Джон Гришам
Звездният отбор (11)

11

Макар и лишен от шофьорски права, Уоли се оказа умел навигатор. Някъде около летище „Мидуей“ той упъти Дейвид през поредица от завои по къси улички, намери изход от две отчайващи задънени алеи, настоя сам да кара две пресечки в насрещното платно и през цялото време не прекрати монолога, като на няколко пъти подхвърли: „Познавам това място като собствения си джоб.“ Паркираха пред порутена сграда с алуминиево фолио на прозорците, скара за барбекю на верандата и грамаден оранжев котарак пред входната врата.

— И кой живее тук? — попита Дейвид, оглеждайки занемарения квартал.

На отсрещния тротоар двама рошави хлапаци зяпаха в захлас лъскавото му ауди.

— Тук живее една чудесна жена на име Айрис Клопек, вдовица на Пърси Клопек, който умря в съня си преди около осемнайсет месеца на четирийсет и осем години. Много печално. Веднъж дойдоха при мен да се консултират за развод, но после размислиха. Доколкото си спомням, той беше доста дебел, но далеч не колкото нея.

Двамата адвокати седяха в колата и разговаряха, сякаш не им се излизаше. Само двама агенти на ФБР с черни костюми и черна лимузина биха могли да изглеждат по-подозрително.

— А защо сме тук? — попита Дейвид.

— Заради „Крейокс“, приятелю, заради „Крейокс“. Искам да поговоря с Айрис и да проверя дали случайно Пърси не го е вземал, преди да умре. Ако е така — ура! Имаме още една жертва на „Крейокс“ с цена някъде между два и четири милиона. Други въпроси?

О, Дейвид имаше десетки въпроси. Виеше му се свят от мисълта, че ще нахълтат неканени при вдовицата Клопек, за да разпитват за покойния й съпруг.

— Тя очаква ли ни? — попита той.

— Аз не съм й се обаждал. А ти?

— Всъщност не.

Уоли отвори вратата и излезе. Дейвид неохотно го последва и намери сили да се намръщи на хлапаците, които зяпаха колата. Оранжевият котарак не благоволи да се мръдне от изтривалката. Звънецът не се чуваше отвън, затова Уоли започна да чука. Блъскаше все по-силно и по-силно, а Дейвид продължаваше да се озърта нервно към улицата. Най-сетне прозвуча тракане на верига и вратата се открехна.

— Кой е? — попита женски глас.

— Адвокат Уоли Фиг. Търся Айрис Клопек.

Вратата се отвори и Айрис изникна зад стъклената външна врата. Наистина беше потресаващо дебела, облечена в нещо като бежов чаршаф с отвори за главата и ръцете.

— Кои сте вие? — попита тя.

— Уоли Фиг, Айрис. Запознахме се, когато двамата с Пърси мислехте за развод. Трябва да е било преди около три години. Дойдохте в кантората ми на Престън Авеню.

— Пърси умря — каза тя.

— Да, знам. Съжалявам. Затова съм тук. Искам да поговорим за смъртта му. Интересно ми е какви лекарства вземаше, преди да умре.

— Какво значение има?

— Напоследък се водят много съдебни дела за лекарства против холестерола, болкоуспокояващи и антидепресанти. Някои от тия лекарства са убили хиляди хора. Става дума за големи пари.

Тя помълча и ги огледа, после каза:

— Вътре е ужасно разхвърляно.

Каква изненада, помисли си Дейвид.

Последваха я навътре към тясна мръсна кухня и седнаха около масата. Тя наля нескафе в три разнокалибрени чаши, после се настани срещу тях. Столът на Дейвид беше готов да се разпадне всеки момент. Нейният не беше по-стабилен. Пътешествието до вратата и обратно към кухнята заедно с усилията по приготвяне на кафето я бе изтощило. По челото й се стичаше пот.

Най-сетне Уоли се накани да представи Дейвид на мисис Клопек.

— Дейвид е учил право в Харвард и наскоро се присъедини към екипа ни — каза той.

Тя не протегна ръка, Дейвид също не си направи труда. Изобщо не я интересуваше кой къде и какво е учил. Гърдите й свистяха шумно като стара фурна. Стаята миришеше на засъхнала котешка урина и застоял цигарен дим.

Уоли отново изрази лицемерните си съболезнования за кончината на скъпия Пърси, после бързо премина на темата.

— Интересувам се главно от лекарство против холестерола, наречено „Крейокс“. Вземаше ли го Пърси, преди да умре?

Мисис Клопек отговори без колебание:

— Да. Вземаше го от години. Аз също, но спрях.

Уоли изпита едновременно радост, че Пърси е вземал лекарството, и разочарование, че Айрис е престанала.

— Има ли нещо нередно с „Крейокс“? — попита тя.

— О, да, много нередно — каза Уоли и потри длани.

И той се впусна в сладкодумна и убедителна реч против „Крейокс“ и „Варик Лабс“. Подбираше най-сочните факти и данни от предварителните проучвания, правени от адвокатите по колективни искове. Сипеше дълги цитати от делото във Форт Лодърдейл. Доказа убедително, че времето е от изключително значение и Айрис трябва незабавно да потърси услугите на „Финли и Фиг“.

— Колко ще ми струва? — попита тя.

— Нито цент — отвърна светкавично Уоли. — Ние поемаме съдебните разходи и получаваме четирийсет на сто от обезщетението.

Кафето имаше вкус на солена вода. Дейвид отпи само една глътка и едва не я изплю. Айрис обаче явно си го харесваше. Тя завъртя кафето в огромната си уста и преглътна с удоволствие.

— Четирийсет процента ми се виждат твърде много — заяви тя.

— Това ще е много сложен процес, Айрис, срещу корпорация с милиарди долари и хиляди адвокати. Погледни го така. В момента имаш шейсет процента от нищо. Ако наемеш нашата фирма, след година или две може да имаш шейсет процента от нещо голямо.

— Колко голямо?

— Труден въпрос, Айрис, но помня, че ти винаги задаваш трудни въпроси. Точно затова те харесвам. Труден въпрос и, честно казано, не мога да отговоря, защото никой не е в състояние да предскаже какво ще решат съдебните заседатели. Може да прозрат истината за „Крейокс“, да се разгневят срещу „Варик“ и да ти дадат милион долара. Или пък да повярват на лъжите на „Варик“ и коварните адвокати и да не ти дадат нищо. Лично аз съм склонен да вярвам, че делото ще ти донесе милион, Айрис, но трябва да разбереш, че не мога нищо да обещал. — Той погледна Дейвид. — Нали, Дейвид, при подобни дела не можем да обещаваме. Нищо не е гарантирано.

— Точно така — каза убедително Дейвид в ролята си на новоизпечен специалист по колективните искове.

Мисис Клопек се нажабурка с още солена вода и хвърли строг поглед към Уоли.

— Малко помощ определено ще ми дойде добре — каза тя. — Останахме само двамата с Клинт, а той напоследък работи на половин ден. — Уоли и Дейвид кимаха и си водеха записки, сякаш знаеха много добре кой е Клинт. Тя не си направи труда да поясни. — Карам на хиляда и двеста долара социални помощи, така че каквото изкопчите, ще е добре дошло.

— Ще ти спечелим нещо, Айрис. Сигурен съм.

— Кога може да стане?

— Пак задаваш труден въпрос, Айрис. Единият вариант е ударът с „Крейокс“ да бъде толкова тежък, че компанията да вдигне ръце и да предложи огромни обезщетения. Повечето адвокати, включително и аз, очакват това да се случи в близките двайсет и четири месеца. Другият вариант е „Варик“ да отиде на съд само по няколко от случаите, за да изпробва накъде духа вятърът, да види какво мислят за лекарството съдебните заседатели. Ако стане така, обезщетението може да се позабави.

Дори Дейвид с неговата отлична диплома и пет години адвокатски опит почваше да вярва, че Уоли знае какво говори. Младши съдружникът продължи:

— Ако се стигне до обезщетение, а ние вярваме, че ще стане така, най-напред ще се преговаря по смъртните случаи. После „Варик“ ще бърза отчаяно да уреди останалите случаи като твоя.

— Аз не съм ли смъртен случай? — попита объркано тя.

— Засега не. Научните доказателства не са много ясни, но има голяма вероятност „Крейокс“ да причинява сърдечни заболявания на хора, които иначе са напълно здрави.

Как можеше някой да гледа мисис Айрис Клопек и да я нарече „напълно здрава“ — това бе абсолютно неразбираемо, поне за Дейвид.

— Имай милост — каза тя и очите й се навлажниха. — Само това ми липсваше — още проблеми със сърцето.

— Недей да го мислиш сега — заяви Уоли без ни най-малко намерение да я утеши. — С твоя случай ще се заемем по-късно. Важното е да задвижим нещата около Пърси. Ти си негова вдовица и основна наследница; следователно трябва да ме наемеш и да действаш като представител на неговите интереси. — Той извади лист от джоба на смачканото си сако и го разгъна пред Айрис. — Това е договор за правни услуги. Ти и Пърси вече веднъж подписахте такъв, когато дойдохте в кабинета ми за развода.

— Не помня да съм подписвала — каза тя.

— Пазим го в архива. Но трябва да подпишеш нов, преди да задвижа иска ти срещу „Варик“.

— И си сигурен, че всичко това е законно и така нататък? — попита тя колебливо и неуверено.

На Дейвид му се стори странно, че един потенциален клиент пита адвоката си дали документът е „законен“. Уоли обаче наистина не вдъхваше чувство за строги морални норми. Въпросът не го смути.

— Всички наши клиенти в делото срещу „Крейокс“ подписват такъв документ — отговори той.

Малко хитруваше, тъй като на практика Айрис щеше да е първата. Имаше и други възможни клиенти, но засега никой не бе подписал договор.

Тя прочете и подписа.

Докато прибираше листа в джоба си, Уоли каза:

— А сега слушай, Айрис. Нуждая се от твоята помощ. Искам да потърсиш още пострадали от „Крейокс“. Приятели, роднини, съседи, всички, които може да са жертви на това лекарство. Нашата фирма предлага хонорар от петстотин долара за смъртен случай и двеста долара за здравни увреждания. В брой.

Очите й изведнъж пресъхнаха. Присвиха се, после по ъгълчетата на устните й трепна едва доловима усмивка. Вече си мислеше за другите жертви.

Дейвид успя да запази навъсено адвокатско изражение, докато пълнеше бележника си с безсмислени драскулки и се мъчеше да осъзнае чутото. Беше ли всичко това морално? Законно? Парични подкупи за привличане на нови клиенти?

— Случайно да знаеш за друг смъртен случай, свързан с „Крейокс“? — попита Уоли.

Айрис едва не изрече нещо, но си прехапа езика. Очевидно знаеше някакво име.

— Петстотин долара, а? — каза тя и внезапно стрелна поглед от Дейвид към Уоли.

— Така се разбрахме. Кой е?

— На две пресечки от тук има един човек, дето често играеше покер с Пърси. Гътна се под душа миналата годна, два месеца след като почина Пърси. Знам със сигурност, че вземаше „Крейокс“.

В очите на Уоли лумна безумен пламък.

— Как се казва?

— Ти обеща в брой, нали така? Петстотин в брой. Искам да видя парите, мистър Фиг, преди да ти подам още един случай. Много ми трябват.

Засегнат за миг Уоли отвърна с убедителна лъжа:

— Е, обикновено изтегляме от фирмената сметка, за да не мърморят счетоводителите, нали разбираш?

Тя скръсти шишкавите си ръце на гърдите, вирна глава, присви очи и каза:

— Чудесно. Върви да изтеглиш парите и ми ги донеси. Тогава ще ти дам името.

Уоли посегна към портфейла си.

— Не знам дали нося толкова пари. Дейвид, ти как си с финансите?

Дейвид инстинктивно извади портфейла си. Айрис подозрително наблюдаваше как двамата адвокати се мъчат да съберат сумата. Уоли намери три банкноти от двайсет долара и една от пет, после погледна с надежда към Дейвид, който изброи двеста и двайсет в различни банкноти. Ако не бяха отскочили до „Абнър“ да платят сметката, нямаше да им достигат само петнайсет долара.

— Мислех си, че адвокатите имат пари — подметна Айрис.

— Държим си ги в банката — отвърна светкавично Уоли, който не искаше да отстъпи и на сантиметър. — Изглежда, че имаме двеста осемдесет и пет долара. Утре ще намина да ти донеса останалите.

Айрис поклати глава.

— Хайде де, Айрис — примоли се Уоли. — Вече си наша клиентка. В един екип сме. Говорим за огромно обезщетение някой ден, а ти не искаш да ни повярваш за двеста долара?

— Искам разписка — заяви тя.

В този момент Дейвид би предпочел да прояви твърдост, да си вземе парите от масата и да се сбогува. Но сега плуваше в чужди води и знаеше, че играта не е негова. Уоли обаче беше набрал инерция. Той набързо надраска разписка в бележника си, подписа се и плъзна листа по масата. Айрис бавно прочете текста, навъси се неодобрително и подаде разписката на Дейвид.

— Подпиши се и ти.

За пръв път след славното бягство Дейвид Зинк се усъмни дали е постъпил разумно. Преди около четирийсет и осем часа работеше по сложна операция с високолихвени облигации, емитирани от правителството на Индия. Сделката беше за около петнайсет милиарда долара. А сега, в новия му живот на адвокат, търсещ клиенти на улицата, една двестакилограмова жена го изнудваше да се подпише върху лист безполезна хартия.

Той се поколеба, въздъхна дълбоко, хвърли към Уоли безкрайно озадачен поглед и се подписа.

 

 

Колкото по-навътре навлизаха в занемарения квартал, толкова по-жалка ставаше картината. Споменатите от Айрис „две пресечки“ се оказаха по-скоро пет и когато най-сетне откриха къщата и спряха пред нея, Дейвид сериозно се разтревожи да не ги сполети нещо.

Домът на вдовицата Козарт представляваше истинска крепост — миниатюрна тухлена сграда с двуметрова ограда от телена мрежа. Според Айрис покойният Хърб Козарт водел непримирима война с младежките банди, които върлували по улиците. По цял ден седял на верандата с ловджийска пушка в ръцете, гледал свирепо чернокожите хулигани и ги ругаел, ако идвали по-наблизо. Когато умрял, някой окичил с балони оградата. Друг метнал посред нощ връзка фойерверки отпред в градината. Мисис Козарт възнамерявала да се пресели, твърдеше Айрис.

Докато изключваше двигателя, Дейвид погледна напред по улицата и възкликна:

— Олеле!

Уоли застина, погледна в същата посока и каза:

— Това може да е интересно.

Петима чернокожи тийнейджъри в типично рапърско облекло бяха забелязали лъскавото ауди и го оглеждаха съсредоточено от петдесет метра разстояние.

— Мисля да остана в колата — каза Дейвид. — Ти можеш и сам да се справиш.

— Правилно. Няма да се бавя.

Уоли изскочи навън с чантата си. Айрис се бе обадила по телефона и мисис Козарт, чакаше на верандата.

Бандата тръгна към аудито. Дейвид заключи вратите и си помисли колко хубаво би било да има някакъв пистолет — просто за самозащита. Нещо, което да покаже на момчетата, че трябва да отидат да се забавляват другаде. Но тъй като беше въоръжен само с клетъчен телефон, той го вдигна до ухото си и се престори на вглъбен в разговора, докато бандата наближаваше. Момчетата обкръжиха колата, бъбрейки непрекъснато, макар че Дейвид не успяваше да разбере какво казват. Минутите минаваха и той очакваше всеки момент върху стъклото да се стовари тухла. Бандата се събра до предната броня и петимата се облегнаха небрежно на капака, сякаш колата бе тяхна и искаха да я използват като място за отдих. Полюшваха я леко, но внимаваха да не одраскат боята. После единият запали цигара с марихуана и я пусна от ръка на ръка.

Дейвид се зачуди дали да включи двигателя и да се опита да се отдалечи, но това би създало редица проблеми — не на последно място клетият Уоли би останал блокиран тук. После се запита дали да не свали стъклото и да заговори приятелски тия момчета, само че те съвсем не изглеждаха дружелюбно настроени.

С крайчеца на окото си Дейвид видя как вратата на мисис Козарт изведнъж се разтвори широко и Уоли изхвръкна от къщата. Той бръкна в издутата си чанта, измъкна грамаден черен револвер и изрева:

— ФБР! Дръпнете се от проклетата кола!

Момчетата бяха толкова стреснати, че не се размърдаха незабавно, затова Уоли се прицели в облаците, натисна спусъка и над квартала отекна силен гърмеж. Петимата бързо-бързо се разпръснаха и изчезнаха.

Уоли пусна револвера обратно в чантата си, седна до Дейвид и затръшна вратата.

— Да се махаме от тук — извика той.

Дейвид вече потегляше.

— Гадинки — изсъска Уоли.

— Винаги ли носиш оръжие? — попита Дейвид.

— Имам разрешително. Да, винаги нося оръжие. В нашия занаят може и да потрябва.

— Другите адвокати носят ли?

— Не ми пука какво правят другите адвокати, разбра ли? Не е моя работа да ги пазя. Вече два пъти съм ограбван в тоя град и няма да позволя да се случи трети път.

Дейвид зави зад ъгъла и подкара с пълна газ през квартала. Уоли продължаваше:

— Оная луда жена искаше пари. Айрис, естествено, й се обадила, че идваме, и й казала за хонорара, но понеже бабата е побъркана, чула само за петстотинте долара.

— Накара ли я да подпише?

— Не. Искаше пари, което е много глупаво, защото Айрис знаеше, че ни обра до шушка.

— Къде отиваме сега?

— В кантората. Тя не пожела дори да ми каже името на съпруга си, така че ще трябва да се разровим и да го разберем. Защо не се заемеш с това, като се приберем?

— Но той не е наш клиент.

— Да, мъртъв е. И тъй като жена му е смахната, ама съвсем побъркана, можем да уредим съдебен попечител, който да подпише от негово име. За всичко си има начини, Дейвид. Ще се научиш.

— О, уча се. Не е ли противозаконно да стреляш в рамките на града?

— Я виж ти, значи са те научили на нещо в Харвард. Да, прав си. А още по-противозаконно е да стреляш и куршумът да попадне в нечий череп. Нарича се убийство и става поне два пъти дневно тук, в Чикаго. И тъй като има толкова много убийства, полицаите са претоварени и нямат време да се разправят с безобидни гърмежи във въздуха. Какво, да не си решил да ме докладваш?

— Не. Просто съм любопитен. Оскар носи ли револвер?

— Мисля, че не, но държи един в чекмеджето си. Веднъж ядосан клиент го нападна в кабинета. Заради развода си. Беше простичък развод по взаимно съгласие, без възражения и от двете страни, а Оскар някак се изхитри да загуби.

— Как може да загубиш развод по взаимно съгласие?

— Не знам, но недей да питаш Оскар, ако обичаш. Темата все още е болезнена. Така или иначе, той каза на клиента, че трябва да заведат ново дело и да минат пак по същия път, а клиентът побесня и го преби.

— Оскар не ми се вижда безпомощен. Клиентът трябва да е бил страхотен мъжага.

— Кой ти каза, че е бил мъж?

— Жена ли?

— Аха. Много едра и много сърдита, но все пак жена. Най-напред метнала по него кафена чаша — керамична, не картонена — и го улучила право между очите. После грабнала чадъра му и започнала да го пердаши. Четиринайсет шева. Вали Пенбейкър се казваше, никога няма да я забравя.

— Кой ги е разтървал?

— Накрая Рошел влязла в кабинета — Оскар се кълне, че изчакала сума ти време, — издърпала Вали и я укротила. После извикала ченгетата, които прибрали Вали. Обвиниха я в нанасяне на телесни повреди. Тя пък заведе дело за адвокатска некомпетентност. Докато нещата се уталожат, загубихме две години и някъде към пет хиляди долара. От тогава Оскар си държи пищов в чекмеджето.

Какво ли биха си помислили онези от „Роган Ротбърг“, запита се Дейвид. Адвокати, които носят оръжие. Адвокати, които се представят за агенти от ФБР и стрелят във въздуха. Адвокати, пребивани от недоволни клиенти.

Едва не попита Уоли дали и той не е бит от клиент, но навреме си прехапа езика. Струваше му се, че знае отговора.