Джон Гришам
Звездният отбор (18)

18

Дребните обвинения срещу Трип в крайна сметка отпаднаха поради липса на интерес, но съдът го задължи да подпише писмено задължение да не се приближава до фирмата „Финли и Фиг“ и нейните адвокати. Трип изчезна, но не и неговата приятелка.

Както обикновено, Диана пристигна малко преди пет следобед. Този ден беше облечена в каубойски стил — прилепнали джинси, островърхи ботуши, тясна червена блуза, на която бе забравила да закопчае горните три копчета.

— Тук ли е Уоли? — изгука тя на Рошел, която не можеше да я понася.

Облакът парфюм я догони и се разнесе из стаята. Прели подуши въздуха, после изръмжа и се оттегли още по-дълбоко под бюрото.

— Вътре е — отвърна презрително Рошел.

— Благодаря, скъпа — каза Диана, опитвайки да я раздразни колкото се може повече.

Тя се отправи към кабинета на Уоли и нахълта, без да чука. Преди седмица Рошел й бе наредила да седи и да чака като останалите клиенти. Напоследък обаче ставаше очевидно, че дамата е далеч по-нахална, поне що се отнасяше до Уоли.

Щом влезе в кабинета, Диана се хвърли в прегръдката на своя любовник и след дълга целувка, придружена от задължителни ласки, Уоли установи:

— Изглеждаш страхотно, скъпа.

— И ти, скъпи — отвърна тя.

Уоли провери дали вратата е заключена, после пак седна на въртящия се стол зад бюрото.

— Трябва да завъртя два телефона, после изчезваме — обяви той с похотлив поглед.

— Както кажеш, миличък — изгука тя и придърпа едно списание с клюки за знаменитости.

Не четеше нищо друго и беше по-тъпа от гъска, но Уоли не даваше пет пари за това. Отказваше да я съди. Тя бе имала четирима съпрузи. Той пък бе имал четири съпруги. С какво право да я упреква? В момента полагаха големи усилия да проверят кой пръв ще издъхне в леглото и Уоли беше щастлив както никога досега.

Отвън Рошел разчистваше бюрото си. Бързаше да си тръгне, след като „оная проститутка“ бе влязла при мистър Фиг и кой знае какво вършеха вътре. Съседната врата се отвори и Оскар излезе с някакви документи в ръка.

— Къде е Фиг? — попита той, гледайки затворената врата на кабинета.

— Вътре с клиентка — каза Рошел. — Заключил се е.

— Не ми казвайте…

— Точно така. Трети пореден ден.

— Още ли се пазарят за хонорара?

— Не знам. Сигурно го е вдигнал.

Макар че хонорарът бе малък — типичен развод по взаимно съгласие, — Оскар трябваше да получи част от него, но нямаше представа как да вземе своя дял, след като половината сума бе изплатена върху канапето. Той се втренчи във вратата на Уоли, сякаш очакваше иззад нея да долетят страстни звуци, и след като не чу нищо, се завъртя към Рошел и размаха документите.

— Четохте ли това?

— Какво е то?

— Нашето споразумение с Джери Алисандрос и „Зел и Потър“. Осем страници ситен шрифт, вече подписани от моя младши съдружник, очевидно без да е прочел всичко. Пише, че трябва да внесем двайсет и пет хиляди долара за участие в съдебните разноски, Фиг изобщо не ми спомена такова нещо.

Рошел сви рамене. Това си беше работа на адвокатите, не нейна.

Но Оскар се беше ядосал не на шега.

— Освен това пише, че получаваме хонорар в размер на четирийсет на сто от обезщетението за всеки случай, като половината отива за „Зел и Потър“. Но в ситния шрифт се добавя, че шест процента се плащат на Специализираната комисия — малък бонус за тежкия труд на големите клечки. Тия шест процента са от цялата сума на споразумението и се удържат преди подялбата. Значи излиза, че губим шест процента в самото начало и ни остават трийсет и четири, които ще делим с Алисандрос, а той, разбира се, ще се облажи от шестте процента. Това звучи ли ви справедливо, мис Гибсън?

— Не.

— Значи ставаме двама. Прецакват ни под път и над път, а сега трябва и да внесем двайсет и пет хиляди за съдебни разноски.

Бузите на Оскар пламнаха. Той продължаваше втренчено да гледа вратата, но Уоли бе в безопасност зад нея.

Дейвид слезе по стъпалата и се включи в разговора.

— Прочете ли това? — гневно попита Оскар, размахвайки договора.

— Какво е?

— Нашият договор със „Зел и Потър“.

— Прегледах го — каза Дейвид. — Стори ми се нормален.

— О, така значи! А прочете ли за предварителната вноска от двайсет и пет хиляди?

— Да, и попитах Уоли. Той каза, че най-вероятно ще теглим фирмен кредит от банката и ще го върнем след споразумението.

Оскар погледна Рошел. Рошел погледна Оскар. И двамата си помислиха: какъв кредит?

Оскар понечи да заговори, после рязко се завъртя, върна се в кабинета си и затръшна вратата.

— Какво му става? — попита Дейвид.

— Ние нямаме отпусната кредитна линия — каза Рошел. — Мистър Финли се тревожи, че делото срещу „Крейокс“ ще се провали и ще ни унищожи финансово. Няма да е първата изгърмяла машинация на Фиг но определено ще е най-голямата.

Дейвид се огледа и пристъпи по-близо.

— Може ли да ви задам един деликатен въпрос?

— Не знам — каза тя и предпазливо отстъпи назад.

— Тия двамата са отдавна в играта. Над трийсет години за Оскар, над двайсет за Уоли. Имат ли заделени пари някъде? Не личи да са харчили за кантората, затова предположих, че трябва да са понатрупали нещо.

Рошел също се огледа, после каза:

— Не знам къде отиват парите, когато излязат от тук. Не вярвам Оскар да има и пукнат цент, защото жена му профуква всичко. Тя си въобразява, че е от голямото добрутро и иска да го демонстрира. А Уоли… кой знае? Подозирам, че е гол като пушка като мен. Но пък притежават кантората без никакви ипотеки и задължения.

Дейвид неволно погледна напуканата мазилка по тавана. Зарежи, каза си той.

— Просто бях любопитен.

Откъм кабинета на мистър Фиг долетя писклив женски смях.

— Аз си тръгвам — каза Дейвид и грабна палтото си.

— И аз — заяви Рошел.

 

 

Когато Уоли и Диана излязоха от кабинета, вече всички си бяха тръгнали. Те бързо изгасиха лампите, заключиха външната врата и се качиха в нейната кола. Уоли беше щастлив, че не само си е намерил ново гадже, но то е и готово да го вози. Оставаха му още шест седмици до края на наказанието, а при цялата тази суматоха около „Крейокс“ трябваше да е мобилен. Диана бе приела с възторг шанса да спечели хонорар за намиране на клиенти — петстотин долара за смъртен случай и двеста за увредено здраве, — но най-вече я вълнуваха приказките на Уоли как ще изкопчи от „Варик“ колективно обезщетение, което ще му донесе огромен хонорар (а може би и нещичко за нея, макар че засега това не се казваше в прав текст). Разговорите им в леглото най-често се насочваха към света на „Крейокс“ и всичко, което можеше да означава той за тях. Третият й съпруг я бе водил на Мауи и тя страшно хареса плажа там. Уоли вече й бе обещал ваканция в рая.

На този етап на връзката им той беше готов да обещае каквото и да било.

— Накъде, скъпи? — попита тя, докато се отдалечаваше с бясна скорост от кантората.

Нейната малка мазда кабрио беше страховита заплаха по пътищата и Уоли знаеше, че при един сблъсък шансовете им за оцеляване са нищожни.

— Не бързай толкова — каза той, затягайки предпазния колан. — Дай да отидем на север, към Еванстън.

— Имаме ли новини от онези хора? — попита тя.

— О, да. Непрекъснато звънят по телефона.

Уоли не лъжеше — по мобилния му телефон непрестанно валяха въпроси от хора, прочели листовката му „Пазете се от «Крейокс».“ Той бе отпечатал десет хиляди бройки и ги ръсеше навсякъде из Чикаго. Забождаше ги по таблата за обяви в центрове за отслабване, клубове на военните ветерани, бинго зали, болнични чакални и тоалетни на закусвални — изобщо навсякъде, където прозорливият му ум очакваше да се навъртат хора с лош холестерол.

— И с колко случая разполагаме? — попита тя.

Уоли не пропусна да забележи, че въпросът е зададен в множествено число. Нямаше намерение да й казва истината.

— Осем смъртни случая, няколкостотин с увредено здраве, но първо трябва да бъдат прегледани. Не съм сигурен, че всички наистина са пострадали. Трябва да открием сърдечни увреждания, преди да поемем случая.

— Как го правите?

Летяха по Стивънсън Авеню, лъкатушейки между колите. Диана сякаш не забелязваше повечето от тях. При всяко разминаване на косъм Уоли свиваше глава между раменете си.

— По-кротко, Диана, не бързаме за никъде — каза той.

— Като седна зад волана, все мрънкаш — отвърна тя и му хвърли дълъг печален поглед.

— Само гледай пътя. И намали скоростта.

Тя отпусна газта и се нацупи за малко.

— Да си дойдем на думата. Как разбирате, че тия хора имат увреждания?

— Наемаме лекар да ги прегледа. „Крейокс“ уврежда сърдечните клапи и има изследвания, които могат да ни разкрият дали клиентът е пострадал от лекарството.

— Колко се плаща за тези изследвания? — попита тя.

Уоли забелязваше нарастващо любопитство към икономическата страна на делото срещу „Крейокс“ и това малко го дразнеше.

— Около хиляда долара на човек — каза той, макар че нямаше представа.

Джери Алисандрос го бе уверил, че „Зел и Потър“ вече са си осигурили услугите на няколко лекари, които да преглеждат евентуалните клиенти. В близко бъдеще тези лекари щяха да бъдат предоставени на „Финли и Фиг“, а щом започнеха прегледите, бройката на клиентите с увредено здраве щеше да се увеличи значително. Алисандрос всеки ден кръстосваше страната с новия си самолет, срещаше се с адвокати като Уоли, сглобяваше големи процеси тук и там, наемаше експерти, кроеше съдебни тактики и най-важното — непрестанно тормозеше „Варик“ и техните юристи. За Уоли беше чест да участва в игра с толкова високи залози.

— Това са много пари — каза Диана.

— Защо те е грижа за парите? — сопна се Уоли, надничайки в разкопчаната й каубойска блуза.

— Извинявай, Уоли. Нали знаеш, че съм любопитна по природа. Всичко е толкова вълнуващо и… така де, ще бъде страхотно, когато „Варик“ почне да пише онези големи чекове.

— Дотогава може да мине много време. Засега нека просто се съсредоточим върху издирването на клиенти.

 

 

Оскар и жена му Пола гледаха по кабелната „Военнополева болница“, когато изведнъж от екрана ги изненадаха пискливият глас и тревожната физиономия на адвокат Бош — често срещана фигура в рекламите на местните кабелни телевизии. От години Бош подмамваше жертви на катастрофи и хора, пострадали от азбест и други продукти, а сега очевидно бе станал експерт по „Крейокс“. Той гръмогласно изреждаше опасностите от лекарството, сипеше сквернословия срещу „Варик“ и през всичките трийсет секунди телефонният му номер пулсираше в долната част на екрана.

Оскар гледаше с огромно любопитство, но не казваше нищо.

— Мислил ли си някога да рекламираш по телевизията, Оскар? — попита Пола. — Изглежда, че фирмата ти трябва да направи нещо, за да привлече повече клиенти.

Разговорът не беше нов. От трийсет години Пола му досаждаше със съвети как да ръководи кантората, чиито приходи никога не я задоволяваха.

— Много е скъпо — каза Оскар. — Фиг също иска, но аз съм скептичен.

— Е, със сигурност не можеш да пуснеш Фиг по телевизията, нали? Това ще подплаши всички клиенти в радиус от сто и петдесет километра. Не знам, рекламите ми изглеждат толкова непрофесионални.

Типично за Пола. Телевизионните реклами можели да доведат клиенти и в същото време били непрофесионални. „За“ тях ли беше или „против“? Или и едното, и другото? Оскар не знаеше и от години бе спрял да си задава подобни въпроси.

— Фиг нямаше ли няколко случая с „Крейокс“? — попита тя.

— Да, има — изсумтя Оскар.

Тя не знаеше, че Оскар и Дейвид също са подписали иска и отговарят за него. Не знаеше, че фирмата ще трябва да плаща съдебните разноски. Единствената й грижа бяха нищожните пари, които Оскар носеше вкъщи.

— Е, аз разговарях с моя доктор и той казва, че лекарството е много добро. Поддържа холестерола ми на прилично ниво. Не бивало да го спирам.

— Тогава недей — каза Оскар. Ако „Крейокс“ наистина убиваше хора, той държеше жена му редовно да си взема дневната доза.

— Но навсякъде почнаха да ги съдят, Оскар. Малко съм разколебава. А ти?

Беше лоялна към лекарството, но се плашеше от него.

— Фиг е убеден, че лекарството вреди на здравето — каза Оскар. — Редица големи адвокатски фирми са на същото мнение и подгониха „Варик“. Общото мнение е, че компанията ще се съгласи на споразумение, преди да се стигне до съд. Иначе рискът е твърде голям.

— И ако има споразумение, какво ще стане със случаите на Фиг?

— Засега са все смъртни случаи. Осем на брой. Ако предложат споразумение, ще вземем добри пари.

— Колко добри?

— Трудно е да се каже.

Оскар вече кроеше планове. Ако приказките за споразумение станеха сериозни, щеше да се изнесе, да подаде молба за развод и да се постарае да не я допусне до парите от „Крейокс“.

— Но не вярвам да се стигне дотам — добави той.

— Защо? Ето, Бош казва, че ще има големи обезщетения.

— Бош е идиот и го доказва всеки ден. Тия големи фармацевтични фирми обикновено отиват на съд по няколко пъти, за да изпробват терена. Ако съдебните заседатели ги притиснат, тръгват към споразумение. Ако спечелят, продължават да се съдят, докато адвокатите на ищците вдигнат ръце. Това може да трае с години.

Изобщо не се надявай, скъпа.

 

 

Дейвид и Хелън Зинк бяха на любовна вълна почти колкото Уоли и Диана. При съкратеното работно време на Дейвид и обновената им енергия бяха успели да заченат дете за по-малко от седмица. Сега, след като Дейвид се прибираше у дома всяка вечер в прилично време, те наваксваха пропуснатото. Току-що бяха правили секс и лежаха един до друг и гледаха телевизия, когато на екрана се появи Бош.

След като Бош изчезна, Хелън каза:

— Май е избухнала златната треска.

— О, да. В момента Уоли обикаля по улиците да ръси листовки. С реклама по телевизията би било по-лесно, но не можем да си я позволим.

— И слава богу. Наистина не бих искала да те видя на екрана как се бориш с типове като Бени Бош.

— Аз пък мисля, че имам природна дарба за телевизионен адвокат. „Наранени ли сте? Ние се сражаваме за вас. Застрахователните компании треперят от името ни.“ Как ти се струва?

— Мисля, че приятелите ти от „Роган Ротбърг“ ще умрат от смях.

— Нямам приятели там. Само лоши спомени.

— Колко време мина, откакто си тръгна? Месец?

— Шест седмици и два дни и нито за миг не съм пожелал да се върна.

— А колко спечели от новата фирма?

— Засега шестстотин и двайсет долара.

— Е, семейството ни тепърва ще се увеличава. Мислил ли си за бъдещите си доходи? Отказа се от триста хиляди годишно. Добре. Но не можем да живеем с шестстотин долара на месец.

— Не ми ли вярваш?

— Вярвам ти, но бих се радвала, ако малко ме успокоиш.

— Добре, обещавам ти, че ще спечеля достатъчно пари, за да бъдем доволни и здрави. И тримата. Или четиримата, петимата и така нататък.

— И как смяташ да го постигнеш?

— Чрез телевизията — разсмя се Дейвид. — Ще изляза в ефира да търся жертви на „Крейокс“. Аз и Бош. Как ти се струва?

— Мисля, че си луд.

Двамата избухнаха в смях и се прегърнаха.