Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Litigators, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
taliezin (2016)

Издание:

Джон Гришам. Звездният отбор

Превод: Силвия Падалска

Редактор: Любомир Николов

Худ. оформление: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

Илюстрация на корицата: Shutterstock / SVLuma

ISBN: 978-954-769-281-7

ИК Обсидиан, София, 2011

Печат и подвързия: „Абагар“ АД — В. Търново

История

  1. — Добавяне

26

Уоли се намираше в съда за бракоразводни дела на шестнайсетия етаж на Дейли Сентър. След малко предстоеше разглеждането на „Стрейт срещу Стрейт“ — едно от десетината безславни дела тази сутрин, чиято цел бе да се разделят завинаги (в идеалния случай) двама души, допуснали фаталната грешка да сключат брак. За да го разтрогнат, съпрузите бяха наели Уоли и му бяха платили седемстотин и петдесет долара за развод по взаимно съгласие. Сега, шест месеца по-късно, те седяха в двата края на съдебната зала и чакаха с нетърпение да бъдат повикани. Уоли също чакаше и наблюдаваше шествието от изстрадали враждуващи двойки, които плахо се приближаваха към съдията, покланяха му се, говореха само когато адвокатите им казваха, избягваха зрителен контакт помежду си и след няколко мрачни минути излизаха навън — отново свободни.

Уоли седеше сред група колеги, които чакаха търпеливо. Познаваше горе-долу половината. Другите ги виждаше за пръв път. В един град с над двайсет хиляди адвокати лицата непрекъснато се променяха. Каква жестока надпревара! Каква безмилостна месомелачка!

Една жена плачеше пред съдията. Тя не искаше развод. Съпругът й го искаше.

Уоли си мечтаете за деня, когато подобни сцени щяха да останат в миналото. Съвсем скоро щеше да се премести в луксозен офис по-близо до центъра, далеч от напрежението и стреса на уличното право. Представяше си как седи зад широко мраморно бюро, докато двете му сексапилни секретарки отговарят на телефонни обаждания и му носят папки с документи, а двама асистенти се занимават с досадната работа. Край на разводите, делата за шофиране в нетрезво състояние, евтините имоти и неплатежоспособните клиенти. Уоли щеше сам да избира кои случаи на тежка телесна повреда да поеме и да печели добре от тях.

Останалите адвокати го наблюдаваха внимателно. Уоли го знаеше. От време на време споменаваха „Крейокс“. Повечето изгаряха от любопитство и завист. Някои се надяваха, че Уоли ще попадне на златна мина, защото това щеше да им вдъхне надежда. Други нямаха търпение да видят как се просва в калта, защото така щеше да се докаже, че друго не им е писано.

Мобилният телефон завибрира в джоба му. Той го извади, погледна името и номера на дисплея, скочи от мястото си и изтича навън. Веднага щом затвори вратата след себе си, извика:

— Джери, в съда съм. Какво става?

— Страхотна новина, братко Уоли — изчурулика Алисандрос. — Вчера играх голф с Никълъс Уокър. Сещаш ли се за кого говоря?

— Не… тоест да. Не съм сигурен.

— Играхме на мой терен. Аз отбелязах седемдесет и осем точки. Горкият Ник изостана с цели двайсет удара. Не го бива в голфа. Той е главният юрисконсулт на „Варик Лабс“. Познаваме се от години. Голям задник е, но се ползва с уважение.

Настъпи пауза, която Уоли трябваше да запълни, но той не успя да измисли нищо остроумно.

— Е, Джери, едва ли се обаждаш, за да се похвалиш със спортните си постижения.

— Не, Уоли. Обаждам се да те информирам, че от „Варик“ са склонни да започнат диалог за извънсъдебно споразумение. Не става въпрос за истински преговори, но поне изявиха готовност да обсъдим нещата. Обикновено така става. Те открехват вратата, а ние бързо пъхваме крак в пролуката. Те повеждат танца, ние ги следваме. И преди да сме се усетили, вече говорим за пари. Големи пари. Следиш ли ми мисълта, Уоли?

— О, да.

— Така и предположих. Слушай, Уоли, чака ни дълъг път, преди да постигнем споразумение по твоите случаи. Да се захващаме за работа. Аз ще осигуря лекарите за необходимите прегледи. Това е най-важното сега. А ти трябва да се постараеш да намериш още. Първо ще се заемем със смъртните. С колко разполагаш досега?

— С осем.

— Само толкова? Мислех, че са повече.

— Осем са, Джери. Единият вече е задвижен. Клопек. Помниш ли?

— Да, да. С красивата мацка, представляваща другата страна. Честно казано, бих участвал в делото само за да зяпам краката й по цял ден.

— И сега какво?

— Ами сега нека ускорим нещата. Ще ти се обадя по-късно следобед с конкретен план за действие. Чака ни много работа, Уоли, но победата ни е в кърпа вързана.

Уоли се върна в съдебната зала и продължи да чака. Не спираше да си повтаря наум: „Победата ни е в кърпа вързана.“ Край на игричките. Купонът свърши. Беше чувал тези изрази множество пъти, но какво ли означаваха те в контекста на големите съдебни дела? Нима „Варик“ бяха готови да развеят бялото знаме толкова скоро, за да си спестят още загуби? Уоли се надяваше да е така.

Той огледа измъчените лица на адвокатите наоколо. Бяха все играчи на дребно като него, които прекарваха дните си в опити да изцедят пари от изпаднали клиенти с тънки портфейли. Жалки копелета, помисли си той.

Нямаше търпение да съобщи новините на Диана, но първо трябваше да ги обсъди с Оскар. И то не във „Финли и Фиг“, където никой разговор не оставаше неподслушан.

 

 

Два часа по-късно те се срещнаха за обяд в един италиански ресторант, недалеч от кантората. Оскар бе прекарал тежка сутрин в опити да помири шестима възрастни братя и сестри, които се караха за наследството на починалата си майка, макар то да беше нищо и никакво. Нуждаеше се от питие и си поръча бутилка евтино вино. Уоли, трезвен от 241 дни, се задоволи само с вода. След като им донесоха по една салата „Капрезе“, Уоли обобщи набързо разговора си с Джери Алисандрос и завърши драматично:

— Моментът настъпи, Оскар. Най-после ще се случи.

Настроението на Оскар видимо се подобри, докато слушаше и привършваше първата си чаша. Дори успя да се усмихне и Уоли почти забеляза как скептицизмът му се изпарява. Оскар извади химикалка, побутна встрани салатата и нахвърли няколко бележки.

— Нека отново си припомним цифрите, Уоли. Наистина ли всеки смъртен случай ще ни донесе по два милиона?

Уоли се огледа, за да се увери, че никой не ги слуша. Хоризонтът беше чист.

— Ровил съм се до посиняване, разбираш ли? Разгледах десетки споразумения по колективни искове срещу фармацевтични компании. В момента съществуват прекалено много неизвестни, за да можем да предскажем със сигурност колко ще спечелим от всеки един случай. Трябва да вземем предвид фактори като степен на отговорност, причина за смъртта, медицинска история, възраст на починалия, пропуснати бъдещи доходи и така нататък. После трябва да разберем каква сума са готови да платят „Варик“. Но според мен един милион е абсолютният минимум. Засега разполагаме с осем случая. Хонорарът е четирийсет процента. Половината ще отиде при Джери, плюс дял за експертите. В крайна сметка можем да очакваме чисто около милион и половина за нашата фирма.

Оскар си записваше трескаво, макар да бе чувал тези цифри сто пъти.

— Говорим за смъртни случаи. Трябва да струват повече от милион на човек — каза той, сякаш имаше богат опит с подобни дела.

— Може би дори два — заяви Уоли. — И нека не забравяме останалите, които още са живи. До момента са четиристотин и седем. Да речем, че само половината минат медицинския преглед. Ако изхождаме от досегашните споразумения, мисля, че сто хиляди е разумна компенсация за човек с леко увредени сърдечни клапи. Това са общо двайсет милиона, Оскар. Нашият дял ще бъде около три милиона и половина.

Оскар си записа нещо, след което спря, отпи голяма глътка вино и заяви:

— Значи искаш да говорим за разпределението на парите, така ли? Натам ли биеш?

— Това е само един от няколкото неотложни въпроса, които трябва да обсъдим.

— Добре, какво ще кажеш за петдесет на петдесет?

Всички караници за хонорари започваха с равна подялба между двамата съдружници.

Уоли лапна четвърт домат и задъвка настървено.

— Не ми харесва. Да не забравяме, че аз открих „Крейокс“ и се свързах с всички клиенти. Досега съм свършил деветдесет процента от работата. Папките с осемте смъртни случая са в моя кабинет. Дейвид съхранява останалите четиристотин на горния етаж. Ако не се лъжа, на твоето бюро не съм видял документи, свързани с „Крейокс“.

— Да не би да искаш деветдесет процента?

— Разбира се, че не. Ето какво ти предлагам. Предстои ни страшно много работа. Всички случаи трябва да минат през лекар, да бъдат анализирани и прочие. С теб и Дейвид трябва да оставим всичко друго настрана и да запретнем ръкави. Ще подготвим съществуващите искове, като същевременно ще потърсим нови. Щом се разчуе за извънсъдебното споразумение, всеки адвокат в страната ще се побърка на тема „Крейокс“, тъй че ще се наложи да работим още по-усилено. А когато пристигнат чековете, мисля, че разпределение от типа „шейсет-трийсет-десет“ ще е честно.

Оскар си беше поръчал лазаня, а Уоли — пълнени равиоли. Когато сервитьорът се отдалечи, Оскар каза:

— Да вземеш два пъти повече от мен? Никога досега не се е случвало. Не ми харесва.

— Какво би ти харесало?

— Петдесет на петдесет.

— А Дейвид? Обещахме му дял, когато се съгласи да поеме уврежданията.

— Добре, петдесет за теб, четирийсет за мен и десет за Дейвид. Рошел ще получи хубав бонус, но не процент от печалбата.

С толкова много пари на масата им беше лесно да си играят с цифрите и накрая да се разберат. В миналото двамата се бяха карали жестоко заради хонорари от пет хиляди долара, но днес това нямаше да се случи. Мисълта за тлъстата сума ги успокояваше и им отнемаше всякакво желание да спорят. Уоли бавно се пресегна през масата и Оскар направи същото. Стиснаха си ръцете и се наведоха над чиниите.

След няколко хапки Уоли попита:

— Как е жена ти?

Оскар се намръщи и погледна встрани. Пола Финли беше тема табу, тъй като никой в кантората не можеше да я понася, включително Оскар.

Но Уоли не се отказа така лесно.

— Знаеш ли, Оскар, сега е моментът. Ако ще я зарязваш, направи го сега.

— Точно ти ли ще ми даваш брачни съвети?

— Да, защото знам, че съм прав.

— Явно си мислил доста по въпроса.

— Да, защото ти самият не мислиш. Затова и не повярва в исковете. Поне до този момент.

Оскар си наля още вино и заяви:

— Слушам те.

Уоли отново се приведе напред, сякаш двамата бяха на път да обменят класифицирана информация.

— Незабавно подай молба за развод. Не е кой знае какво. Знаеш, аз съм го правил четири пъти. Изнеси се, намери си квартира и прекъсни всички връзки с жена ти. Аз ще поема твоята защита, а тя да наеме когото си иска. С теб ще изготвим договор с дата отпреди шест месеца. В него ще пише, че аз получавам осемдесет процента от сумата по споразуменията за „Крейокс“, а ти и Дейвид си разделяте другите двайсет. Трябва да й покажеш някакви доходи от „Крейокс“; в противен случай адвокатът й ще откачи. Повечето пари ще останат в таен фонд за… знам ли, за около година, докато разводът приключи. След това, в даден момент от бъдещето, двамата ще си ги разпределим.

— Това е имотна измама.

— Знам. Обожавам я. Правил съм я хиляди пъти, макар и в доста по-малък мащаб. Предполагам, че и на теб не ти е чужда. Много е хитро, не мислиш ли?

— Ако ни хванат, могат да ни пратят в затвора за неуважение на съда, дори без изслушване.

— Няма да ни хванат. Жена ти и бездруго предполага, че само аз се занимавам с „Крейокс“, нали?

— Да.

— Значи ще се получи. Фирмата е наша и ние решаваме как да си поделяме печалбата. Всичко ще е напълно конфиденциално.

— Адвокатите й едва ли ще бъдат толкова глупави, Уоли. Веднага ще разберат за голямото споразумение по „Крейокс“, щом стане факт.

— Стига, Оскар. Досега никога не сме правили подобен удар. Доколкото ми е известно, брутният ти годишен доход през последното десетилетие не надхвърля седемдесет и пет хиляди.

Оскар сви рамене.

— Твоят също. Доста е жалко, не мислиш ли? След трийсет години, прекарани в окопите.

— Не това е важното в случая, Оскар. Важното е, че при развод адвокатите ще се интересуват какво си печелил в миналото.

— Знам.

— Ако хонорарите от „Крейокс“ дойдат при мен, ще можем да докажем, че доходите ти са останали непроменени.

— Какво смяташ да правиш с парите?

— Ще ги скрия в някоя офшорна сметка, докато разводът приключи. По дяволите, Оскар, ще ги оставим на Кайманите и ще се отбиваме там веднъж годишно да ги наглеждаме. Повярвай ми, няма начин да разберат. За тази цел обаче трябва веднага да подадеш молбата и да се махнеш от къщи.

— Защо държиш толкова да се разведа?

— Защото мразя жена ти. Защото ти самият си мечтаеш за развод още от сватбеното ви пътешествие. Защото заслужаваш да бъдеш щастлив и ако зарежеш тая кучка и скриеш парите, животът ти драматично ще се промени към по-добро. Помисли си, Оскар. Ерген на шейсет и две, с огромна сума в банката.

Оскар не успя да потисне усмивката си. Пресуши третата чаша и привърши с лазанята. Очевидно нещо го измъчваше, затова накрая попита:

— Как да й го съобщя?

Уоли избърса ъгълчетата на устата си, изправи гръб и заяви с авторитетен тон:

— Има много начини да го направиш. Пробвал съм ги всичките. Двамата говорили ли сте някога за развод?

— Не си спомням такова нещо.

— Предполагам, че няма да ти е трудно да предизвикаш скандал.

— О, изобщо не. Тя винаги ми опява за нещо. Обикновено става дума за пари. Караме се почти всеки ден.

— Така и предполагах. Ето какво ще направиш, Оскар. Прибери се вкъщи довечера и хвърли бомбата. Кажи й, че си нещастен и смяташ да я напуснеш. Нищо повече. Без скандали, без крясъци, без увещания. Кажи й, че ще й оставиш къщата, колата и мебелите, ако ти даде развод по взаимно съгласие.

— Ами ако не иска?

— Тръгни си. Можеш да спиш у нас, докато ти намерим апартамент. Щом види, че излизаш през вратата, тя ще побеснее и ще започне да крои планове. Все пак говорим за Пола. Няма да мине много време, преди да се развихри. Само за четирийсет и осем часа ще се превърне в кобра.

— Тя вече си е кобра.

— Да, и е такава от десетки години. Ние ще подадем молба за развод, тя ще получи документите и ще полудее. Ще наеме адвокат до края на седмицата.

— Давал съм подобни съвети на мои клиенти, но никога не съм вярвал, че аз самият ще го направя.

— Оскар, понякога е нужен кураж, за да напуснеш жена си. Действай сега, докато все още можеш да се наслаждаваш на живота.

Оскар наля остатъка от виното в чашата си и отново се усмихна. Уоли не беше сигурен кога за последно бе виждал своя старши съдружник толкова щастлив.

— Ще се справиш ли, Оскар?

— Да. Смятам да се прибера по-рано, да си събера багажа и да оставя всичко зад гърба си.

— Страхотно! Нека го отпразнуваме днес с вечеря. За сметка на фирмата.

— Дадено, но оная блондинка няма да е с нас, нали?

— Ще я разкарам.

Оскар изля виното в гърлото си, сякаш беше шот текила, и възкликна:

— По дяволите, Уоли, от години не съм бил толкова развълнуван!