можеха да му помогнат. Нямаше и къде да го преместят, тъй като не съществуваше клиника за деца с мозъчни увреждания.

Даваха на Туя специална каша от фино смлени плодове и зеленчуци, която съдържаше важни хранителни вещества. Той носеше памперси за деца с подобни проблеми. Кашата, памперсите и лекарствата струваха шестстотин долара на месец, като Дейвид и Хелън бяха поели половината. Семейство Хаинг нямаше здравна осигуровка и ако не беше щедростта на детската болница „Лейкшор“, Туя едва ли щеше да получи толкова качествена медицинска помощ. Най-вероятно изобщо не би оцелял. Накратко, момчето се бе превърнало в непосилно бреме.

Со и Луин настояваха синът им да присъства на масата за вечеря. Туя имаше специален стол, също дарен от болницата, и след като го завържеха добре с коланите, той седеше изправен и чакаше да го нахранят. Докато останалите членове на семейството поглъщаха хамбургери и картофки, Хелън внимателно му подаваше кашата с бебешка лъжичка. Казваше, че се нуждае от тренировка. Дейвид седеше от другата страна с хартиена салфетка в ръка и разговаряте със Со за живота и работата в Америка. Сестрите на Туя, които носеха американските имена Лин и Ерин, бяха на осем и шест години. Двете рядко говореха по време на вечеря, но беше очевидно, че харесват храната от „Макдоналдс“. Когато все пак казваха нещо, те го правеха с перфектно произношение, без акцент. Луин се похвали, че момичетата имат отличен успех в училище.

Вероятно причината се криеше в неясната перспектива за бъдещето или в тежкото ежедневие на имигрантския живот, но вечерите обикновено бяха мрачни и тихи. Родителите, бабата, дядото и сестрите на Туя често го поглеждаха така, сякаш всеки миг ще заплачат. Спомняха си шумното и енергично момченце, на чието лице винаги сияеше усмивка, и не искаха да приемат жестоката истина, че то никога няма да се върне. Со се обвиняваше, че е купил изкуствените зъби. Луин се обвиняваше, че не е била по-предпазлива. Лин и Ерин се обвиняваха, че са окуражавали Туя да си слага зъбите и да ги плаши. Дори Зоу и Лу изпитваха вина — смятаха, че е трябвало да направят нещо, макар и да не знаеха точно какво.

След вечеря Дейвид и Хелън извеждаха Туя навън и пред очите на цялото семейство го слагаха на задната седалка на колата. После потегляха. За всеки случай носеха със себе си малка чанта с памперси и други санитарни материали.

Пътуваха двайсет минути до брега на езерото и паркираха близо до увеселителния парк. Дейвид хващаше Туя за лявата ръка, Хелън — за дясната, и тримата започваха своята бавна, тромава разходка. Гледката беше изключително мъчителна. Туя се движеше като десетмесечно бебе, което се упражнява в първите си стъпки, с единствената разлика, че не бързаше за никъде и нямаше как да падне. Вървяха по крайбрежната алея покрай различни плавателни съдове. Когато Туя искаше да разгледа някоя дванайсетметрова платноходка, Дейвид и Хелън веднага изпълняваха желанието му. Когато забелязваше някоя голяма рибарска лодка, двамата спираха и му разказваха за нея. Говореха непрекъснато, подобно на горди родители, които разхождат току-що проходилото си дете. Обикновено Туя промърморваше нещо — неразгадаем поток от думи и звуци, а те се преструваха, че го разбират. Щом се умореше, го караха да продължава напред. Според рехабилитаторите в болницата ходенето беше от огромно значение. Мускулите му не биваше да отслабват.

Дейвид и Хелън го водеха в паркове и молове, на карнавали, бейзболни мачове и улични празненства. Излизанията в сряда вечер бяха важни за Туя. Освен това представляваха добър повод семейството му да си почине. След два часа те го връщаха в апартамента.

Тази вечер ги чакаха три нови лица. През последните месеци Дейвид се бе занимавал с няколко дребни случая на бирманци, които живееха в същия комплекс. Ставаше дума за обичайните имигрантски проблеми и Дейвид започваше да научава все повече за този актуален клон на правото. Беше се съгласил да поеме и един развод, но в крайна сметка съпрузите се бяха помирили. В момента работеше по някакво дело, свързано с покупката на кола на старо. Неговата популярност сред бирманските имигранти растеше, но Дейвид не знаеше дали да се радва на този факт. Той се нуждаеше отчаяно от платежоспособни клиенти.

Мъжете слязоха на тротоара и се облегнаха на колите си. Со обясни, че тримата работят за строителна фирма, специализирана в поставянето на дренажи. Тъй като нямаха документи и възложителят го знаеше, той им плащаше по двеста долара седмично в брой. Заетостта им беше по осемдесет часа на седмица. На всичкото отгоре шефът не им беше плащал дори цент от двайсет дни. Мъжете говореха слабо английски и тъй като Дейвид не можеше да повярва на историята, Со бе принуден да обобщи фактите още веднъж. Двеста долара седмично, никакво възнаграждение за допълнителен труд, без заплати от двайсет дни. И те не бяха единствените. Същата фирма бе наела и други хора от Бирма, както и цял куп мексиканци. Всички работеха незаконно, блъскаха като кучета и получаваха мизерни пари.

Дейвид си записа информацията и обеща да проучи въпроса.

Докато пътуваха към къщи, той разказа за случая на Хелън.

— След като са нелегални, имат ли право да съдят работодателя си? — попита тя.

— Там е въпросът. Утре ще разбера.

 

 

След обяда Оскар не се върна на работа. А и беше безсмислено да го прави. Имаше прекалено много грижи, за да си губи времето в кантората. Беше полупиян и трябваше да изтрезнее. Зареди на една бензиностанция, купи си голяма чаша кафе и пое на юг по магистрала И-57. Скоро излезе извън Чикаго и край пътя се заредиха безкрайни ниви.

Колко пъти бе съветвал клиентите си да подадат молба за развод? Хиляди. „Вижте, във всеки брак настъпва моментът, в който един от партньорите трябва да си тръгне. За вас този момент вече е настъпил.“ Винаги се бе чувствал толкова мъдър и самоуверен в тези ситуации. Сега се мислеше за предател. Как можеше да дава такива съвети, щом самият той не бе минал през същото?

Двамата с Пола бяха прекарали заедно трийсет нещастни години. Единственото им дете беше двайсет и шест годишната Кийли, която наскоро се бе развела и все повече заприличваше на майка си. Кийли още не бе превъзмогнала развода, най-вече защото обожаваше да се самоизмъчва. Имаше нископлатена работа и множество измислени емоционални проблеми, които лекуваше с хапчета. Основната й терапия се състоеше в безкрайното пазаруване с майка й за сметка на Оскар.

— Писна ми и от двете — заяви Оскар дръзко и силно, докато подминаваше табелата за напускане на Канкакий. — На шейсет и две години съм, в добро здраве и ще живея поне още двайсет и три. Имам право да си търся щастието, нали така?

Разбира се, че имаше право.

Но как щеше да й съобщи новината? Там беше въпросът. Какво трябваше да й каже, за да хвърли бомбата? Спомни си за свои бивши клиенти, чиито разводи бе поемал през годините. В най-екстремния случай бомбата се хвърляше, когато съпругата заварваше мъжа си с друга жена в леглото. Оскар се сещаше поне за три-четири такива истории. Ето на това му се викаше бомба! Бракът ни свърши, скъпа, намерих си друга. Но съществуваше и напълно противоположният сценарий. Веднъж Оскар бе работил върху развода на двама души, които никога не се бяха карали или говорили за раздяла. Те току-що бяха отпразнували трийсетата си годишнина и дори си бяха купили къща на някакво езеро. Веднъж съпругът се върнал от командировка и заварил дома празен. Всички дрехи на жена му били изчезнали, както и половината мебели. След като се изнесла, тя му казала, че никога не го е обичала. Скоро след това се бе омъжила за друг, а съпругът й се бе самоубил.

На Оскар не му беше трудно да провокира скандал с Пола — жена му обожаваше кавгите. Вероятно беше по-добре да обърне още няколко питиета и да се прибере вкъщи пиян. Тя щеше да побеснее заради алкохола, а той на свой ред да я обвини, че харчи неконтролируемо. Оскар смяташе да продължи да налива масло в огъня, докато и двамата не започнеха да крещят. После щеше да опакова набързо багажа си и да излезе от къщата с гръм и трясък.

Досега не бе успял да събере куража да я напусне. Беше имал десетки поводи да го направи, но вместо това всеки път отиваше в края на коридора, заключваше се в стаята за гости и прекарваше сам нощта.

Докато приближаваше Шампейн, Оскар измисли план за действие. Защо беше необходимо да й вдига скандал и да хвърля вината върху нея? Той искаше да я напусне, ето защо трябваше да се държи мъжки и да си го признае. „Нещастен съм, Пола. От години се чувствам така. Несъмнено и ти си нещастна; в противен случай нямаше да се оплакваш и да ми се караш през цялото време. Тръгвам си. Можеш да задържиш къщата и всичко в нея. Ще взема само дрехите си. Сбогом.“ Оскар направи обратен завой и се насочи на север.

 

 

В крайна сметка нещата се разрешиха лесно. Пола го прие съвсем нормално. Поплака малко и засипа Оскар с обиди, но когато той не се хвана на въдицата, тя се заключи в спалнята и отказа да излезе. Оскар натовари дрехите си и няколко лични вещи в колата, след което си тръгна с широка усмивка. Чувстваше облекчение и радостта му нарастваше с всяка улица, която оставяше зад гърба си.

Беше на шейсет и две, щеше да остане сам за пръв път от толкова години и да забогатее, ако можеше да вярва на Уоли (което правеше в момента). Всъщност той залагаше огромни надежди на съдружника си.

Оскар не знаеше къде отива, но реши да не прекарва нощта в апартамента на Уоли. Двамата се виждаха достатъчно често в кантората. Освен това блондинката обичаше да прекарва доста време там, а Оскар не можеше да я понася. След като кара в продължение на час, той си взе стая в един хотел близо до летище „О’Хеър“. Доближи стола до прозореца и се загледа в излитащите и кацащите самолети. Съвсем скоро самият той щеше да обикаля света — екзотични острови, Париж, Нова Зеландия — с някоя симпатична дама до себе си.

Вече се чувстваше с двайсет години по-млад.