Джон Гришам
Звездният отбор (17)

17

Никълъс Уокър летеше за Чикаго заедно с Джуди Бек и още двама юристи на „Варик“. Служебният гълфстрийм беше също толкова нов, както онзи, който толкова бе впечатлил Уоли. Целта на пътуването бе да скъсат с досегашната си адвокатска фирма и да наемат нова. Уокър и неговият шеф Рубън Маси бяха разработили подробно генерален план за справяне с бъркотията около „Крейокс“ и първата голяма битка щеше да се състои в Чикаго. Най-напред обаче трябваше да си осигурят подходящите хора.

Неподходящите хора бяха от кантора, която от десетилетие насам защитаваше интересите на „Варик Лабс“ и работата им винаги бе получавала най-висока оценка. Необходимостта от промяна не беше по тяхна вина. Според задълбоченото проучване, извършено от Уокър и неговия екип, в града имаше друга фирма, поддържаща по-близки връзки със съдия Хари Сийрайт. Отгоре на всичко един от съдружниците в нея беше най-опитният адвокат в града.

Четирийсет и четири годишната Надин Карос не бе губила нито едно дело пред съдебни заседатели от десет години насам. Колкото повече печелеше, толкова по-трудни ставаха нейните задачи и толкова по-блестящи победите й. След като поговориха с десетки адвокати, застанали безуспешно пред нея в съда, Ник Уокър и Рубън Маси решиха мисис Карос да води защитата на „Крейокс“. И не ги интересуваше колко ще струва това.

Най-напред обаче трябваше да я убедят. По време на дългия телефонен разговор тя прояви колебание да поеме толкова тежък случай, който се разрастваше с всеки ден. Нищо чудно — и без това беше претрупана с работа, а в графика й нямаше свободно място за месеци напред. Никога не бе поемала дело за колективен иск, макар че то не представляваше особено затруднение за специалист като нея. Уокър и Маси познаваха неотдавнашните й съдебни победи в най-различни области — замърсяване на подпочвените води, лекарска небрежност, сблъскване на два пътнически самолета във въздуха. Като елитен адвокат, Надин Карос можеше да се справи с всяко дело пред всяко съдебно жури.

Тя беше съдружник в отдел „Съдебни спорове“ на „Роган Ротбърг“ и имаше ъглов кабинет на осемдесет и петия етаж на Тръст Тауър с изглед към езерото, макар че рядко можеше да бъде открита там. Този път посрещна екипа на „Варик“ в голяма заседателна зала на същия етаж и след като хвърлиха по един бърз поглед към езерото Мичиган, всички заеха местата си за срещата, която се очакваше да продължи не по-малко от два часа. Откъм страната на мисис Карос бяха насядали обичайните млади адвокати и сътрудници — истинска свита от навъсени придворни, готови да скокнат при първо нареждане. До нея седеше дясната й ръка — юрист на име Хочкин.

 

 

По-късно в телефонен разговор с Рубън Маси Никълъс Уокър щеше да докладва:

— Много е привлекателна, Рубън. Дълга черна коса, волева брадичка и остри зъби, красиви лешникови очи, които са толкова топли и сърдечни, че ти се иска да я представиш на майка си. Много приятна личност, винаги готова да се усмихне. Плътен и звучен глас, какъвто може да се очаква от оперна певица. Личи си защо омайва съдебните заседатели. Но е корава жена, Рубън, не се съмнявай. Поема командването, дава заповеди и усещаш, че хората около нея са й верни до смърт. Не бих желал да застана срещу нея в съда.

— Значи тя ни трябва? — попита Рубън.

— Без съмнение. С нетърпение чакам делото просто за да я видя в действие.

— А краката?

— О, да. Има си всичко. Стройна, облечена като за снимка в модно списание. Трябва да я видиш час по-скоро.

 

 

Тъй като се намираше на собствен терен, мисис Карос бързо пое контрола. Тя кимна на Хочкин и каза:

— Аз и мистър Хочкин представихме вашето предложение на комисията по хонорарите. Моето възнаграждение ще бъде хиляда долара на час извън съда и две хиляди в съдебната зала, с първоначален аванс от пет милиона. Който не подлежи на връщане, разбира се.

Никълъс Уокър преговаряше с елитни адвокати вече двайсет години и нищо не можеше да го стресне.

— А за останалите съдружници? — попита той.

— Осемстотин на час. За обикновените сътрудници — петстотин.

— Прието — каза Уокър.

Всички в залата знаеха, че защитата ще струва милиони. Всъщност Уокър и неговият екип вече бяха дали първоначална оценка между двайсет и пет и трийсет милиона. Истинска дреболия, когато очакваш да те съдят за милиарди.

След като отметнаха въпроса за цената, преминаха към следващата важна точка. Никълъс Уокър взе думата.

— Нашата стратегия е едновременно проста и сложна — започна той. — Проста, защото избираме един от безбройните искове срещу нас — не колективен, а индивидуален — и настояваме за процес. Искаме съд. Не се боим от съда, защото вярваме в нашето лекарство. Вярваме и можем да докажем, че изследванията, на които разчита противникът, са дълбоко погрешни. Убедени сме, че „Крейокс“ действа според очакванията ни и не увеличава риска от сърдечен удар. Сигурни сме в това, толкова сигурни, че искаме съдебен процес тук, в Чикаго, за да се изслушат час по-скоро нашите доказателства. Уверени сме, че заседателите ще ни повярват, а когато те отхвърлят атаката срещу „Крейокс“, когато отсъдят в наша полза, бойната обстановка коренно ще се промени. Честно казано, смятаме, че адвокатите на противника ще се разпилеят като листа на вятъра. Ще клекнат. Може би ще трябва още едно дело, още една победа, но не ми се вярва. С две думи, мисис Карос, удряме ги светкавично с истински процес, а когато победим, те ще избягат.

Надин Карос слушаше, без да си води записки. Когато Уокър приключи, тя каза:

— Наистина много просто и не твърде оригинално. Защо точно в Чикаго?

— Заради съдията. Хари Сийрайт. Проучихме съдиите по всички подадени досега искове против „Крейокс“ и смятаме, че Сийрайт е нашият човек. Той не проявява симпатии към колективните искове. Мрази неоснователните претенции и изсмуканите от пръсти обвинения. Използва цялата си власт, за да съкрати максимално формалностите и да доведе нещата до процес. Не допуска папките да събират прах. Любимият му племенник взема „Крейокс“. И най-важното, негов близък приятел е бившият сенатор Паксън, който сега, ако не греша, има кабинет на осемдесет и третия етаж тук, в „Роган Ротбърг“.

— Нима намеквате, че можем някак да повлияем на федерален съдия? — попита тя и лявата и вежда леко се повдигна.

— Не, разбира се — отвърна Уокър с коварна усмивка.

— А каква е по-сложната част от вашия план?

— Заблуда. Създаваме впечатлението, че възнамеряваме да се споразумеем по всички обвинения срещу „Крейокс“. Повярвайте ми, неведнъж сме вървели по тоя път, така че знаем много за колективните искове. Познаваме алчността на ищците, а тя е невъобразима. Повярват ли, че на масата ще тропнат милиарди, златната треска ще се разгори още по-буйно. Но ако на хоризонта се очертае споразумение, подготовката за сериозен процес ще отмине на втори план. Защо да си правят труда, щом така и така всичко ще се реши извън съдебната зала? Ние обаче — и вие — се готвим усърдно за процес. Според нашия план съдия Сийрайт ще размаха камшика и делото ще се придвижи много бързо. В идеалния момент преговорите за споразумение ще се провалят, сред адвокатите на противниковата страна ще настане хаос и процесът ще започне на дата, която Сийрайт категорично ще откаже да промени.

Надин Карос кимаше с усмивка и се наслаждавате на сценария.

— Сигурна съм, че вече имате предвид с кой случай да се заемем — каза тя.

— О, да. Един местен адвокат на име Уоли Фиг е подал иск срещу „Крейокс“ тук, в Чикаго. Работи в малка фирмичка с трима адвокати някъде в югозападните квартали. Почти нулев съдебен опит и абсолютно никакви познания за колективните искове. Сега се е залепил за Джери Алисандрос от Форт Лодърдейл, наш отдавнашен враг, чиято житейска цел е да съди „Варик“ поне веднъж годишно. Алисандрос е сериозен противник.

— Ще се опита ли да води дело? — попита Надин, мислейки вече за съдебната зала.

— Фирмата му се казва „Зел и Потър“. Имат способни адвокати, но рядко стигат до съд. Специалитетът им е да изнудват компаниите за споразумение и да доят огромни хонорари. Засега нямаме представа кой ще дойде тук да поеме делото. Може да наемат местен адвокат.

Вляво от Уокър Джуди Бек се изкашля и малко нервно взе думата:

— Алисандрос вече е подал молба за обединяване на всички претенции срещу „Крейокс“ в ОРИ, тоест общорегионален иск, и…

— Знаем какво е ОРИ — рязко се намеси Хочкин.

— Разбира се. Алисандрос има любим съдия в Южна Флорида и действа по следния начин: организира ОРИ, урежда се в Специализираната комисия, после контролира хода на делото. Разбира се, за това получава допълнителна компенсация.

Ник Уокър подхвана на свой ред:

— Първоначално ще се борим срещу всички опити за обединяване на исковете. Планът ни е да изберем един от клиентите на мистър Фиг и да убедим съдия Сийрайт да разгледа иска по бързата процедура.

— Ами ако съдията от Флорида поиска всички искове да бъдат обединени и представени пред него? — попита Хочкин.

— Сийрайт е федерален съдия — каза Уокър. — Делото е заведено в неговия съд. Ако иска то да се гледа там, никой, дори и Върховният съд, не може да му се меси.

Надин Карос преглеждаше резюмето, раздадено от екипа на „Варик“.

— Значи, ако схващам правилно — каза тя, — избираме един от мъртвите клиенти на мистър Фиг и убеждаваме почитаемия съдия Сийрайт да отдели този случай от общата маса. После, ако той се съгласи, реагираме сравнително меко на обвиненията, не признаваме нищо, разпространяваме някакви опровержения, подхождаме леко към подготвителната част, защото не искаме да бавим хода на делото, събираме тук-там по някое показание, даваме им каквато документация искат и ги водим по алеята с цъфналите вишни, докато изведнъж се опомнят и осъзнаят, че над главите им е надвиснал съвсем истински съдебен процес. Междувременно вие ги приспивате с измамно усещане за спокойствие и илюзии за поредния голям удар.

— Именно — каза Ник Уокър. — Точно така.

 

 

Почти цял час обсъждаха покойните клиенти на мистър Фиг — Честър Марино, Пърси Клопек, Уонда Гранд, Лутър Шмит и още четирима. Щом на делото бъдеше даден ход, мисис Карос и нейният екип щяха да вземат показания от законните представители на осмината покойници. След като получеха възможността да наблюдават и проучват, те щяха да решат кой случай да отделят и да бутнат напред.

Набързо разгледаха въпроса за младия Дейвид Зинк. Макар че бе работил пет години в „Роган Ротбърг“, той вече не беше там. Нямаше конфликт на интереси, тъй като по онова време фирмата не бе представлявала интересите на „Варик“, а Зинк не бе имал нищо общо с мъртвите граждани. Надин Карос никога не се бе срещала с него; всъщност само един сътрудник от нейната страна на масата успя да се сети за кого става дума. Зинк бе работил в международните финанси — безкрайно далече от съдебната сфера.

 

 

Сега Дейвид работеше в света на уличното право и се радваше, че е толкова далече от международните финанси. Напоследък често го мъчеше мисълта за икономката от Бирма и нейния внук с оловно отравяне. Разполагаше с име, телефонен номер и адрес, но се оказа трудно да осъществи връзка. Тони, приятелката на Хелън, бе посъветвала бабата да се консултира с адвокат, но това бе изплашило до сълзи горката жена. Тя беше емоционално изтощена и объркана и за момента нямаше как да се стигне до нея. Внукът й оставаше на командно дишане.

Дейвид се бе запитал дали да не насочи към случая двамата си партньори, но бързо бе отхвърлил идеята, Уоли можеше да нахълта в болничната стая и да подплаши някого до смърт. Оскар можеше да настои да поеме случая, а после да поиска завишен процент при евентуално обезщетение. Дейвид постепенно разбираше, че двамата му партньори не делят парите поравно, а според Рошел те постоянно се караха за хонорари. Начисляваха точки за адвоката, който пръв е установил контакт, после за работата по досието и така нататък. Рошел твърдеше, че при всяка що-годе прилична злополука Оскар и Уоли се пазарят за подялбата.

Седнал зад бюрото си, Дейвид съставяше чернова на простичко завещание — пишеше го сам, защото още преди седмици Рошел му бе заявила, че трима адвокати са твърде много за една секретарка, — когато компютърът подаде звънкия сигнал, че има поща. Той я отвори и откри отговор от деловодството на федералния съд. Погледът му веднага прескочи към списъка на адвокатите и като видя името на Надин Карос от „Роган Ротбърг“, усети, че му призлява.

Не я бе срещал лично, но отлично познаваше нейната репутация. Тя беше прочута в професионалната общност на Чикаго. Поемаше най-големите дела и неизменно печелеше. Самият Дейвид не бе изричал и една дума в съда, но ето че сега бяха изписани един до друг като равни. За ищеца — Уолис Т. Фиг, Б. Оскар Финли, Дейвид Е. Зинк от „Финли и Фиг“ заедно с Джери Алисандрос от „Зел и Потър“. А за „Варик Лабс“ Надин Л. Карос и Р. Лутър Хочкин от „Роган Ротбърг“. На хартия Дейвид изглеждаше съвсем на място.

Той бавно прочете отговора. Очевидните факти се признаваха; отричаше се каквато и да било отговорност. Общо погледнато, това бе откровен, почти доброжелателен отговор на иск за сто милиона — съвсем не каквото бяха очаквали. Според Уоли първата реакция на „Варик“ щеше да бъде яростно настояване за отхвърлянето му, придружено с дебело изложение, съставено от блестящите млади специалисти, които се трудеха неуморно в изследователския отдел на фирмата. Предложението за отхвърляне щеше да предизвика сериозна схватка, но те щяха да надделеят, защото според Уоли такива предложения се приемаха рядко.

Заедно с отговора защитата бе подала редица основни въпроси, търсещи лична информация за всеки от осемте мъртви клиенти и техните семейства; искаха също така имената и мненията на експертите по случая. Доколкото Дейвид знаеше, тези експерти трябваше да бъдат наети тепърва, макар че очакваха Джери Алисандрос да се заеме с това. Мисис Карос искаше също така да получи колкото се може по-скоро информация от близките на починалите.

Според съдебното деловодство щяха да получат по пощата копие от отговора и други документи.

Дейвид чу тежки стъпки по стълбите. Беше Уоли. Той влезе задъхан и каза:

— Видя ли какво са ни пратили?

— Току-що го прочетох — отговори Дейвид. — Изглежда доста меко, не смяташ ли?

— Ти пък какво разбираш от съдебни работи?

— Стига де.

— Извинявай. Нещо се готви. Трябва да позвъня на Алисандрос и да изясним какво става.

— Това е просто един обикновен отговор и искане за информация. Няма от какво да се паникьосваш.

— Кой се паникьосва? Познаваш ли онази жена — нали е от предишната ти фирма?

— Не съм я срещал, но казват, че била страхотна в съдебната зала.

— Е, и Алисандрос е същият, но няма да стигнем до съд.

Уоли изрече това с видима неувереност. Излезе и затропа надолу по стъпалата, мърморейки си нещо. Бе минал един месец, откакто подадоха иска, и мечтите на Уоли за бърз удар започваха да повяхват. Изглеждаше, че ще им се наложи да поработят, преди да стигнат до преговорите за обезщетение.

Десет минути по-късно Дейвид получи имейл от младши съдружника. Текстът гласеше: „Можеш ли да започнеш със свидетелските показания? Аз трябва да изтичам до погребалното бюро.“

Дадено, Уоли. С най-голямо удоволствие.