Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Litigators, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 15 гласа)

24

Вече почти трийсет години Кърк Максуел представляваше Айдахо в Сената на Съединените щати. Харесваха го като човек със здрава ръка, който отбягваше известността и предпочиташе да си върши работата далече от камерите. Беше тих, сговорчив и един от най-популярните членове на Конгреса. Внезапната му смърт обаче бе наистина зрелищна.

Изправен в Сената с микрофон в ръка, Максуел яростно спореше с колега от другата част на залата, когато изведнъж се хвана за гърдите, изтърва микрофона, зяпна ужасено и се сгромоляса върху облегалката на креслото отпред. Издъхна веднага от сърдечен удар и всичко бе записано от официалната сенатска камера, разпространено без официално разрешение и видяно от цял свят още преди съпругата му да стигне до болницата.

Два дни след неговото погребение своенравният му син спомена пред един репортер, че сенаторът е вземал „Крейокс“ и че семейството обмисля дали да не подаде иск срещу „Варик Лабс“. Щом вестта бе подета от денонощния новинарски цикъл, вече почти нямаше съмнение, че лекарството е убило сенатора. Максуел беше едва на шейсет и две, в добро здраве, но с данни за наследствен висок холестерол.

Един разгневен негов колега обяви създаването на подкомисия, която да проучи опасностите от употребата на „Крейокс“. Агенцията по храните и лекарствата бе затрупана с искания хапчето да бъде спряно от продажба. „Варик Лабс“ се спотайваше в горите край Монтвил и не коментираше. Дошъл бе поредният черен ден за компанията, но Рубън Маси бе виждал и по-лошо.

Подобен съдебен процес срещу „Крейокс“ би представлявал ирония на съдбата в две отношения. Първо, през своите трийсет години във Вашингтон сенатор Максуел бе взел милиони от големите фармацевтични компании и индустрията не можеше да се оплаче от неговото гласуване. Второ, сенаторът усърдно ратуваше за съдебни реформи и от години гласуваше за строго ограничаване на колективните искове. Но след житейска трагедия оцелелите рядко забелязват иронията. Вдовицата му нае един известен адвокат от Бойси, но „само за консултация“.

 

 

След като „Крейокс“ се появи на първите страници, съдия Сийрайт реши, че в крайна сметка делото може да се окаже интересно. Той отсъди против ищците по всички въпроси. Искът, който Уоли бе подал, а след това коригирал, щеше да бъде разчленен на отделни части и случаят на покойния Пърси Клопек пръв щеше да се сблъска със стихията на член 83:19 — бързата процедура.

Когато получи решението, Уоли изпадна в паника, но започна да се съвзема по време на дългия и утешителен разговор с Джери Алисандрос. Джери му обясни, че смъртта на сенатор Максуел е дар от небето — не само в едно отношение, тъй като бе замлъкнал завинаги един яростен противник на колективните искове — и само ще засили натиска върху „Варик“ да започне преговори за споразумение. Освен това, както често повтаряше Джери, за него било добре дошло да излезе срещу красивата мисис Карос в една претъпкана чикагска съдебна зала.

— Последното място, където биха искали да ме видят, е съдебната зала — повтаряше Джери.

В момента екипът му по делото „Клопек“ работеше денонощно. Фирмата му се бе справяла с мнозина егоцентрични федерални съдии и техните лични варианти на бързата процедура.

— Не я ли е създал Сийрайт? — попита невинно Уоли.

— Господи, не, Уоли. Появи се преди трийсет години в щата Ню Йорк.

После Джери насърчи Уоли да продължи да кръстосва улиците в търсене на нови жертви на „Крейокс“.

— Те ще те направят богат, Уоли — повтори той няколко пъти.

 

 

Две седмици след смъртта на сенатор Максуел Агенцията по храните и лекарствата капитулира и нареди „Крейокс“ да бъде изтеглен от пазара. Адвокатите по колективни искове изпаднаха в екстаз и в десетки градове бяха подадени изявления за пресата приблизително в един и същ стил: „Варик“ трябва да отговаря за грубата си небрежност. Ще бъде проведено федерално разследване. Агенцията по храните и лекарствата изобщо не е трябвало да одобрява този медикамент. От „Варик“ са знаели, че имат проблеми, но въпреки всичко са пуснали прибързано „Крейокс“ на пазара, където той за шест години е донесъл над трийсет милиарда за компанията. Кой знае какво е заровено в проучванията на „Варик“?

Оскар прие новината със смесени чувства. От една страна, той очевидно желаеше около лекарството да се вдигне колкото се може повече шум, за да бъде компанията принудена да пристъпи към преговори. Но, от друга, тайно и силно се надяваше лекарството да вкара жена му в гроба. Изтеглянето от пазара щеше да засили натиска върху „Варик“, но и щеше да премахне лекарството от шкафчето в банята. Всъщност за Оскар идеалният вариант би бил да получи вест за предстоящо споразумение приблизително по същото време, когато жена му се гътне от „Крейокс“. Така щеше да задържи всички пари, да си спести неприятностите с развода, после да подаде иск от името на скъпата си покойна съпруга и още веднъж да издои „Варик“.

Той мечтаеше за тия неща зад заключената врата на кабинета. Лампичките на телефона примигваха непрестанно, но Оскар отказваше да вдигне слушалката. Повечето обаждания идваха от хора с увредено здраве, които Уоли бе издирил по един или друг начин. Нека Рошел, Уоли и младият Дейвид да се разправят с обажданията и развълнуваните клиенти. Оскар възнамеряваше да си стои вътре и да избегне суматохата.

 

 

Рошел беше готова да напусне и настоя за ново съвещание на фирмата.

— Видя ли какви ги забърка? — подхвърли Оскар на Дейвид, когато четиримата се събраха около масата през един късен следобед.

— Какъв е дневният ред? — попита Уоли, макар че всички знаеха.

Рошел бе притиснала Дейвид да й посредничи. Той се изкашля и пристъпи направо към темата.

— Трябва да организираме тези случаи с „Крейокс“. Откакто изтеглиха лекарството от пазара, звънят като луди разни хора, които или вече са подписали, или искат да се присъединят.

— Страхотно, нали? — каза Уоли с широка доволна усмивка.

— Може би, Уоли, но това не е фирма за колективни искове. Не сме в състояние да поемем четиристотин случая наведнъж. Онези имат десетки адвокати и още повече сътрудници, цял куп работна ръка, за да свършат каквото трябва.

— Четиристотин случая ли имаме? — попита Оскар и не беше ясно дали е радостен или стреснат.

Уоли сръбна глътка сода и гордо обяви:

— Имаме осемте смъртни случая плюс четиристотин и седем с увредено здраве. Засега. Съжалявам, че по-дребните ни създават толкова трудности, но когато дойде време за споразумение и включим тия хора в схемата за компенсации, разработена от Джери Алисандрос, сигурно ще узнаем, че всеки пострадал струва само някакви си мижави стотина хиляди долара. Умножаваме по четиристотин и седем. Някой тук иска ли да пресметне?

— Не е там въпросът, Уоли — възрази Дейвид. — Сметката е ясна. Само пропускаш факта, че тия четиристотин случая може да не са никакви случаи. Нито един от тия клиенти с увредено здраве не е прегледан от лекар. Не знаем дали наистина са пострадали, нали?

— Да, засега не знаем, но и не сме подали искове от тяхно име, нали?

— Така е, само че тези хора със сигурност вярват, че са пълноправни клиенти и че ще бъдат обезщетени. Ти им представи всичко в розово.

— Кога ще бъдат прегледани? — попита Оскар.

Уоли се обърна към него.

— Скоро. Джери се кани да наеме най-добрия експерт тук, в Чикаго. Той ще прегледа всеки клиент и ще даде писмено заключение.

— И смяташ, че всички имат основателни претенции? — попита Дейвид.

— Нищо не смятам.

— Колко ще струва прегледът? — попита Оскар.

— Няма как да знаем, преди да намерим експерта.

— Кой плаща прегледите? — попита Оскар.

— Съдебна група „Крейокс“. Съкратено СГК.

— Обвързани ли сме с нещо?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Каква е тая работа? — изръмжа гневно Уоли. — Защо все с мен се заяждате? На първото съвещание заради приятелката ми. Сега пък заради моите случаи. Почвам да мразя фирмените съвещания. Какво ви става бе, хора?

— До гуша ми дойде от тия нещастници по телефона — каза Рошел. — Звънят и не спират. Всеки разказва нещо. Някои плачат, защото си ги изплашил до смърт, Уоли. Други дори идват тук и искат да им бърша сълзите. Заради теб всички си мислят, че имат болни сърца.

— Ами ако наистина имат болни сърца и причината за това е „Крейокс“, а ние успеем да им докараме малко пари? Нали това ни е работата?

— Дали да не наемем сътрудник за няколко месеца? — предложи внезапно Дейвид и затаи дъх в очакване на реакцията. След като другите не побързаха да отговорят, той продължи: — Можем да го настаним горе в килера и да пратим там всички досиета по случая „Крейокс“. Аз ще му помогна с програмите за архивиране, тъй че да е в течение на всеки отделен случай. Ако искате, ще наглеждам проекта. Всички телефонни обаждания за „Крейокс“ могат да се прехвърлят в новия кабинет. Така разтоварваме Рошел, а Уоли може да продължи с онова, което умее най-добре — да търси клиенти.

— Не сме в състояние да наемем когото и да било — възрази Оскар, както можеше да се очаква. — Благодарение на „Крейокс“ приходите ни спаднаха далеч под нормалното. И тъй като все още не ни плащаш сметките и, смея да добавя, не се очертава да ги плащаш в близко бъдеще, не смятам, че си в позиция да предлагаш допълнителни разходи.

— Разбирам — каза Дейвид. — Просто предлагах начин да се организира работата във фирмата.

Всъщност имаш голям късмет, че решихме да те назначим, помисли си Оскар и едва не го каза на глас.

Уоли хареса идеята, но засега не му достигаше кураж да се обърне срещу съдружника си. Рошел се възхищаваше на дързостта на Дейвид, но нямаше намерение да коментира какъвто и да било въпрос, свързан с пари.

— Имам по-добра идея — каза Оскар на Дейвид. — Защо да не станеш сътрудник по делото „Крейокс“? Вече си горе. Разбираш от юридически софтуер. Все опяваш, че трябвало да се организираме. Искаш нова система за архивиране. Ако се съди по месечния ти принос, изглежда, че имаш доста свободно време. Така ще спестим пари. Как ти се струва?

Всичко беше вярно и Дейвид нямаше накъде да отстъпва.

— Добре, какъв ще е моят дял от споразумението?

Оскар и Уоли се спогледаха и присвиха очи, докато мисълта подскачаше насам-натам из мозъците им. Все още не бяха решили дори как да поделят печалбата помежду си. Имаше някакви неопределени приказки за бонус за Рошел и Дейвид, но нито дума относно истинската подялба.

— Ще трябва да поговорим за процентите — каза Уоли.

— Това е въпрос за съдружниците — добави Оскар, сякаш да бъдеш съдружник във „Финли и Фиг“ беше рядка и върховна привилегия.

— Е, решавайте по-бързо — каза Рошел. — Не мога да се занимавам с всички тия обаждания и досиета.

На вратата се почука. Отново беше Диана.