Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Litigators, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 15 гласа)

12

Завърнаха се към привидната безопасност на кантората около четири и половина. Принтерът бълваше лист след лист. На масата Рошел сортираше и подреждаше купчинки писма.

— Какво сте й направили на Диана Нъксхол? — изръмжа тя на Уоли.

— Нека просто да кажем, че разводът й се отлага, докато намери начин да плати на адвоката си. Защо?

— Вече три пъти се обажда по телефона, плаче и нарежда. Пита по кое време ще се приберете. Много иска да ви види.

— Добре. Това означава, че е намерила парите.

Уоли преглеждаше едно писмо от купчината на масата. Подаде листа на Дейвид, който зачете и още първото изречение го грабна: Пазете се от „Крейокс“!

— Хайде сега да подписваме — каза Уоли. — Искам да заминат днес следобед. Времето не чака.

Писмата бяха отпечатани върху бланки на „Финли и Фиг“ с подател Уолис Т. Фиг, адвокат и юридически съветник. След името му в края на текста имаше място само за един подпис.

— А аз какво да правя? — попита Дейвид.

— Започвай да ме подписваш — отвърна Уоли.

— Моля?

— Започвай да ме подписваш. Да не мислиш, че сам ще сложа три хиляди подписа?

— Значи искаш да ти фалшифицирам подписа?

— Не, упълномощавам те да ме подпишеш на тези писма — изрече Уоли бавно и отчетливо, сякаш говореше с идиот. После погледна Рошел. — И вие също.

— Вече подписах сто — каза тя, докато подаваше още едно писмо на Дейвид. — Вижте този подпис. И първокласник би се справил по-добре.

Имаше право. Подписът представляваше някаква небрежна драскулка с вълниста извивка в началото, която навярно трябваше да е „У“, а после рязък скок нагоре за „Т“ или „Ф“. Дейвид взе едно писмо, току-що подписано от Уоли, и го сравни с фалшификацията на Рошел. Донякъде си приличаха, но и двата варианта бяха нечетливи и неразгадаеми.

— Да, много е зле — съгласи се Дейвид.

— Няма значение какво ще надраскаш, така или иначе никой не може да го разчете — добави Рошел.

— Аз пък мисля, че изглежда много внушително — заяви Уоли, подписвайки със замах. — Хайде сега да се хванем на работа, а?

Дейвид седна и започна да експериментира с драскулката. Рошел сгъваше писмата, пъхаше ги в пликове и лепеше марки. След няколко минути Дейвид попита:

— Кои са тия Хора?

— Наши клиенти от базата данни — отговори Уоли с нескрита гордост. — Над три хиляди имена.

— От колко време насам?

— Около двайсет години — каза Рошел.

— Значи за някои от тия хора нямате информация от много години, прав ли съм?

— Така е — съгласи се тя. — Някои вероятно са мъртви, други са се преселили. Мнозина няма да се зарадват, като получат писмо от „Финли и Фиг“.

— Ако са мъртви, дано да е от „Крейокс“ — изтърси Уоли и избухна в гръмогласен смях.

Дейвид и Рошел не видяха в това нищо смешно. За няколко минути настана мълчание. Дейвид си мислеше за стаичката горе и колко ще трябва да работи по нея. Рошел гледаше часовника в очакване да стане пет. Уоли радостно хвърляше мрежата си за нови клиенти.

— Каква реакция очакваш? — попита Дейвид.

Рошел извъртя очи към тавана, сякаш искаше да каже: „Никаква.“

Уоли спря за момент и разтръска изтръпналата си десница.

— Страхотен въпрос — призна той, после се почеса по брадата и погледна нагоре, като че никой друг не би могъл да отговори на толкова сложен въпрос. — Да приемем, че един процент от възрастното население в тази страна взема „Крейокс“. И така…

— Откъде взе този процент? — прекъсна го Дейвид.

— Проучване. Има го в папката. Вземи си я довечера у дома да се запознаеш с фактите. И така, както казах, един процент от нашата клиентела са трийсет души. Ако двайсет процента от тях са имали проблеми със сърцето, значи имаме пет или шест случая. Може би дори седем-осем, кой знае. И ако вярваме, както вярвам аз, че всеки случай, особено смъртен, струва към два милиона, значи ни чакат много дебели пачки. Имам чувството, че никой тук не ми вярва, но няма да споря.

— Нищо не съм казала — обади се Рошел.

— Просто съм любопитен, това е — каза Дейвид. Минаха две минути, после той пак попита: — И кога ще подадем големия иск?

Уоли се изкашля като лектор преди поредния семинар.

— Много скоро. Айрис Клопек вече подписа, така че, ако искаме, можем да тръгнем на съд още утре. Възнамерявам да привлека вдовицата на Честър Марино веднага след погребението. Тия писма заминават днес; след ден-два телефоните ще почнат да звънят. С малко късмет до седмица можем да имаме половин дузина случаи. Тогава подаваме иска. Утре ще почна да подготвям черновите. При тия колективни искове е много важно документите да се подадат бързо. Хвърляме бомбата тук, в Чикаго, вестниците излизат с огромни заглавия и всички, които вземат „Крейокс“, захвърлят лекарството и ни се обаждат.

— Ооох! — въздъхна Рошел.

— Само да стигнем до споразумението, тогава няма да има „ох“ и „ах“.

Дейвид побърза да прекрати спора в зародиш.

— В щатския или във федералния съд?

— Добър въпрос и искам точно ти да го проучиш. Ако отидем в щатския, можем да съдим и лекарите, които са предписали „Крейокс“ на клиентите ни. Така си осигуряваме повече ответници, но и повече неприятности със защитата. Откровено казано, „Варик Лабс“ имат предостатъчно пари, за да ощастливят всички ни, така че съм склонен да не закачаме докторите. Откъм федералната страна, тъй като процесите срещу „Крейокс“ ще обхванат цялата нация, можем да се включим в мрежата за колективни искове и да следваме общия устрем. Никой не очаква исковете наистина да влязат в съдебна зала и когато започнат пазарлъците за обезщетенията, трябва да сме във връзка с едрите риби.

Уоли отново говореше толкова уверено, че Дейвид искаше да му повярва. Но вече беше във фирмата от достатъчно време, за да знае, че Уоли никога не е работил по колективен иск. Нито пък Оскар.

Вратата на Оскар се отвори и старши съдружникът излезе, както винаги с навъсено и уморено лице.

— Какво е това, по дяволите? — любезно попита той.

Никой не отговори. Оскар отиде до масата, вдигна едно писмо и пак го пусна. Канеше се да каже нещо, когато външната врага се отвори с трясък и в кантората нахълта някакъв огромен рошав неандерталец, покрит с татуировки.

— Кой е Фиг? — изрева той.

Без колебание Оскар, Дейвид и дори Рошел посочиха Уоли, който замръзна и се ококори. Зад натрапника се зададе русата мацка с жълтата рокля от бракоразводния съд, Диана Нъксхол.

— Ето го, Трип! — провикна се тя. — Онзи, ниският дебелак!

Трип мигновено се отправи към Уоли, готов да го убие на място. Останалите от фирмата се отдръпнаха, оставяйки колегата да се справя както може. Трип сви юмруци, надвеси се над Уоли и изръмжа:

— Виж какво, жалък плъх! Женим се в събота, така че утре момичето ми трябва да получи развод. Какъв е проблемът?

Без да става, Уоли се сви в очакване на пердаха и отговори:

— Ами бих искал да ми плати.

— Нали обеща да ти плати по-късно?

— Ами, да, обещах — обади се Диана.

— Ако ме пипнеш, ще уредя да те арестуват — каза Уоли. — В затвора няма как да се ожениш.

— Нали ти казах, че се прави на много умен — рече Диана.

Тъй като се нуждаеше да удари нещо, но още не беше готов да напердаши Уоли, Трип перна с длан една купчина писма и листовете се разхвърчаха.

— Да уредиш развода, Фиг, разбра ли ме? Утре ще бъда в съда и ако момичето ми не си получи развода, ще ти смачкам дебелия задник още там.

— Обади се на полицията — кресна Оскар към Рошел, която бе прекалено уплашена, за да помръдне.

Трип се нуждаеше от нещо по-драматично, затова грабна от масата един дебел правен том и го метна към прозореца. По верандата със звън се посипа натрошено стъкло. Прели излая, но побърза да се скрие под бюрото на Рошел.

Очите на Трип бяха изцъклени и святкаха.

— Ще ти строша врата, Фиг. Чу ли ме?

— Удари го, Трип! — насърчи го Диана.

Дейвид се озърна към канапето и видя чантата на Уоли. Незабелязано пристъпи натам.

— Утре ще сме в съда, Фиг. Ти ще бъдеш ли там? — Трип направи още една крачка напред. Уоли се стегна в очакване на удара. Рошел мръдна към бюрото си и това раздразни Трип. — Не мърдай! Никакви ченгета няма да викаш!

— Извикай полицията — кресна отново Оскар, но не прояви намерение да го направи сам. Дейвид пристъпваше все по-близо до чантата.

— Недей да ми мълчиш, Фиг — повиши глас Трип.

— Той ужасно ме изложи в съда — изхленчи Диана. Очевидно жадуваше за кръвопролитие.

— Ти си гаден плужек, Фиг, знаеш ли го?

Уоли тъкмо се канеше да каже нещо, когато Трип най-сетне пристъпи към действие. Блъсна адвоката в гърдите — тласъкът беше сравнително лек за мощното му телосложение, но все пак си оставаше физическо насилие.

— Хей, внимавай! — викна Уоли и го плесна през ръката.

Дейвид бързо отвори чантата и измъкна дългия черен колт магнум четирийсет и четвърти калибър. Не помнеше някога да е докосвал оръжие и нямаше представа дали може да го направи сега, без да си простреля ръката, но все пак знаеше как да избягва спусъка.

— Дръж, Уоли — каза той и сложи револвера на масата. Уоли го грабна, скочи от стола и условията на схватката се промениха драстично.

— Мамка му! — изтърси Трип с изтънял глас и направи голяма крачка назад.

Диана се разхленчи и изтича зад гърба му. Рошел и Оскар бяха също толкова стреснати от вида на оръжието. Уоли не се целеше в никого, но държеше револвера така, че да няма съмнение в способността му да изстреля няколко куршума за броени секунди.

— Най-напред искам извинение — заяви той и направи крачка към Трип, който бе загубил цялата си агресивност. — Ама че си нагъл — да идваш тук и да поставяш условия, когато момичето ти не си плаща сметките.

Трип, който несъмнено имаше опит с огнестрелните оръжия, се втренчи в колта и смирено изблея:

— Да бе, мой човек, прав си.

— Обадете се в полицията, мис Гибсън — каза Уоли и тя набра 911.

Прели подаде глава и изръмжа срещу Трип.

— Искам триста долара за развода и двеста за прозореца — отсече Уоли.

Трип продължаваше да отстъпва, а Диана се криеше зад него.

— Не се впрягай, мой човек — каза Трип и вдигна длани пред себе си.

— О, изобщо не се впрягам.

— Направи нещо, скъпи — обади се Диана.

— Какво? Видя ли го колко голям пищов има?

— Не може ли просто да си излезем? — попита тя.

— Не — отговори Уоли. — Не и преди да дойдат ченгетата.

Той леко повдигна револвера, като внимаваше да не го насочва право срещу Трип.

Рошел се отдръпна от бюрото си и мина в кухнята.

— Не се впрягай, мой човек — повтори умолително Трип. — Тръгваме си.

— Не, не си тръгвате.

 

 

Полицията пристигна след няколко минути. Сложиха белезници на Трип и го вкараха отзад в патрулката. Диана се разплака, без да впечатли никого, после се опита да флиртува с ченгетата и това даде малко по-добър резултат. В крайна сметка обаче Трип бе откаран да отговаря по обвинения за нападение и вандализъм.

Когато вълнението отмина, Рошел и Оскар си тръгнаха и оставиха Уоли и Дейвид да метат счупените стъкла и да продължат с подписите. Двамата работиха около час — подписваха писмата както им падне и обсъждаха какво да правят със счупения прозорец. Нямаше начин да го поправят до утре, а кантората нямаше да оцелее дотогава без стъкло. „Престън“ не беше опасен квартал, но никой не си оставяше къщата или колата отключена. Уоли тъкмо бе взел решение да пренощува на канапето до масата, с револвера и Прели наблизо, когато външната врата се отвори и Диана цъфна за втори път.

— Какво търсиш тук? — попита Уоли.

— Трябва да поговорим, Уоли — каза тя с леко неясен и много по-мек глас.

Седна на стола до бюрото на Рошел и преметна крак върху крак така, че да разкрие максимално количество плът. Имаше много хубави крака и носеше същите предизвикателни обувки, както в съда тази сутрин.

— О-ла-ла — въздъхна тихичко Уоли. После попита: — И за какво искаш да си поговорим?

— Мисля, че е пила — прошепна Дейвид, продължавайки да подписва.

— Не знам дали да се омъжа за Трип — заяви тя.

— Той е грубиян и неудачник, Диана. Можеш да намериш по-добър.

— Но наистина искам да се разведа, Уоли. Не можеш ли да ми помогнеш?

— Ами плати ми тогава.

— Не мога да намеря пари до утре. Кълна се, истина е.

Дейвид реши, че ако случаят беше негов, щеше да направи всичко необходимо за развода и да се отърве от Диана и Трип. Просто не си струваше да търпи всичките неприятности само заради триста долара.

Тя отново преметна крак върху крак и полата й се вдигна още по-високо.

— Мислех си, Уоли, че може да се споразумеем по друг начин. Нали разбираш, само ние двамата.

Уоли въздъхна, погледна краката, позамисли се и отговори:

— Няма начин. Тая нощ се налага да стоя тук, защото някакъв досадник ни счупи прозореца.

— Тогава оставам и аз — изгука тя и облиза яркочервените си устни.

Уоли никога не бе имал толкова силна воля, че да обърне гръб на подобни ситуации — не че му се случваха често. Рядко срещаше толкова откровени и праволинейни клиентки. Всъщност в този ужасен, но и вълнуващ момент не си спомняше нито една, която да е била толкова достъпна.

— Може и да измислим нещо — каза той, гледайки Диана с блеснали очи.

Дейвид скочи на крака и грабна куфарчето си.

— Аз си тръгвам.

— Може да поостанеш — каза Диана.

Пред очите му мигновено изникна грозна картина — щастливият съпруг Дейвид изневерява с една красива уличница, имаща толкова разводи, колкото и нейният шишкав и гол адвокат. Дейвид хукна навън и затръшва вратата зад гърба си.

 

 

Любимото им бистро за вечеря беше в Линкълн Парк, само на няколко минути пеша от дома им. Когато Дейвид се прибираше смазан след поредния изтощителен ден във фирмата, често се срещаха там да хапнат набързо, преди кухнята да затвори в единайсет. Тази вечер обаче дойдоха преди девет и завариха заведението претъпкано. Едва успяха да си намерят масичка в ъгъла.

По някое време към средата на петгодишната си кариера при „Роган Ротбърг“ Дейвид бе възприел правилото никога да не обсъжда работата си у дома и да оставя проблемите в службата. Всичко бе толкова неприятно, противно и скучно, че просто не искаше да натоварва и Хелън. Тя охотно бе приела и затова обикновено си говореха за приятели или за нейното обучение. Но изведнъж нещата се промениха. Голямата фирма вече я нямаше заедно с безличните клиенти и досадните папки. Сега Дейвид работеше с истински хора, вършещи невероятни неща, които трябваше да се разкажат най-подробно. Ето например двете въоръжени схватки, които бе преживял заедно с верния си оръженосец Уоли. Отначало Хелън категорично отказа да повярва, че Уоли наистина е стрелял във въздуха, за да прогони шайката хулигани, но накрая отстъпи пред разказваческото умение на Дейвид. Не повярва и на историята за Трип. Прие също толкова скептично изнудването на Диана Нъксхол от Уоли и съдия Бредбъри. Смая се, че съпругът й е дал всичките си джобни пари на Айрис Клопек и дори е подписал разписка. Малко по-правдоподобна й се стори историята как разгневена клиентка е пребила Оскар.

Запазвайки най-хубавото за края, Дейвид приключи разказа за незабравимия си първи ден във „Финли и Фиг“ с думите:

— И докато ние си приказваме тук, скъпа, Уоли и Диана се въргалят голи на канапето до счупения прозорец и уреждат нейния хонорар по най-зрелищен начин пред погледа на фирменото куче.

— Лъжеш.

— Ни най-малко. Хонорарът ще бъде опростен и утре по пладне Диана ще бъде разведена.

— Ама че гнусна твар.

— Кого точно имаш предвид?

— И двамата. Много клиенти ли плащат по този начин?

— Съмнявам се. Нали ти споменах Айрис Клопек. Подозирам, че тя е по-близо до типичния им клиент. Канапето не би издържало, ако имаше много хонорари от сорта.

— Не можеш да работиш с такива хора, Дейвид. Напусни „Роган“, ако искаш, но дай да ти намерим някоя друга фирма. Тия двама клоуни са най-обикновени измамници. Какво става с адвокатската етика?

— Едва ли разговарят често за етика.

— Защо не потърсиш някъде прилична, средно голяма фирма с приятни хора, които не носят оръжие, не гонят линейки и не предлагат услуги срещу секс?

— Каква ми е специалността, Хелън?

— Нещо, свързано с облигациите.

— Точно така. Знам много за високодоходните дългосрочни облигации, емитирани от чуждестранни правителства и корпорации. Това е всичко, което знам за правото, това правих през последните пет години. Като го напиша в молбата за работа, ще се заинтересуват само шепа умници от други големи фирми като „Роган“, на които може и да потрябвам.

— Но ти можеш да се научиш.

— Мога, разбира се, но никой няма да наеме адвокат с пет години стаж и да му даде добра заплата, за да започне от нулата.

— Значи „Финли и Фиг“ е единственото място, където можеш да работиш?

— Или друга подобна фирма. Ще го приема като семинар за година-две, после може да си открия своя кантора.

— Страхотно. След първия работен ден вече си мислиш за напускане.

— Всъщност не. Мястото ми харесва.

— Ти си луд.

— Да, и се чувствам безкрайно свободен.