Джон Гришам
Звездният отбор (9)

9

Горе-долу веднъж месечно Рошел Гибсън идваше на работа с очакването за обичайната тишина и покой, но заварваше кантората вече отворена, кафето сварено, кучето нахранено и мистър Фиг преливащ от вълнение около най-новата схема за лов на пострадали хора. Това я дразнеше невероятно. Не само съсипваше малкото спокойни мигове в нейния иначе натоварен ден, но и означаваше допълнителна работа.

Още щом прекрачи прага, Уоли я закова с едно сърдечно: „Добро утро, мис Гибсън“, сякаш бе изненадан да я види да идва на работа в четвъртък в седем и половина сутринта.

— Добро утро, мистър Фиг — отвърна тя с далеч по-малко ентусиазъм.

Едва не добави: „А вас какво ви води толкова рано?“, но се удържа. Скоро щеше да чуе за най-новите му планове.

С кафе, кисело мляко и вестник тя се настани зад бюрото и се постара да не му обръща внимание.

— Снощи се запознах с жената на Дейвид — оповести Уоли от другия край на стаята. — Много мила и симпатична. Каза, че не пиел много, само от време на време се случвало да се понатряска. Сигурно е от напрежението. Знам, с мен е точно така. Напрежението, винаги напрежението.

Когато пиеше, Уоли не се нуждаеше от претекст. Наливаше се след натоварен ден, а в спокойните дни си поръчваше вино на обяд. Пиеше от напрежение, пиеше и на игрището за голф. Рошел неведнъж бе виждала и чувала всичко това. Тя водеше сметката заедно с него — шейсет и един дни без алкохол. Такъв беше животът на Уоли — вечно чакане и броене на нещо. Еди-колко си дни без пиене. Еди-колко си дни, докато му върнат книжката. Еди-колко си дни до приключването на текущия му развод. И най-тъжното — еди-колко си дни, докато го освободят от задължителната антиалкохолна терапия.

— По кое време дойде да го прибере? — попита Рошел, без да откъсва очи от вестника.

— След осем. Той си излезе сам, дори поиска да кара. Тя не му разреши.

— Беше ли разстроена?

— Държеше се. Изглеждаше по-скоро облекчена. Големият въпрос е дали той ще си спомни нещо. И ако си спомни, дали пак ще дойде при нас? Наистина ли ще зареже голямата фирма и големите пари? Съмнявам се.

Рошел също имаше съмнения, но се опитваше да сведе разговора до минимум. „Финли и Фиг“ не беше място за човек от голяма фирма с диплома от Харвард, а и, честно казано, не искаше още един адвокат да й усложнява живота. Стигаха й тия двамата.

— Може обаче да ми бъде полезен — продължи Уоли и Рошел разбра, че се заформя поредният гениален план. — Чували ли сте за лекарство за понижаване на холестерола, наречено „Крейокс“?

— Вече ме питахте за това.

— Предизвиква инфаркти и истината тъкмо излиза наяве. Надига се първата вълна от съдебни дела. Исковете могат да достигнат десетки хиляди, преди всичко да свърши. Адвокатите точат нокти. Вчера разговарях с една голяма фирма от Форт Лодърдейл. Вече са започнали дело и търсят още жертви.

Рошел прелисти вестника, сякаш не бе чула нищо.

— Както и да е, в близките няколко дни ще търся жертви на „Крейокс“ и малко помощ ще ми дойде добре. Слушате ли ме, мис Гибсън?

— Разбира се.

— Колко имена на клиенти имаме в базата данни, независимо дали са активни или не.

Тя хапна лъжичка кисело мляко и направи гримаса.

— Имаме около двеста активни досиета.

Във „Финли и Фиг“ обаче „активно“ не означаваше, че по въпросното досие се работи. Най-често се оказваше, че е просто занемарен случай, който никой не си е направил труда да закрие. Обикновено Уоли движеше около трийсет случая седмично — разводи, завещания, злополуки, пияни шофьори, дребни търговски спорове — и още петдесетина, които усърдно избягваше. Оскар, който по-охотно приемаше нови клиенти, а и бе малко по-организиран от своя младши съдружник, имаше стотина открити досиета. Като се добавеха изгубените, скритите и безследно изчезналите, бройката винаги се въртеше около двеста.

— А закрити? — попита Уоли.

Глътка кафе и нова гримаса.

— Когато проверих за последен път, в компютъра имаше три хиляди закрити досиета от 1991 година насам. Не знам какво има горе.

Горният етаж представляваше гробница за всичко ненужно — стари юридически томове и компютри, неизползвани канцеларски материали и десетки кашони с досиета, трупани от Оскар, преди да приеме Уоли за свой съдружник.

— Три хиляди — повтори Уоли с доволна усмивка, сякаш бройката бе явно доказателство за дълга и успешна кариера. — Ето какъв е планът, мис Гибсън. Съставих писмо, което искам да разпечатате на наша бланка. Ще го изпратим до всички клиенти — настоящи и бивши, активни или архивирани. До всички имена в нашата база данни.

Рошел си помисли за всички недоволни клиенти, които бяха напускали „Финли и Фиг“. За неплатените хонорари, злобните писма, заплахите да ги съдят за некомпетентност. Тя дори поддържаше файл, озаглавен „Заплахи“. През годините около половин дузина разярени бивши клиенти бяха стигали дотам, че да излеят чувствата си върху хартия. Двама обещаваха засада и бой. Един споменаваше за снайперска пушка.

Защо да не оставят клетите хора на мира? Малко ли бяха изстрадали при първото си минаване през кантората?

Уоли скочи на крака и се приближи с писмото. Рошел нямаше друг избор, освен да го вземе и прочете.

Драги мистър/мисис…,

Пазете се от „Крейокс“! Доказано бе, че това лекарство за понижаване на холестерола, произвеждана от „Варик Лабс“, предизвиква сърдечни удари. Макар да е на пазара от шест години, едва сега научни изследвания разкриват смъртоносните му странични ефекти. Ако използвате „Крейокс“, спрете незабавно.

Адвокатската фирма „Финли и Фиг“ е в челните редици на юридическата битка срещу „Крейокс“. Скоро ще се включим в общонационалния колективен иск и изключително сложната борба за изправяне на „Варик“ пред съда.

Нуждаем се от вашето съдействие! Ако вие или някой ваш познат сте употребявали „Крейокс“, може би имате основание за иск. И по-важно, ако знаете за човек, който е вземал „Крейокс“ и е получил сърдечен удар, молим да ни се обадите незабавно. Само след броени часове адвокат от „Финли и Фиг“ ще бъде на ваше разположение в дома ви.

Не се колебайте. Позвънете сега. Очакваме огромни обезщетения.

 

Искрено ваш,

Уолис Т. Фиг

— Оскар видя ли го? — попита Рошел.

— Още не. Много е добро, нали?

— Истина ли е?

— Абсолютна истина, мис Гибсън. Това е нашият звезден миг.

— Поредната златна мина?

— Повече от златна мина.

— И искате да изпратим три хиляди писма?

— Да. Вие ги принтирайте, аз ще ги подпиша, слагаме ги в пликове и заминават с днешната поща.

— Това прави над хиляда долара за пощенски разходи.

— Мис Гибсън, само един иск по делото „Крейокс“ ще докара адвокатски хонорари от около двеста хиляди долара. Най-малко. Може да стигнат и до четиристотин хиляди. Пресметнете сама какво става, ако намерим десет случая.

Рошел пресметна и съпротивата й почна да се разклаща. Обзеха я сладостни видения. В правните списания и бюлетини, които редовно минаваха през бюрото й, бе виждала хиляди истории за големи присъди и големи споразумения. Както и за седемцифрени хонорари.

Със сигурност и тя би получила тлъста премия.

— Добре — каза Рошел и бутна вестника настрани.

 

 

Малко по-късно избухна втората разправия заради „Крейокс“ между Оскар и Уоли. Когато пристигна в девет, Оскар нямаше как да не забележи трескавата дейност в приемната. Рошел тракаше на компютъра. Принтерът работеше на пълни обороти. Уоли подписваше писмата. Дори Прели беше буден и зяпаше.

— Каква е тая работа? — попита Оскар.

— Чуваш звука на трудовия капитализъм — бодро отговори Уоли.

— Какво означава това, по дяволите?

— Защитаваме правата на страдащите. Служим на клиентите. Прочистваме пазара от опасни продукти. Изправяме пред съда корпоративни вредители.

— Гоним линейки — подметна Рошел.

Оскар ги изгледа с отвращение, продължи към кабинета си и затръшна вратата. Още преди да си свали палтото и да остави чадъра, Уоли изникна пред бюрото му с кифла в едната ръка и писмо в другата.

— Трябва да прочетеш това, Оскар. Гениално е.

Оскар зачете и с всеки абзац бръчките по челото му ставаха все по-дълбоки. Когато свърши, той каза:

— Стига, Уоли, пак ли? Колко такива ще пратиш?

— Три хиляди. До всички в списъка на клиентите.

— Какво? Помисли за пощенските разноски. Помисли за загубата на време. Ще прахосаш следващия месец да търчиш насам-натам и да дрънкаш за „Крейокс“, ще хвърлиш поне сто часа в търсене на безнадеждни случаи и така нататък. Стига, Уоли, вече сме минали по тоя път. Вземи да направиш нещо полезно.

— Например?

— Например да висиш в някое спешно отделение и да чакаш истински случай. Аз ли ще те уча как се намират добри клиенти?

— Писна ми от тия глупости, Оскар. Искам да направя пари. Хайде поне веднъж да играем на едро.

— Жена ми взема това лекарство от две години. Обожава го.

— Каза ли й да спре, каза ли й, че то убива хора?

— Не, разбира се.

Докато гласовете им се засилваха, Рошел тихичко се приближи и затвори вратата на кабинета. Тъкмо се връщаше към бюрото си, когато външната врата се отвори. На прага се появи Дейвид Зинк — свеж и трезвен, с широка усмивка, изискан костюм, кашмирен пуловер и две максимално издути чанти.

— Я виж ти, това май е мистър Харвард — каза Рошел.

— Върнах се.

— Изненадана съм, че успяхте да ни намерите.

— Не беше лесно. Къде ми е кабинетът?

— Ами… чакайте да помисля. Не съм сигурна, че има такъв. Може би трябва да попитаме шефовете.

Тя кимна към вратата на Оскар, иззад която долитаха гласове.

— Значи са тук? — попита Дейвид.

— Да, обикновено започват деня с един хубав скандал.

— Ясно.

— Вижте, мистър Харвард, сигурен ли сте, че знаете какво правите? Това тук е съвсем друг свят. Скочите ли при нас, зарязвате лъскавия живот на корпоративното право и висшите кръгове. Тук може да си изпатите и определено няма да забогатеете.

— Вече видях какво е в големите фирми, мис Гибсън, и по-скоро ще скоча от моста, отколкото да се върна там. Само ми дайте стаичка да се настаня и ще измисля какво да правя.

Вратата се отвори и двамата съдружници излязоха от кабинета. Като съзряха Дейвид пред бюрото на Рошел, те замръзнаха. Уоли се усмихна и каза:

— Е, добро утро, Дейвид. Изглеждаш удивително здрав и свеж.

— Благодаря и искам да се извиня за снощната си поява. — Той кимна и на тримата. — Видяхте ме в края на един твърде необичаен епизод, но все пак вчера бе много важен ден от живота ми. Напуснах голямата фирма и ето ме тук, готов за работа.

— Каква работа имаш предвид — попита Оскар.

Дейвид леко сви рамене, сякаш нямаше ни най-малка представа.

— През последните пет години купувах и продавах държавни облигации на рискови пазари с променливи маржове на печалба, главно за чуждестранни мултинационални компании, които избягват плащането на данъци където и да било по света. Ако нямате представа какво е това, не се безпокойте. Никой не знае. На практика означава, че малка групичка идиоти като мен бъхтят по петнайсет часа дневно в килии без прозорци, за да творят документи, документи и пак документи. Никога не съм виждал съдебна зала, никога не съм се срещал със съдия по служба, никога не съм протягал ръка за помощ на човек, който истински се нуждае от адвокат. И за да отговоря на въпроса ви, мистър Финли, дойдох да работя каквото и да е. Смятайте ме за новак, току-що излязъл от университета, който не може да различи задника си от дупка в земята. Но бързо се уча.

Сега трябваше да си поговорят за заплатата, но съдружниците избягваха да говорят за пари пред Рошел. Тя, естествено, щеше да настоява всеки новоназначен, бил той адвокат или не, да получава по-малко от нея.

— Горе има място — каза Уоли.

— Приемам.

— Там е склад за вехтории — обясни Оскар.

— Приемам — повтори Дейвид и вдигна двете чанти, готов да поеме нагоре.

— Не съм се качвала от години — обади се Рошел и извъртя очи към тавана, явно недоволна от внезапното разрастване на фирмата.

Тясна врата до кухнята водеше към стълбището. Дейвид последва Уоли, а Оскар довършваше процесията. Уоли бе развълнуван, че ще има с кого да обсъжда аферата „Крейокс“. Оскар си мислеше само колко ще трябва да плаща за заплата, данъци, отчисления за безработица и, пази Боже, здравни осигуровки. „Финли и Фиг“ не предлагаше почти никакви бонуси — нямаше нито вноски за пенсионни фондове, нито здравни или зъболекарски осигуровки. Рошел мърмореше от години, защото беше принудена да се осигурява сама, както и двамата съдружници. Ами ако Дейвид очакваше здравна осигуровка?

Докато се изкачваше по стъпалата, Оскар усещаше как на плещите му ляга тежък товар. Повече разходи в кантората означаваха по-малко пари у дома. Пенсията почваше да му се струва все по-недостижима.

Таванската стаичка беше наистина склад за вехтории — мрачен и прашен, пълен с паяжини, стари мебели и купища кашони.

— Харесва ми — каза Дейвид, когато Уоли щракна лампата.

Трябва да е луд, помисли си Оскар.

Но тук имаше малко бюро и два стола. Дейвид виждаше само възможностите. Имаше и два прозореца. Слънчевите лъчи щяха да бъдат приятна новост в неговия живот. Когато навън паднеше мрак, щеше да си бъде у дома с Хелън, зает да създава поколение.

Оскар бутна настрани една голяма паяжина и каза:

— Виж, Дейвид, можем да предложим някаква малка заплата, но ще трябва сам да си осигуряваш хонорарите. И няма да е лесно, поне отначало.

Отначало ли? Оскар се бореше за мизерните си доходи вече трийсет години.

— Какво предлагате? — попита Дейвид.

Оскар погледна Уоли, Уоли погледна стената. От петнайсет години не бяха наемали сътрудник, дори не бяха мислили за това. Идването на Дейвид ги изненада.

Като старши съдружник Оскар се чувстваше задължен да поеме инициативата.

— Можем да плащаме хиляда долара месечно. Ще задържаш половината от онова, което спечелиш. След шест месеца пак ще помислим.

Уоли побърза да се намеси:

— Отначало ще бъде трудно, уличната конкуренция тук е голяма.

— Можем да ти прехвърлим някои дела — добави Оскар.

— Ще ти дадем дял от иска срещу „Крейокс“ — каза Уоли, сякаш вече трупаха баснословни хонорари.

— От кое? — попита Дейвид.

— Не му обръщай внимание — намръщи се Оскар.

— Вижте, момчета — каза Дейвид с усмивка. Чувстваше се далеч по-спокоен от тях. — През последните пет години вземах много добра заплата. Доста похарчих, но и доста остана в банката. Не се тревожете за мен. Приемам предложението.

И с тия думи той протегна ръка първо на Оскар, после на Уоли.