Джон Гришам
Звездният отбор (20)

20

След като Хелън забременя и детето запълваше цялото й бъдеще, докторантурата й в Северозападния университет вече не изглеждаше толкова важна. Тя се отказа от един предмет поради сутрешно призляване, а по останалите страдаше от сериозна липса на мотивация. Дейвид я притискаше деликатно, но тя искаше да прекъсне. Беше почти на трийсет и четири, вълнуваше се от перспективата да стане майка и бързо губеше интерес към доктората по история на изкуствата.

През един студен мартенски ден двамата обядваха в заведение близо до университета, когато вътре влезе Тони Ванс, приятелка на Хелън от лекциите. Дейвид я бе срещал само веднъж. Тя беше с десет години по-възрастна, имаше две деца в гимназията и съпруг, занимаващ се с транспорт на контейнери. Точно при нея работеше бирманката с внучето, което беше живо, но навярно имаше мозъчно увреждане. Дейвид подканяше Хелън да поиска от Тони среща с жената, но икономката не желаеше. Като се поразрови, без да нарушава законите или нечии лични права, Дейвид узна, че момченцето е петгодишно и от два месеца лежи в интензивното отделение на детската болница „Лейкшор“ в северната част на Чикаго. Казваше се Туя Хаинг и беше родено в Сакраменто — значи имаше американско гражданство. Колкото до родителите му, Дейвид нямаше начин да разбере какво гражданство имат. Предполагаше се, че икономката Зоу има зелена карта.

— Мисля, че Зоу вече е готова да разговаря с вас — каза Тони, докато пиеше чаша еспресо.

— Кога и къде? — попита Дейвид.

Тя погледна часовника си.

— Следващата ми лекция е в два, после се прибирам. Защо не наминете и двамата?

В два и половина Дейвид и Хелън паркираха зад един зелен ягуар пред поразителна модернистична къща в Оук Парк. Каквото и да правеше мистър Ванс с контейнерите, явно го правеше добре. Къщата беше изградена с много стъкло и мрамор, но без ясен архитектурен дизайн. Отчаяно се стремеше да бъде уникална и несъмнено беше. Най-сетне откриха предната врата и там ги посрещна Тони, която бе намерила време да се преоблече и вече не се мъчеше да изглежда като двайсетгодишна студентка. Тя ги въведе в остъклен салон с пълен изглед към небето и облаците, а след минутка Зоу донесе кафето. Запознаха се.

Дейвид никога не бе срещал жена от Бирма, но предположи, че е на около шейсет години. Беше дребничка, със спретната униформа, къса прошарена коса и застинала на лицето усмивка.

— Английският й е много добър — каза Тони. — Заповядай при нас, Зоу.

Зоу притеснено седна на малка табуретка до нея.

— Откога сте в Съединените щати? — попита Дейвид.

— Двайсет години.

— Имате ли семейство тук?

— Мой съпруг е тук, работи в „Сиърс“. Мой син също. Работи за компания, която се грижи за дървета.

— Зоу, възможно ли е да видя апартамента, където живее момчето?

Тя кимна.

— Да.

— Защо искате да видите апартамента? — попита Тони.

— За да открия източника на оловото. Може да е в боята по стените или в някои от играчките му. Може да е във водата. Трябва да погледна.

Зоу стана и каза:

— Извинете ме, моля.

Няколко секунди по-късно тя се върна с малка найлонова торбичка, от която извади комплект розови изкуствени челюсти с дълги вампирски зъби.

— Той харесва тези — каза Зоу. — Плаши свои сестри, прави странни звуци.

Дейвид взе евтината играчка. Пластмасата беше твърда и част от боята се бе олющила.

— Виждали ли сте го да си играе с това?

— Да. Много пъти.

— Откога ги има?

— От минала година. За Хелоуин. Аз не знае дали това го разболяло, но той използва непрекъснато. Розови, зелени, черни, сини, много цветове.

— Значи има цял комплект?

— Да.

— Къде са другите?

— В апартамент.

 

 

Притъмняваше и валеше мокър сняг, когато Дейвид и Хелън най-сетне откриха жилищния комплекс. Сградите бяха в стил шейсетте години на миналия век — измазан шперплат, катранена хартия, няколко тухли пред входовете, тук-там по някой храст. Всички бяха двуетажни, някои със заковани прозорци и явно необитаеми. Редките паркирани автомобили бяха все стари японски модели. Човек лесно можеше да остане е усещането, че мястото е обречено и само героичните усилия на бирманските имигранти го спасяват от идването на булдозерите.

Зоу чакаше пред апартамент 14B и ги поведе към съседния 14C. Родителите на Туя изглеждаха двайсетгодишни, но всъщност наближаваха четирийсет. Бяха изтощени, печални и смазани от тревоги. Радваха се, че в дома им е дошъл истински адвокат, но изпитваха ужас от правната система и не разбираха нищо от нея. Майката Луин побърза да приготви и поднесе чай. Бащата, синът на Зоу, се казваше Со и, като мъжа в къщата, водеше целия разговор. Английският му беше добър, много по-добър от този на неговата съпруга. Както бе казала Зоу, той работеше в компания за поддръжка на дървета и храсти. Съпругата му чистеше няколко офиса в центъра. За Дейвид и Хелън бе очевидно, че преди идването им са се водили дълги спорове.

Апартаментът беше оскъдно обзаведен, но спретнат и чист. Единственото подобие на украса бе голяма снимка на Аун Сан Су Чи — носителка на Нобеловата награда за мир от 1991 година и най-видна фигура сред дисидентите в Бирма. Нещо вреше на печката в кухнята и от там долиташе аромат на подправки и лук. В колата Дейвид и Хелън се бяха зарекли да не остават за вечеря, ако случайно бъдат поканени. Двете сестри на Туя нито се виждаха, нито се чуваха.

Поднесоха им жълтеникав чай в миниатюрни чашки и след няколко секунди Со каза:

— Защо искате да говорите с нас?

Дейвид отпи първата глътка, пожела си да бъде последната и отговори:

— Защото, ако синът ви наистина е отровен с олово и ако оловото идва от играчка или нещо друго в апартамента, тогава може би — подчертавам думата „може би“ — ще имате основание да съдите производителя на опасния продукт. Бих искал да проуча този въпрос, но нищо не обещавам.

— Искате да кажете, че може да получим пари?

— Възможно е. Това би била целта на един иск, но първо трябва да се поразровим.

— Колко пари?

Разбира се, тук Уоли би обещал всичко. Дейвид го бе чул да обещава — на практика да гарантира — над милион на няколко свои клиенти по случая „Крейокс“.

— Не мога да отговоря — каза Дейвид. — Рано е. Бих искал да проуча случая, да видя дали можем да предявим обвинение и да караме стъпка по стъпка.

Хелън гледаше съпруга си с възхищение. Той се справяше чудесно в област, в която не знаеше нищо и нямаше никакъв опит. В „Роган Ротбърг“ никога не бе и помирисвал съдебен процес.

— Добре — каза Со. — Сега какво?

— Две неща — каза Дейвид. — Първо, бих искал да видя вещите му — играчки, книги, легло, — всичко, което може да се окаже източник на олово. Второ, трябва да подпишете някои документи, които ще ми позволят да започна да събирам медицинска документация за детето.

Со кимна на Луин, която бръкна в малка кутия и извади найлоново пликче. Отвори го и на масичката за кафе се подредиха пет чифта изкуствени челюсти с вампирски зъби — сини, черни, зелени, лилави и червени. Зоу добави розовите от следобедното посещение и комплектът се попълни.

— Наричат се „Грозни зъби“ — обясни Со.

Дейвид гледаше редицата „Грозни зъби“ и за пръв път усети тръпка на вълнение пред перспективата за голямо дело. Той взе зелените — от твърда, но достатъчно гъвкава пластмаса, за да се отварят и затварят сравнително лесно. Без затруднение си представи как едно малко палаво момче ги слага в устата си, трака с тях и ръмжи срещу сестрите си.

— Значи синът ви си е играл с тези неща? — попита Дейвид.

Луин кимна тъжно. Со каза:

— Харесваше ги, слагаше ги в устата си. Веднъж се опита да вечеря с тях.

— Кой ги купи? — попита Дейвид.

— Аз — каза Со. — Аз купих разни неща за Хелоуин. Не струваха много скъпо.

— Откъде ги купихте? — попита Дейвид и почти затаи дъх. Надяваше се отговорът да е „Уолмарт“, „Кеймарт“, „Таргет“, „Сиърс“, „Маршал Фийлдс“ — някоя търговска верига с дълбоки джобове.

— От пазара — каза Со.

— Какъв пазар?

— Голям мол. Близо до Логан Скуеър.

— Вероятно Майти Мол — намеси се Хелън и вълнението на Дейвид стихна.

Майти Мол беше безредно нахвърляна група от огромни метални конструкции, претъпкани с щандове и павилиони, където можеше да се открие почти всяка законна стока, както и много неща от черния пазар. Евтини дрехи, домашни потреби, стари албуми, спортни стоки, пиратски компактдискове, стари списания, фалшиви бижута, играчки и още милиони неща. Ниските цени привличаха огромни тълпи. Буквално всички покупки се плащаха в брой. Отчетността и касовите бонове не бяха на почит.

— С опаковка ли ги купихте? — попита Дейвид. Опаковката би трябвало да съдържа името на производителя, а може би и на вносителя.

— Да, но не я пазим — каза Со. — Отдавна отиде в боклука.

— Няма опаковка — добави Луин.

В апартамента имаше две спални — едната за родителите, другата за децата. Жените останаха във всекидневната, а Дейвид последва Со. Леглото на Туя бе обикновен малък матрак на пода до този на сестрите му. Децата имаха малка етажерка, препълнена с детски книжки и блокчета за оцветяване. До нея имаше пластмасов леген, пълен с играчки.

— Това е негово — каза Со и посочи легена.

— Може ли да погледна? — попита Дейвид.

— Да, разбира се.

Дейвид коленичи и бавно огледа съдържанието: фигурки от комикси, състезателни колички, самолети, пистолет и белезници — обичайните евтини играчки за петгодишно момче. След като се изправи, той каза:

— Ще ги разгледам по-късно. Засега имайте грижата всичко да си остане на място.

Върнаха се във всекидневната и „Грозните зъби“ бяха отново прибрани в найлоновата торбичка. Дейвид обясни, че ще ги прати на експерт по отравяния с олово, за да бъдат изследвани. Ако зъбите наистина съдържаха недопустими количества олово, тогава щяха да се срещнат отново, за да обсъдят какво да правят. Предупреди ги, че ще е трудно да се открие производителят на играчките, и се опита да не разпалва излишни надежди, че един ден могат да получат пари.

Когато Хелън и Дейвид си тръгнаха, тримата — Зоу, Луин и Со — изглеждаха също толкова тревожни и озадачени, както при тяхното идване. Со се отправи към болницата да прекара нощта при Туя.

* * *

На следващата сутрин Дейвид изпрати по куриер комплекта изкуствени зъби до една лаборатория в Акрон. Нейният директор доктор Биф Сандрони беше виден специалист по оловни отравяния при децата. Изпрати и чек за две хиляди и петстотин долара, не от „Финли и Фиг“, а от личната си банкова сметка. Все още не бе обсъждал случая с двамата си началници и възнамеряваше да избягва темата, докато не узнае повече.

Два дни по-късно Сандрони се обади, че е получил пратката и чека и че ще мине около седмица, преди да се заеме с проверката на зъбите. Добави, че много се е заинтригувал, защото за пръв път виждал дрънкулка, предназначена за слагане в устата. Буквално всички проверени от него играчки били дъвкани от децата по една или друга причина. Вероятно комплектът идвал от Китай, Мексико или Индия, но без опаковката било буквално невъзможно да се установят производителят и вносителят.

Сандрони се оказа бъбрив и продължи с описание на най-значителните си случаи. Той непрекъснато се явявал в съда — бил „влюбен в съдебните зали“ — и носел цялата заслуга за няколко многомилионни присъди. Настоя да си говорят на „ти“. Докато го слушаше, Дейвид си помисли, че никога не е разговарял с човек на име Биф. Самохвалството на доктора би трябвало да го разтревожи, но той бе проучил данните за водещите експерти по отравяния с олово. Доктор Сандрони беше боец с безупречна репутация.

 

 

В седем часа в събота сутринта Дейвид и Хелън откриха Майти Мол и спряха на препълнения паркинг. Движението беше натоварено, наоколо вече цареше оживление. Навън температурата беше около нулата, вътре — почти същата. Изчакаха на дълга опашка, купиха си две чаши горещо какао, после тръгнаха да обикалят. Колкото и хаотичен да изглеждаше пазарът, все пак имаше някакво подобие на организация. Търговците на храни бяха най-отпред и примамваха клиентите с панирани кренвирши, понички и захарен памук. Следваше сектор със сергии за евтини дрехи и обувки. Друг дълъг проход минаваше между щандове за книги и бижута, после идваха мебели и автомобилни части.

И търговците, и купувачите бяха от всички цветове и оттенъци. Освен английски и испански се чуваха много други езици: азиатски, африкански, дори някакъв висок глас крещеше вероятно на руски.

Дейвид и Хелън се движеха с тълпата и се спираха от време на време да разгледат нещо интересно. След около час, когато какаото вече беше съвсем изстинало, те откриха сектора за домашни потреби, после и щандовете за играчки. Три павилиона предлагаха хиляди евтини джунджурии, но нямаше нищо подобно на „Грозните зъби“. До Хелоуин имаше още няколко месеца и едва ли щяха да намерят костюми и маски за този празник.

Дейвид вдигна пакет с три различни динозавъра, достатъчно малки, за да ги дъвче невръстно дете, но не чак толкова, че да ги глътне. И трите бяха боядисани в различни оттенъци на зеленото. Само учен като Сандрони можеше да изстърже боята и да провери за олово, но след месец старателно проучване Дейвид бе убеден, че повечето от най-евтините играчки са вредни. Динозаврите се разпространяваха от „Паркет Индъстрис“ със седалище в Мобайл, Алабама, и бяха произведени в Китай. Дейвид бе срещал името „Паркет“ като ответник в няколко съдебни дела.

Докато държеше динозаврите, той се замисли колко абсурдно е всичко. Евтина играчка се произвежда на безценица в държава на хиляди километри от Щатите, покрива се с оловна боя, пристига в страната, минава по дистрибуторските вериги и накрая попада тук, на този гигантски битпазар, където се предлага за долар и деветдесет и девет цента. Най-бедните клиенти купуват тази играчка, отнасят я у дома и я дават на детето, което я дъвче, а после попада в болница с мозъчно увреждане, осакатено за цял живот. Къде бяха всички онези закони за защита на потребителя, къде бяха инспекторите, чиновниците?

Да не говорим за стотиците хиляди долари, необходими за лечението на детето и грижите през целия му живот.

— Купувате ли? — подвикна дребната латиноамериканка зад щанда.

— Не, благодаря — сепна се Дейвид. Върна играчката в купчината и се завъртя. — Някакви следи от „Грозните зъби“? — попита той, като пристъпи зад Хелън.

— Никакви.

— Замръзвам. Да се махаме.