Джон Гришам
Звездният отбор (14)

14

Една седмица след подаването на иска фирмата разполагаше с общо осем смъртни случая — впечатляваща бройка, която със сигурност щеше да ги направи богати. Тъй като Уоли го повтаряше непрестанно, бяха започнали да вярват, че всеки от тези случаи ще донесе на „Финли и Фиг“ около половин милион долара чист хонорар. Сметките му бяха несигурни и изпъстрени с догадки, които нямаха никаква реална основа, поне на този предварителен етап от съдебния спор, но тримата адвокати и Рошел вече мислеха в рамките на тия големи пари. Отвсякъде пристигаха негативни новини относно „Крейокс“ и бъдещето на „Варик“ изглеждаше мрачно.

Бяха хвърлили толкова труд да се сдобият с тези клиенти, че се разстроиха много, когато разбраха, че може да им останат само седем. Една сутрин Мили Марино пристигна навъсена в кантората и настоя да се срещне с мистър Фиг. Беше го наела за формалностите около завещанието на съпруга си, после неохотно се съгласи да подаде иск срещу „Крейокс“ като причинители на смъртта му. Зад затворената врата в кабинета на Уоли тя обясни, че не може да проумее как така единият адвокат от фирмата (Оскар) е съставил завещание, което я лишава от значителна ценност — бейзболните картички, — а сега другият (Уоли) работи по изпълнението на същото завещание. Според нея това беше очебиен конфликт на интереси и отгоре на всичко ужасно подло. От разочарование тя се разплака.

Уоли се помъчи да обясни, че адвокатите са обвързани с правила за конфиденциалност. Когато Оскар оформял завещанието, трябвало да направи каквото желаел Честър, а тъй като Честър искал колекцията от бейзболни картички да остане скрита до смъртта му и после предадена на неговия син Лайл, нямало начин да стане другояче. Етично погледнато, Оскар не можел да разкрива пред никого информация за Честър и завещанието.

Мили не беше на същото мнение. Като съпруга тя имала право да знае за цялото му имущество, особено за нещо толкова ценно като бейзболните картички. Вече била разговаряла с търговец и само картичката с Босия Джо струвала поне сто хиляди долара. Цялата колекция можела да донесе около сто и петдесет хиляди.

Уоли всъщност не даваше пет пари нито за бейзболните картички, нито за завещанието. Хонорарът от пет хиляди долара, който бе очаквал някога, сега му се струваше мизерен. Разполагаше с иск срещу „Крейокс“ и беше готов на всичко, за да продължи борбата.

— Между нас казано — изрече сериозно той, като се озърна към вратата, — ако трябва да си говорим откровено, аз бих постъпил другояче, но мистър Финли е от старата школа.

— В какъв смисъл? — попита Мили.

— Е, сигурно познавате този тип мъже: съпругът е глава на семейството, той отговаря за семейното имущество и взема решенията. Няма лошо, ако реши да укрие разни неща от жена си. Аз обаче съм много по-широко скроен.

И той придружи тия думи с нервен смях, който съвсем обърка Мили.

— Вече е късно — каза тя. — Завещанието е написано. Сега трябва да се изпълни.

— Вярно, Мили, но всичко ще се уреди. Твоят съпруг е оставил бейзболните картички на доведения ти син, но пък на теб е оставил възможност за един прекрасен съдебен процес.

— Какво?

— Става дума за „Крейокс“.

— О, това ли? Да, и то не ме радва особено. Разговарях с друг адвокат и той каза, че сте гола вода и никога не сте работили по подобен случай.

Уоли едва успя да си поеме дъх и да попита пискливо:

— Защо разговаряш с други адвокати?

— Защото той ми се обади снощи. Проверих го в интернет. Работи в голяма кантора, която има клонове в цялата страна и само с това се занимава — да съди фармацевтични компании. Мисля да го наема.

— Недей, Мили. Тия типове са прочути с това, че привличат хиляди клиенти, а след това ги прецакват. Вече никога няма да разговаряш с него, ще те препратят към някой начинаещ некадърник. Това е измама, кълна се. С мен винаги можеш да поговориш по телефона.

— Не желая да разговарям с теб нито по телефона, нито лично.

Тя стана и взе чантата си.

— Мили, моля те.

— Ще си помисля, Фиг, но не съм доволна.

Десет минути след като тя си тръгна, Айрис Клопек позвъни да поиска пет хиляди долара аванс от своя дял в обезщетението от „Крейокс“. Уоли седна зад бюрото, хвана се за главата и се зачуди какво ли още го чака.

Искът на Уоли попадна при почитаемия Хари Сийрайт — съдия, назначен от Рейгън, който търкаше столовете на федералния съд от почти трийсет години. Той беше на осемдесет и една, чакаше да се пенсионира и никак не се зарадва на това дело, което можеше да се влачи с години и да му задръсти работния график. Но се заинтригува. От няколко години любимият му племенник вземаше „Крейокс“, който му действаше добре, без никакви странични ефекти. Нищо чудно, че съдия Сийрайт не бе чувал за адвокатската фирма „Финли и Фиг“. Той поръча на един от сътрудниците си да я провери и получи по електронната поща следното сведение: „Малка фирма, двама съдружници, на Престън Авеню в югозападните квартали; рекламират се като експерти по бързите разводи, дела за шофиране в нетрезво състояние, дребни престъпления, домашно насилие, телесни повреди; няма данни да са водили дело във федерален съд през последните 10 години; няма данни да са застанали пред съдебни заседатели през последните 20 години; никаква дейност в адвокатската асоциация; понякога се явяват в съда — Фиг има няколко акта за шофиране в нетрезво състояние през последните 12 години; фирмата е съдена за сексуален тормоз, постигнато е извънсъдебно споразумение.“

Сийрайт се смая и отговори по мейла: „Тия момчета нямат съдебен опит, но подават иск за 100 милиона срещу третата най-голяма фармацевтична фирма в света?“

Сътрудникът отговори: „Именно.“

Съдия Сийрайт: „Безумие! Какво се крие зад това?“

Сътрудникът: „Златна треска. «Крейокс» е най-новото и най-нашумяло вредно лекарство в страната; адвокатите по колективни искове са във вихъра си. «Финли и Фиг» вероятно се надяват да яхнат гребена на вълната и да постигнат споразумение.“

Съдия Сийрайт: „Продължавай да ровиш.“

Малко по-късно сътрудникът отговори: „Искът е подаден от «Финли и Фиг», но има и трети адвокат — Дейвид Е. Зинк, бивш служител на «Роган Ротбърг»; обадих се на един приятел там — казва, че преди десетина дни Зинк превъртял, избягал и кой знае как попаднал при тях; няма съдебен опит; вероятно си е намерил подходящото място.“

Съдия Сийрайт: „Да наблюдаваме случая много внимателно.“

Сътрудникът: „Както винаги.“

Управлението на „Варик Лабс“ представляваше удивителна група сгради от стъкло и метал в една гора близо до Монтвил, Ню Джърси. Комплексът бе дело на знаменит архитект, който по-късно се бе отрекъл от собствения си проект. Понякога го възхваляваха като дързък и футуристичен, но много по-често го обявяваха за мрачен и грозен бункер в съветски стил. В някои отношения напомняше крепост, обкръжена с дървета, далече от движението и тълпите. Тъй като срещу „Варик“ често се водеха съдебни дела, подобна централа изглеждаше напълно уместна. Компанията се спотайваше сред горите, очаквайки поредния удар.

Генералният директор Рубън Маси дълги години бе водил „Варик“ през бурни води към завидни печалби. „Варик“ се намираше в постоянно състояние на война срещу специалистите по колективни искове и докато други фармацевтични компании се прекършваха и загинаха под съдебните удари, Маси продължаваше да носи щастие на акционерите. Той знаеше кога да се бие и кога да предложи споразумение, как да мине по-тънко и как да използва адвокатската алчност, за да спести на компанията огромни пари. По време на неговото управление „Варик“ оцеля след: 1) обезщетение от 400 милиона заради крем за зъбни протези, предизвикващ отравяне с цинк; 2) обезщетение от 450 милиона заради слабително лекарство, което не даде ефект и работата се запече; 3) обезщетение от 700 милиона заради антикоагулант, който съсипа черния дроб на доста наред; 4) обезщетение от 1.2 милиарда заради лекарство против мигрена, за което се твърдеше, че предизвиква високо кръвно налягане; 5) обезщетение от 2.2 милиарда заради лекарство против високо кръвно налягане, за което се твърдеше, че предизвиква мигрена; 6) обезщетение от 2.3 милиарда заради обезболяващо средство, водещо до мигновено пристрастяване; и най-лошото — 7) обезщетение от 3 милиарда заради диетично хапче, което предизвикваше слепота.

Печалният списък бе дълъг и „Варик Лабс“ плати скъпо пред съда и общественото мнение. Рубън Маси обаче непрестанно напомняше на своята армия за стотиците модерни и ефективни лекарства, които създават и продават на света. Но никъде освен пред управителния съвет не споменаваше факта, че „Варик“ излиза на печалба от всички лекарства, атакувани от адвокатите на жертвите. Дотук компанията печелеше битката, дори и след платените баснословни обезщетения.

С „Крейокс“ обаче положението можеше да се промени. Сега имаше четири съдебни дела: първото във Форт Лодърдейл, второто в Чикаго и още две в Тексас и Бруклин. Маси следеше много внимателно действията на специалистите по колективни искове. Всеки ден заседаваше с юрисконсултите на фирмата, проучваше искове, четеше правни списания, бюлетини и блогове и разговаряше с юристи на големи компании из цялата страна. Един от най-показателните сигнали за предстояща война бе телевизионната реклама. Когато адвокатите започваха да бомбардират ефира с лукавите си призиви за бързо забогатяване, Маси знаеше, че „Варик“ върви към нова скъпоструваща схватка.

Рекламите за искове против „Крейокс“ никнеха като гъби. Златната треска започваше.

Маси и друг път се бе тревожил за някои продукти на „Варик“. Хапчето против мигрена беше огромен гаф и той все още се ругаеше, задето претупа изпитанията. Заради антикоагуланта едва не го уволниха. Но той никога не се бе съмнявал и нямаше да се усъмни в „Крейокс“. Фирмата бе хвърлила четири милиарда за разработката на лекарството. Изпитваха го най-задълбочено в клиники на страни от Третия свят; резултатите бяха категорични. Проучването беше старателно и безупречно. „Крейокс“ предизвикваше не повече сърдечни удари, отколкото всекидневното хапче витамини, и „Варик“ разполагаше е цяла планина от изследвания, за да докаже това.

Всекидневното съвещание по правни въпроси се провеждаше точно в девет и половина в заседателната зала на петия етаж на една сграда, напомняща канзаски зърнен силоз. Рубън Маси държеше на точността и осемте юристи на фирмата заеха местата си в девет и петнайсет. Водеше ги Никълъс Уокър, бивш министър на правосъдието, бивш виден адвокат от Уолстрийт и настоящ организатор на всички отбранителни ходове на „Варик“. Когато исковете почнеха да се сипят като касетъчни бомби, Уокър и Рубън Маси се събираха за дълги часове да обсъждат, анализират, планират и да насочват контраатаки при необходимост.

В девет и двайсет и пет Маси влезе в залата, взе листа с дневния ред и попита:

— Какви са последните новини?

— За „Крейокс“ или за „Фаладин“? — отвърна Уокър.

— Виж ти, без малко да забравя за „Фаладин“. Засега нека да се съсредоточим върху „Крейокс“.

„Фаладин“ бе крем против бръчки, за който някакви гръмогласни адвокати от Западното крайбрежие твърдяха, че задълбочавал бръчките. Съдебният спор тепърва щеше да набира инерция, защото адвокатите имаха затруднения с измерването на сбръчкаността „преди“ и „след“.

— Е, портите са отворени — информира го Никълъс Уокър. — Лавината тръгна. Наречете го както искате. Предстои истински ад. Вчера разговарях с Алисандрос от „Зел и Потър“ — засипват ги с нови случаи. Той възнамерява да положи всички усилия, за да обедини исковете от различни окръзи и да ги държи под контрол.

— Алисандрос. Защо всеки път се сблъскваме с едни и същи мошеници? — попита Маси. — Не им ли платихме достатъчно през последните двайсет години?

— Очевидно не. Наскоро е построил собствено голф игрище — само за адвокатите на „Зел и Потър“ и няколко щастливи приятели. С осемнайсет дупки. Покани ме да поиграя.

— Моля те, иди, Ник. Трябва да видим доколко благоразумно инвестират парите ни тия разбойници.

— Ще отида. Вчера късно следобед ми позвъни Аманда Петрочели от Рино. Казва, че намерила няколко смъртни случая, подготвя иск и ще го подаде днес или утре. Казах й, че всъщност за нас няма значение кога го е подала. Очакваме още искове тази и следващата седмица.

— „Крейокс“ не предизвиква сърдечни удари — заяви Маси. — Вярвам в това лекарство.

Осемте юристи единодушно кимнаха. Рубън Маси нямаше навика да говори необмислено. Той например се съмняваше във „Фаладин“ и „Варик“ щеше да сключи споразумение за няколко милиона много преди да се стигне до съд.

Второто място в правния екип заемаше Джуди Бек, също ветеран от битките с колективните искове.

— Всички сме на същото мнение, Рубън — каза тя. — Нашите проучвания са по-добри от техните, ако изобщо са проучили нещо. Нашите експерти са по-добри. Доказателствата ни също. И адвокатите ни ще бъдат по-добри. Може би е време да контраатакуваме и да притиснем врага с всички средства.

— Точно същото мисля и аз, Джуди — каза Маси. — Имате ли стратегия, колеги?

Никълъс Уокър отговори:

— Разработваме я, но засега трябва да минем през същите ходове, същите публични изявления, да изчакаме и да видим кой какво и къде подава. Преглеждаме исковете, проучваме съдиите и тяхната юрисдикция и избираме мястото за бой. Когато звездите са в наша полза — подходящ ищец, подходящ град, подходящ съдия, тогава наемаме най-свирепия адвокат и настояваме за процес.

— Нали знаеш, тази стратегия понякога се проваля — напомни Маси. — Не забравяй „Клайвейл“. Струваше ни два милиарда.

Вълшебното хапче против кръвно налягане беше обречено на величие, докато хиляди негови потребители не взеха да страдат от ужасни мигрени. Те — Маси и адвокатите — вярваха в лекарството и рискуваха с първия процес пред съдебни заседатели, като се надяваха да постигнат категорична победа. Това щеше да попари ентусиазма на останалите ищци и така „Варик“ можеше да спести куп пари. Заседателите обаче се оказаха на друго мнение и присъдиха на ищеца двайсет милиона.

— Това не е „Клайвейл“ — възрази Уокър. — „Крейокс“ е много по-добро лекарство и обвиненията са много по-несъстоятелни.

— Съгласен съм — каза Маси. — Харесвам плана ти.